Майн Рид
Ямайски марони (12)

Глава XI
ДЖУДИТ ДЖЕСУРЪН

Търговецът на роби се върна по алеята в най-мрачно настроение. Той бе толкова разстроен от изхода на преговорите, че не се сещаше да отвори синята омбрела и да се запази от изгарящите лъчи на слънцето, които вече падаха отвесно. Напротив, той използуваше чадъра за съвършено друга цел и от време на време с него налагаше гърба на мулето, сякаш искаше да разсее раздразнението си, стоварвайки гнева си върху невинния катър.

Макар и сам, евреинът не пътуваше мълчаливо. В някакъв несъзнаван разговор със самия себе си той произнасяше, като мърмореше, яздейки, дълги откъслеци от фрази, съдържащи упреци срещу домакина, чийто покрив току-що бе напуснал. Дъщерята на последния също бе предмет на нападки, които понякога се превръщаха в закани.

Част от хулите той произнасяше гласно и отчетливо:

— Лофтъш Вожан ще ищриваш праха на обущата ми. Ще ти го върна. Кълна се. Ще дойде време, когато би се радвал на моите двеща фунта. Не ишка пари! Ухаа! Голяма дама! Гошпожица Кейт — гошпожица Куошеба. Жная нещо, имам нещишко. Ще дойде ден може би и теб да продам за по-малко от двешта фунта. Охо, няма да ми се дожвиди и двойно повеше, само да доживея тоя ден. Праха на обущата ми ще ищривате и двамата! — повтори той на излизане от външната порта. — Сега, когато съм далеше от имота ти, защо не си тука да ти кажа нещишко, което имам на ум, нещишко, което ще те накара да ми дадеш момишето за по-малко и от двеща фунта. Ех, и това ще стане, ако е рекъл гошпод!

Последната закана търговеца на роби съпроводи с продължителна въздишка, сетне се изправи на стремената, обърна настрани мулето и размаха заплашително чадъра към Гостоприемната планина. Зловещият огън, който пламтеше в очите му по време на ръкомаханията, издаваше тайни намерения за мъст.

Когато евреинът тръгна обратно за дома си, на пътя се появи ездачка; тя свърна коня си и с бърз тръс се изравни с мулето.

Беше девойка или по-точно мома с небивала красота, същински ангел, застанал до приличния на демон старик.

Ездачката очевидно го очакваше на завоя; непринудената близост и липсата на взаимен поздрав при срещата на двамата сочеха, че те не са се разделили отдавна.

Коя беше тази чаровна ездачка?

Подобен въпрос би си задал всеки чужденец, когото рядката прелест на момата неминуемо щеше да плени; но към чувството на възторг не би могла да не се прибави и изненадата — изненада, че вижда хубавицата редом с грозния й спътник.

Не е необходимо да се описва подробно омайницата. Благородното заоблено чело, извитите като ятаган и черни като въглен вежди, тъмнокафявите искрометни зеници, заострената издаденост на носа и спиралната извивка на ноздрите съставляваха отлики на еврейската красота — олтар, пред който неведнъж мохамедани и християни са се кланяли коленопреклонно.

На плещите й тежаха двайсет века — двайсет века обиди, хули и гонения; скрити в бърлоги, ограбвани и преследвани, довеждани често до отчаяние, оставяни без покрив и без дом, гиздавите тъмнооки дъщери на Юдея бяха — всред всички и въпреки всички превратности — запазили своята хубост, сякаш продължаваха да танцуват под звуците на цимбали, зилове и дайрета или под напевите на златострунни арфи, пеейки химните на по-честити времена.

Тук в един нов свят под покрива на западноиндийското небе бе израснало едно рядко цвете на еврейската красота, защото едва ли нявга е имало измежду дъщерите на Юдея по-пленителна хубавица от рожбата на Джейкъб Джесурън, която сега яздеше редом с него. Двамата представляваха необикновен контраст — прелестната мома и уродливия старик — сякаш роза и бодливото й стебло.

За съжаление трябва да признаем, че противоположността беше само външна, нравствено баща и дъщеря си бяха лика-прилика. Отвън Джудит Джесурън изглеждаше ангел, но в душата си — трябва да го заявим с огорчение — тя бе истинско чедо на своя отец.

Достоверността на нашето твърдение може да се потвърди и от разговора, който се поде между двамата при срещата им.

— Неуспех? — почна тя първа. — Има ли нужда да питам; то личи от вида ти, макар че прекрасното ти настроение не е съвсем сигурен издайник на мислите ти. Какво каза Пустославец Воуан? Дава ли момичето?

— Не.

— Очаквах.

— Бога ми, не ишка.

— Колко му предложи?

— Ох, жрам ме е да кажа, Жудит.

— Хайде, стари рави, не бива да криеш от мене. Колко?

— Двеща фунта.

— Двеста фунта! Огромна сума! Ако е вярно, което казваш, знай, че дори собствената му дъщеря не струва толкова. Ха-ха!

— Пшт, Жудит сладишка! Не говори за това… моля те, не говори. Ще объркаш жметките ми!

— Не се тревожи, добри ми татко. Досега не съм попречила на ни един от помислите ти. Така ли е?

— Така е. Ти си пожлушно дете, дъще. Добро дете си, бог ми е жвидетел!

— А защо кустосът отказа да продаде момичето? Той обича парите не по-малко от тебе. Двеста фунта са премного за това тъмнокожо момиче. Двойно повече, отколкото струва.

— Ах, Жудит, милишка, не е самият Вожан, който не ишка.

— Кой тогава?

— Щерка му, същата, за която ти шпомена…

— Тя! — възкликна младата еврейка, като устните й се нацупиха, ноздрите се свиха, сияйното лице внезапно погрозня и изрази ненавист. — Тя, казваш? Просто невероятно! Суетен мелез! Самата тя е робиня!

— Шири, шири, Жудит! — прекъсна я бащата със сърдит поглед. — Запази го за себе си. Не го кажвай повеше, поне засега не, засега не! И дърветата имат уши, Жудит!

Избликът на ярост не позволи на еврейката да отговори. Известно време баща и дъщеря продължиха да яздят мълчешком.

Джудит първа поде прекъснатия разговор.

— Глупак си, татко — каза тя, — че изобщо искаш да купиш това момиче.

— Ай, какво ишкаш да кажеш? — запита старият евреин, като че ли упрекът беше отглас на собствените му мисли. — Какво ишкаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си глупак, стари рави Джейкъб. Друго не искам да кажа.

— Божишко! Какво ожнашава това, Жудит?

— Чудно, мили, милмчък татко! Обикновено ти не схващаш така бавно. Отговори ми: за какво ти е тая фулахка?

— Ох, жнаеш за какво ми е. Тоя принц ще ни даде жвоите двайсет мандингоанци за нея. Няма съмнение — тя е неговата сещра. Двайсет яки мандингоанци, които щруват две хиляди фунта. Гошподи, цяло същояние!

— Е, какво като е цяло състояние?

— Какво ли! В името на отците ни! Говориш за две хиляди фунта, като ше не са нищо.

— Скъпи татко, криво ме разбра.

— Криво те ражбрах, Жудит!

— Да. Аз ценя две хиляди фунта повече, отколкото предполагаш. Толкова ги ценя, че искам да ти дам съвет как да ги спечелиш.

— Да ги шпешеля! Та нали тошно за това се мъша, дъще.

— Аха, мъчиш се, пък почна по такъв несръчен начин, че рискуваш да ги загубиш.

— А как да пощъпя, моя Жудит?

— Като си ги вземеш сам.

Търговецът на роби дръпна юздата и закова мулето на място, после впи очи в дъщерята с полуозадачен и полуизпитателен поглед.

— Добри ми старче — продължи тя, спирайки своя кон, — обикновено умът ти не работи толкова бавно. Докато те чаках пред външните порти на тоя надут плантатор, поразмислих и моите размисли ме доведоха до въпроса: какъв бяс те докара в тоя дом?

— И до какъв отговор щигна, Жудит?

— Нищо особено! Само че си губиш времето.

— Да, вярно! Загубих си само времето, беж да пощигна нещо.

— Е, има ли някакво значение, че не успя?

— Как знашение! Двайсет мандингоанци не са малко — две хиляди фунта ощровни. Шища пара, Жудит, милишка! Ей, знашението!

— Няма значение дори колкото строшен нокът от краката на твоите мандингоанци, казвам ти, добри ми рави Джесурън.

— Шакай! Какво думаш, мъдришка ми Жудит?

— Какво думам ли! Чисто и просто, че тия мандингоанци могат да станат твои и без толкова главоболия. Те могат ей сега да станат твои, ехе, заедно с господаря им, стига да ти се прище и принц да имаш за роб. Това думам.

— Говори яжно, Жудит! Не те ражбирам.

— Сега ще разбереш. Не каза ли, че капитан Джоулър има съображения, поради които не смее да стъпи на сушата тук.

— Капитан Жоулър ли? Той ще предпошете да жлезе на Канибалшките ощрови, но не и в Монтего Бей. Е, Жудит?

— Рави Джесурън, изчерпваш търпението ми. За фулахския принц, какъвто твърдиш, че е, ти носиш отговорност единствено пред капитан Джоулър. А капитан Джоулър не би дръзнал да слезе на брега.

— Ищина, ищина! — съгласи се евреинът с жест, означаващ, че почва да схваща значението на предишните й слова.

— Кой тогава може да ти попречи да разполагаш с мандингоанците, както пожелаеш?

— Прекрашно, Жудит! — извика бащата, вдигна нагоре ръце от възторг и обърна пълен с възхищение поглед към дъщерята. — Прекрашно, Жудит! Тошно така, гошподи! И аж да не се сетя!

— Точно така, татко. За щастие не е късно. Аз обмислих всичко. Знаех добре, че Кейт Воуан не ще се раздели с прислужницата си Йола. Аз ти казах, че тя няма да го стори. Впрочем надявам се, че не си се изпуснал да кажеш за какво ти е робинята. Ако си продумал…

— Думишка не съм обелил, Жудит! Думишка!

— Тогава няма какво повече да говорим. Що се отнася пък до капитан Джоулър…

— Жоулър не смее да се мерне в Монтего Бей, затова не ращовари щоката си направо на брега, не в прищанището. Той ще отплува жлед двайсет и шетири шаса.

— Значи след двайсет и четири часа мандингоанците могат да бъдат твои заедно с принца, прислугата и всичко останало. Но времето е ценно, татко. По-добре да избързаме за в къщи, че да смъкнем от негова светлост труфилата, преди да е довтасал някой любопитен съсед, иначе скандалът е готов. А колкото до твоя порядъчен управител…

— Ах, Рейвънър! Той жнае вшишко. Трябваше да му разкажа вшишко, когато жлязохме на брега.

— Естествено, че е трябвало. И топа ще ти струва един или двама мандингоанци, за да му се затвори устата. Той лесно ще се съгласи. По отношение на останалото не могат да се очакват затруднения. Няма никакво значение какво ще твърдят тия диваци за себе си. Добре, че думите на негрите не са в състояние да дадат повод за сплетни.

— Прекрашно, Жудит! — възкликна отново очарованият баща. — Шкъпа ми дъще, щруваш толкова жълтици, колкото тежиш. Двайсет и шетири роба беж пари и един принш отгоре на това. Гошподи, каква шудешна пешалба! Равна на цяла година търговия ж роби!

При това честно размишление евреинът зашиба мулето и последва „бежценната Жудит“, която бе вече ударила с камшика коня си и препускаше към къщи.