Майн Рид
Ямайски марони (61)

Глава LX
СЛЕД БАЛА

Наближаваше бързо часът, когато амбициозният план на кустоса Воуан трябваше да се увенчае с успех или да завърши с несполука.

Плантаторът не се плашеше много от поражение. Макар Смиджи да бе пропуснал удобния случай по време на слънчевото затъмнение и още не бе се обяснил в любов, нито поискал лично от Кейт ръката и, бащата знаеше, че франтът възнамерява да го стори при първа възможност. Неговата изповед в действителност се отлагаше по настояване на кустоса, към когото се бе обърнал за съвет бъдещият му зет.

Господин Воуан не се боеше, че дъщеря му може да даде отрицателен отговор. Строгият баща знаеше много добре, че я държи здраво в ръцете си. Неговото желание беше закон за нея. По този въпрос той бе твърдо решен и по-малко страхът от несъгласие, колкото някои други обстоятелства го спираха да доведе нещата до тяхната развръзка.

Що се отнася до Смиджи, той не допускаше, че може да получи, отказ. Кейтиното поведение на бала утвърди вярата му, че тя му принадлежи изцяло и че без него бъдещото й съществувание ще бъде само низ от страдания. Нейните бледи бузи и полинял вид, когато тя се яви на следното утро на закуска, му доказаха напълно, че тя никога не ще бъде щастлива под друго име освен под това на „госпожа Смиджи“.

Тая заран отново му се стори, че се налага вече да поиска ръката й, за да постави подходящ завършек на голямото празненство от предишната нощ.

Неговото чело още сияеше от лаврите, с които го бяха увенчали. Като втори Антоний той щеше да приближи триумфално неудържим до Клеопатра.

След закуската контето повика кустоса в един ъгъл и още веднъж изказа желанието си да му стане зет.

Дали държането на дъщерята по време на бала бе направило впечатление на бащата или някаква друга причина го накара да счете, че моментът е благоприятен, но той възприе Смиджиевото внушение. Все пак той настоя най-напред да говори с Кейт, за да я подготви за голямата чест, която предстоеше да й се направи.

Девойката бе отишла в павилиона. Там я потърси и плантаторът, за да се осведоми как е настроението й. Франтът също излезе в градината, но вместо да се приближи до виличката, тръгна да се разхожда малко по-далече из алеите, като от време на време късаше цветя или ловеше пеперуди, игриви и безгрижни като собствените му мисли.

Кейтиното лице не бе още изгубило своя меланхоличен израз, който го бе засенчил от сутринта, и приближаването на кустоса не го разсея. Напротив, посърналостта и се засили, сякаш потискащото присъствие на баща й, застанал между нея и слънцето, закри и слабия светлик, който все още се промъкваше в сърцето й.

От онова, което дочу тази утрин, тя схвана, че е настъпил часът, когато трябва или да се подчини на волята на баща си и да се примири със злочестия си жребий, или чрез непослушание да се изправи пред гнева му и може би… о, тя не знаеше какво…

Единственото, което знаеше, бе, че не обича Смиджи и че никога не би могла да го обикне. Тя не го мразеше. Тя изпитваше към него само безразличие, леко обагрено от презрение. Тя го смяташе за безвреден. Без съмнение щеше да бъде безвреден и като съпруг, но той не беше по вкуса на Кейт. Колко различен беше героят на сърцето й!

Нито влюбеният, нито бъдещият тъст можеха да изберат по-подходящо време за брачно предложение. При все че сега тя изпитваше към Смиджи повече безразличие, дори по-голямо презрение, отколкото преди, в същия този час намерението й да му откаже се разколеба.

Макар че обожателят и бащата изтълкуваха погрешно нейния вид на потиснатост, той въпреки всичко се оказа в тяхна изгода. Девойката не се измъчваше от любов по Смиджи, а от отчаяние пред несподелената страст към другиго и в това обезверение се криеше една надежда, единствената надежда за успех в полза на господаря на Монтагювия замък.

Нейното разколебаване бе примесено с наранена гордост и гняв; то съставляваше оня яростен бяс, който болезнено разкъсваше сърцето й и я тласкаше към отчаяни решения, способни да я отведат до пълното унищожение на всякакво бъдно упование, като че ли тя щеше да постигне блаженство, разрушавайки щастието на единственото същество, което можеше да й го дари.

Да, сърцето на Кейт Воуан достигна или почти достигна до онази страхотна неуравновесеност на нашата нравствена природа, когато любовта, убедена в своята онеправданост, дири утеха в отмъщението.

Смиджиевият бал, който увенча очакванията на оногова, в чиято чест бе уреден, се оказа съдбоносен за Кейтините надежди.

Положително тя бе хранила надежди, свързани с Хърбърт. Защото любовта й не би могла да се разгори без тях. Те се основаваха на нежните слова, казани при първата им раздяла. Колкото и слаб да бе първоизточникът, нейните блянове бяха издържали до балната нощ, защото тя ги бе таила и лелеяла въпреки раздялата, хулите и лъжливите доноси.

Наистина с течение на времето упованията бяха почнали да бледнеят, редуваха се периоди на съмнения, докато тя ненадейно срещна братовчед си на Дяволската канара.

Там, независимо от многото неблагоприятни обстоятелства, предназначени — както човек би могъл да допусне — да окажат противоположно въздействие, надеждите на младата креолка, вместо да угаснат отново закрепнаха.

Женски инстинкт ли й подсказа, че Хърбъртовият език е по-малко истинен от очите? Може би интуиция, подхранена от собствените й чувства, защото нали и тя се опита да играе същата подвеждаща игра. Тогава тя обаче по-малко повярва на думите, отколкото на наредите, понеже, когато очите им се срещнаха, както вече описахме, тя в тях откри разковничето, което възроди упованията й.

Те живяха, ту по-крепки, ту по-немощни, до онази съдбовна нощ — нощта на Смиджиевия бал, когато бяха осъдени на пълен залез.

През целия бал Хърбърт се приближи само веднъж до нея — само веднъж иго чиста случайност при размяна на местата. И неговият поклон — единственият му поздрав — колкото и дружелюбен да се мъчеше да изглежда — бе почувствуван и запомнен от нея като студен, почти непристоен.

Тя забрави колко хладен и въздържан бе собственият й привет или най-малко какво впечатление той направи на Хърбърт. Неведнъж тя дири с поглед и често открива сред навалицата братовчед си, но не знаеше, че и неговите очи я следят и също така често се приковават върху нея. И двамата не подозираха, че взаимно се дебнат, защото усърдно се стремяха да не се срещнат погледите им.

Тази нощ той не направи повторен опит да се приближи до нея, не прояви желание и не се помъчи да я заговори, при все че имаше многократно сгодни случаи, когато върху нея не тегнеше бащиният й взор, за да предотврати една беседа.

Цялата нощ неговото внимание бе посветено на друга — то бе явно погълнато от нея — и тази друга беше една решителна и красива жена, точно такава, каквато би могъл да люби Хърбърт.

„Той я обича! Сигурна съм, че я люби!“ — беше разсъждението, което често и мъчително се промъкваше в Кейтините мисли, когато девойката разхождаше поглед из претъпканата бална зала.

И тогава дойде връхната точка — тази полупрошепната сплетня, която достигна до нейните уши и звънна като погребална камбана: „Те ще се женят, те са вече сгодени!“

Младата креолка нямаше нужда от нищо повече. В този миг нейните мечти бяха покрусени така жестоко, така пълно, че в непрогледното бъдеще пред нея не грейна светлинка, не блесна лъч, за да ги възкреси.

Нищо чудно следователно, че утринното слънце озари моминските бузи, повехнали, нищо странно, че дълбоко отчаяние се изписа по лицето на Кейт Воуан.

Когато влезе в павилиона, плантаторът завари дъщеря си именно в това мрачно настроение.

Тя не направи и шит да го прикрива дори е преструвката на усмивка. Тя посрещна новодошлия, свивайки вежди; в очите и заигра лек проблясък на гняв, без да се знае срещу кого е насочен той.

Не бе изключено през ума й да премина мисълта, че ако не беше баща и, нейната съдба би била друга и не Монтагю Смиджи, а Хърбърт Воуан би се готвил да поиска ръката й, която тя в подобни случай би му дала наедно със сърцето си. Сега обаче, дори и да приемеше брачното предложение, което очакваше, сърцето и ръката й щяха да бъдат разделени завинаги.

Никога вече тя нямаше да изпита върховното щастие на земята; никога тя вече не би могла да изживее оня дивен омаен блян — чистата девическа обич — с надежда, че тя ще бъде споделена. Нейната любов щеше да прилича на цвете, което е похабило своето благоухание, за да го разлива в самота; не сладостна страст, а горчив, безплоден спомен, без изгледи нявга да се съживи.

Ех, ти кустоса Воуан, ти славолюбив и суетен баща! Ако можеше само да узнаеш как рушиш щастието на собствената си рожба и разбиваш нейното младо сърце, едва ли би отишъл при нея така безгрижно, за да довършиш церемонията на жертвоприношението!