Майн Рид
Ямайски марони (59)

Глава LVIII
СМИДЖЕВИЯТ БАЛ

Като че слънчевото затъмнение не бе достатъчно, за да увенчае поредицата от празненства, предназначени да развлекат г. Смиджи, та само няколко дни — или по-точно нощи — по-късно се уреди друго увеселение в чест на този млад британски лъв.

За разлика от слънчевото затъмнение то беше земно явление: едно от най-често срещаните под луната забавления: бал — бал в чест на г. Смиджи.

Празненството трябваше да се състои в Монтего Бей, който, макар и провинциален център, се славеше отдавна със своите блестящи светски забави — като се почне от времето, когато старите испански свиневъди са танцували фанданго, и се стигне до часа, в който франтът благоволи да почете неговите салони, въвеждайки няколко нови стъпки, които се считаха за последна мода в метрополията на света.

Балът обещаваше да бъде рядко събитие — един от най-разкошните, които се бяха давали в града — и се очакваше да присъствуват всички плантатори.

Щеше, естествено, да вземе участие и Кейт Воуан заедно с баща си.

Господин Смиджи трябваше да бъде героят на нощта и в това качество му предстоеше да го съпровожда най-красивата измежду красавиците, обкръжена от съзвездие чаровни хубавици. Цяла армия родители, тръгнали по сватовство, щяха да го обсадят и да се борят за успех с не по-малко усърдие от самия Лофтъс Воуан.

При тези обстоятелства основната предпазливост налагаше на Кейт да отиде на бала, за да бди върху контето, защото знатният кустос не забравяше народната мъдрост, че най-силно ухае онова цвете, което е най-близо до носа.

Господин Воуан се радваше на сгодата, която му се представяше, да покаже пред цялото ямайско отбрано общество своята сегашна и вероятно бъдеща връзка с важната личност, на която се посвещаваше забавата. Плантаторът не се съмняваше, че франтът ще избере за своя почетна дама дъщеря му, понеже той знаеше състоянието на Смиджиевия дух по този въпрос. Младежът не криеше от него влечението си и хитрият баща, който през всичкото време следеше внимателно развоя на чувствата у своя гост, бе напълно уверен, че господарят на Монтагювия замък не само гори по дъщеря му, а е безвъзвратно загубил сърцето си що нея — доколкото едно сърце като неговото беше способно да се поддаде на любовната страст.

Няма съмнение следователно, че г. Воуан би се готвил със сладостно очакване за Смиджиевия бал, който обещаваше да му донесе обществен триумф, ако не го тревожеше една малка случка: срещата между дъщеря му и племенника му на Дяволската канара в деня на затъмнението.

Кустосът настоя да узнае от своя предполагаем зет всички подробности, защото у него се бе събудило съмнение върху влечението на Кейтиното сърце. Подозрението произлизаше от нейни недомлъвки през първите дни след грубото изгонване на Хърбърт от Гостоприемната планина и нейни изрази на симпатия, непредпазливо изказани и доловени от бащата.

Плантаторът се дразнеше много от срещата между Кейт и Хърбърт на Дяволската канара и той смяташе за възможно племенникът му да е отишъл нарочно там, с надежда да срещне братовчедка си.

В Гостоприемната планина името на Хърбърт вече не се чуваше. Дори Кейт, било че си взе бележка от многократните укори, било че престана да мисли за него, дори тя не произнасяше никога името му.

Въпреки всичко, г. Воуан не се освободи напълно от страха, че могат да се явят изненади от страна на двамата братовчеди. Той реши да предотврати, доколкото е възможно, всякакъв бъдещ разговор между Кейт и Хърбърт.

След срещата на Дяволската канара той се скара на дъщеря си и с цялото влияние на бащинската си власт я застави да обещае тържествено, че занапред нито ще разговаря с братовчед си, нито ще го поздравява.

Обещанието беше тежко за девойката. То щеше да бъде непоносимо тежко, ако тя знаеше как я люби Хърбърт.

Няма съмнение, че баща й изтръгна обещанието с оглед на предстоящото увеселение: големия Смиджиев бал. Там една среща между братовчедите бе не само възможна, а толкова вероятна, че г. Воуан се почувствува неспокоен. На бала щеше положително да присъствува Джудит Джесурън заедно с баща си, а вероятно и Хърбърт щеше да дойде.

Наранен от предизвикателните слова на момъка в деня на пристигането му, плантаторът искрено по мразеше, защото високомерният кустос имаше твърде бедна душа, за да изпита възхищение пред гордостта на другите.

Кустосът узна всичко относно гостоприемството, което неговият съсед оказа на Хърбърт, и щедростта, която покровителят проявява към своето протеже. Макар и малко озадачен, плантаторът си обясняваше поведението на чифликчията като всички, а именно, че евреинът желае да го дразни, и ако действително така стояха нещата, Джесуръновата стратегия бе сполучила изцяло, защото г. Воуан истински се ядосваше.

Най-после нощта на Смиджиевия бал настъпи. Градският танцов салон бе украсен, както подобаваше за случая. По стените бяха закачени знамена, фестони и гербове. Над входа, помежду британския флаг и пряпореца на св. Георги — отдолу, и знамето на колонията — отгоре, бе опъната широка лента с надпис, чиито осемнайсетинчови букви гласяха: „Добре дошъл, Смиджи!“

Наближи часът за откриване на бала. Пръв пристигна оркестърът, следван отблизо от цял низ коли от всички типове, които се срещаха на острова. Те докараха десетки, не — стотици танцьори. В Ямайка изминаването на двайсетина мили, за да се отиде на бал, представлява дреболия. Гостоприемната планина, макар и на повече от десет мили от града (защото преценката на Куоши, че е на „четири мили“, беше далече от истината), се намираше наблизо в сравнение с разстоянията, които някои от гостите бяха пропътували, за да се явят на Смиджиевия бал.

Голямата каляска на Лофтъс Воуан пристигна заедно с останалите коли, естествено със закъснението, което светските обичаи налагаха. Тя доведе кустоса, неговата неоспорвано красива дъщеря и преди всичко — както и би следвало да се помене преди другите — героя на нощта.

„Добре дошъл, Смиджи!“

Как неговото гордо сърце затуптя триумфално под разкошните дантелени дипли на ризата му, когато прочете ласкателния поздрав. Колко победоносна бе усмивката му, когато се обърна той към Кейт Воуан, за да види впечатлението, което надписът не можеше да не й направи.

„Добре дошъл, Смиджи!“ — прокънтя от стотици уста, когато колата спря пред вратата. Бурни овации последваха приветствените слова. Знатният чужденец бе въведен в балната зала и след като постоя известно време в средата на салона — прицелна точка на най-малко двеста чифта очи, — великият човек даде знак за почване на забавата, избирайки си дама.

Оркестърът засвири и двойките се понесоха във вихъра на танците.

Едва ли е нужно да се поменава коя беше първата дама на контето. Кейт Воуан — естествено. Кустосът се бе погрижил за това.

Смиджи изглеждаше очарователен. Томс се бе занимавал с него целия следобед. Сламенорусата коса на франта бе накъдрена, бакембардите грижливо вчесани, мустаците засукани на кравай, а бузите — леко начервени с най-нежния цвят на кармина.

Премяната му бе облекло на бално конте от най-първа ръка: жакет в цвят бордо, целия подплатен с бял атлаз, жилетка от същата коприна като хастара на жакета, но богато украсена със сърмени шнурове; къси панталонки от бял атлаз, лъскави чорапи от предена свила и лачени скарпинки със златни токи. Бяла връзка около врата и черен сгъваем цилиндър под ръка допълваха неговия бален костюм — всичкото в пълна изрядност, според модата на времето.

Ако си припомним какво бяхме казали по-рано за краката на контето, балната му премяна може да събуди съмнение дали не е изложила на показ неговото слабо място. Съвсем не, защото Томс се бе погрижил и под панталонките и чорапите имаше възглавнички, които позволяваха на Смиджи да се яви с бедра и прасци така пълни и заоблени като у мъжете с най-развити крайници в залата.

Тази предразположеност към елефантиаза би могла да му попречи на танцуването, ако той беше обикновен изпълнител на изкуството на Терпсихора. Ала той беше такъв сръчен майстор на всякакви видове подскоци в балната зала, че би могъл да се движи с грация, дори ако му се наложеше да валсира със снежните ботуши на някой самоед.

Би било наистина беда той да не танцува добре с дама като своята, понеже младата креолка, подобно на всички от родината и расата си, беше изкусна и изящна танцьорка. В нейната семпла дреха от бяла коприна, която открояваше кръшната й снага, без да я гърчи с неугледните гънки на корсети и кринолини, тя беше като олицетворение на божествената идея: поезията на движението — наричана от древните гърци Терпсихора, или по-скоро тя можеше да се сравни с богиня, която Терпсихора е учила да танцува.

Когато повторно дойде ред на валса, в който Кейт Воуан отново имаше честта да бъде със Смиджи, двамата представляваха прелестна двойка.

„Той толкоз снажен, тя с лице красиво,

че в залата плениха всичко живо.“

Може би в салона имаше и по-стройни фигури от Смиджиевата. Не спорим. Но по-омаен лик от този на неговата дама нямаше.

В залата все пак се срещаха и други красиви момински лица. Да, много, и измежду най-красивите бе образът на Джудит Джесурън.

Еврейката пристигна с малко закъснение и не се яви в първия кадрил. Но във валса блесна: не с дрехата от скъпо пурпурно кадифе и не с разкошната диадема от перли, която сияеше на фона на лъскавата, гарвановочерна коса, не с ослепителната белота на зъбите, които грееха между устни като извити и разделени розови листенца, не с божурения цвят на бузите, не с разливащия се зрак, който непрекъснато искреше от ваклите израилтянски очи — с никоя от тези прелести поотделно не блесна тя, а със съчетанието на всички едновременно. Тяхната хармония представляваше величествена гледка, която се натрапваше. И тя будеше възторг в не едни очи, които й се любуваха. Кавалерът на Джудит не беше недостоен за нейната красота.

Тя танцуваше с един непознат за повечето от гостите на бала момък, ала погледите, които блестящите женски очи отправяха към него: едни въпросителни, други прокраднати, трети открито възхитени, обещаваха, че той с лекота ще може да се запознае с всяка една от момите, с която би му се прищяло да се сближи.

Едва ли чужденецът се гордееше с превъзходството, с което природата го бе така щедро надарила, или се ласкаеше, че щастливата случайност му е предложила такава дама.

Напротив, той танцуваше с унил поглед и помрачено чело, които дори възбудителният вихър на валса не бе в състояние да разсее.

Кавалерът на Джудит Джесурън беше Хърбърт Воуан.

Една бална зала може да се оприличи на калейдоскоп: лицата са едни и същи, само съответните им положения се менят. Преднамерено или не, по време на танците или през почивките, сега или сетне, все ще се озовете лице с лице, един до друг, с всекиго от гостите в салона.

Така и в балната зала на Монтего Бей се изправиха образ срещу образ две валсиращи двойки: Смиджи и Кейт, Хърбърт и Джудит.

То се случи по време на една почивка от шеметния въртеж на валса.

Франтът размаха цилиндър над гърди и се наведе дълбоко към пода; еврейката отговори на поздрава с величествено движение; братовчедът се поклони с поглед, пълен едновременно с тревога и молба, но в ответ креолката кимна с глава така леко и въздържано, че даже бдителният кустос, който зорко следеше всяко движение на четворката, не забеляза нищо.

Клета Кейт! Тя знаеше, че строги очи са приковани в нея и я дебнат. Тя си спомни обещанието.

Двойките не размениха дума. Те останаха само за миг заедно. Хърбърт, засегнат от поздрава на братовчедка си — обви с ръка снагата на благосклонно разположената към него девойка и се изгуби сред шумната навалица.

При все че същата нощ Смиджи и Кейт, Хърбърт и Джудит танцуваха заедно по двама толкова често, че направиха впечатление на всички, ни веднъж четиримата не се озоваха повторно един срещу друг.

Всеки път, когато случайността застрашаваше да ги приближи взаимно, те умишлено и съзнателно се отдалечаваха едни от други.