Майн Рид
Ямайски марони (79)

Глава LXXVIII
ТЪМНА СДЕЛКА

След като прекъсна рязко бурния разговор с дъщеря си, Джесурън се запъти към собствената си спалня, която като останалите стаи бе откъм верандата.

Преди да влезе в нея, той погледна към дъното на галерията, където висеше люлката.

В нея спеше Хърбърт Воуан. Продължителното морско пътуване го бе привикнало да използува койка за легло, дори да я обикне, и понеже нощта бе топла, той бе предпочел люлката пред кревата в съседната стая.

Чифликчията се опасяваше да не би гневният спор да е достигнал до слуха на спящия в койката, тъй като в своята възбуда нито бащата, нито дъщерята се бяха сетили да говорят тихо.

Люлката висеше неподвижно; само нощният ветрец, който леко подухваше по верандата, я разклащаше едва забележимо. Спящият в люлката изглеждаше унесен в сладък, дълбок сън.

Успокоен, евреинът се прибра в стаята си. Вътре беше тъмно, но той не запали свещ. Месецът проникваше през прозореца и осветяваше достатъчно стаята, за да се виждат мебелите в нея. Търговецът на роби, вместо да си легне, се отпусна в едно кресло.

Известно време той не понечи да се съблече или пъхне в леглото, а остана в креслото с висока облегалка, в което бе седнал. Той бе потънал в безмълвен и дълбок размисъл. Нека ни бъде позволено да узнаем какво го вълнуваше:

— Госшподи, тя ишка да се омъжи за него — си повтаряше чифликчията най-често, — тя ишка да се омъжи за него, гошподи — продължаваше той, повтаряйки същата мисъл в обърнат ред, — каквото и да кажа или да направя, за да я отклоня. Когато побежнее, тя е същински демон и ще го щори, ще го ижвърши. Ах, какво да се прави? Какво да се прави?

В размишлението на евреина настъпи затишие, докато той си блъскаше главата, за да намери отговор на мисления си въпрос.

— Няма жмисъл — подхвана той след малко, като изразът на лицето му издаде, че той все още не е открил диреното разрешение. — Няма жмисъл да й се противопощавям. Тя ще ижбяга ж момъка, съвшем сигурно. Мога да я заклюша, ала каква полза. Тя вше някой път ще ушпее да ижбяга. Не мога да я държа винаги под клюш. Не, невъжможно е! А ако се ожени тя за него беж парите, беж голямата захарна плантация, аш шъм разорен, гошподи! Не бива да се допушка. Ако тя се омъжи за него, тя трябва да се омъжи за Гощоприемната планина. Само така! Само така! Но как да щане това? Как да го направя нашледник?

Търговецът на роби отново напрегна мозък, за да търси разрешение.

— Ха — възкликна той високо и скочи от креслото, като че ли отговорът се натрапи сам, — ей къде е ражковнишето: ишпанците. Открих го.

— Да — продължи Джесурън и удари желязната обковка на чадъра си в пода, — те са тошно хора за такава работа и щруват колкото двайсет Шакрови заклинания ж вшишките му шишета наедно! Няма опажнощ тяхното биле да не подейщвува! Гошподи, не, няма! Само като си помишля — въодушеви се той, — виждам, ше тоя план е най-добрият! Няма друг по-сигурен и безопасен от него. Ха, кущосе, сега не ще ми се ишплъжнеш! Сега, Жудит, моето момише, добър ти път! Ще си полушиш момшето!

Като промълви своите двусмислени слова, чифликчията отново се отпусна в креслото и известно време се задълбочи в безмълвна съсредоточеност.

За предмета на размишленията му може да се съди по действията, които последваха.

— Няма време за губене — прошепна той, като скочи на нозе и се запъти бързо към вратата. — Не, ни минутка. Трябва да ги видя нашаса. Кущосът ще тръгне по ижгрев слънце. Момишето го каза. Те тошно ще успеят да уловят дирите му. Гошподи — добави той и отвори вратата, за да огледа небето, — то съмва веше!

Търговецът на роби нахлузи нетърпеливо бобровата шапка на главата ой, сграбчи вечния чадър и избърза по верандата. Той пресече двора, мина отново покрай вратарската будка, прекоси малкия външен двор и излезе на откритото поле.

Той не се застоя дълго там, а само се озърна, за да провери дали някой не го следи.

Сетне, успокоен от разузнаването, продължи.

На около триста-четиристотин ярда от външната ограда се издигаше самотна къщичка, притулена Между дърветата.

Към нея насочи стъпките си Джесурън.

Пет минути му бяха достатъчни, за да стигне до вратата, където почука с дръжката на чадъра си.

— Quién es?^[1] — обади се глас отвътре.

— Аж съм, Мануел, Жесурън — отговори евреинът.

— Вън е нашият dueño^[2] — чуха се гласове да си шептят, тъй като в къщичката живееха двамата забележителни ловци на негри.

— Caray! Какво търси старият ladrón^[3] в тоя час? — запита единият на родния си език, защото знаеше, че чифликчията не разбира испански. — Maldito — добави той сърдито, — съвсем не е приятно да те будят по никое време. Таман сънувах оня жълтокож, който уби кучетата. Готвех се да го пронижа с моето, мачете. Жалко, че само насън!

— Хе-хе! — прекъсна го другият. — Мълчи, Андрес. Старият ganadero^[4] ще излезе от кожата си. Vamos, идвам сеньор дон Хакоб.

— Хайде де, побързайте — подкани чифликчията. — Имам важна работа за двама ви.

В това време вратата се отвори и оня, който отговори на името Мануел, се показа на входа.

Без да чака покана, господарят влезе вътре.

— Нужно ли е да запалим свещ, сеньор? — запита испанецът.

— Не, не — отвърна евреинът бързо и отсечено, сякаш искаше да предотврати запалването на свещта. — Ишкам само да поговоря ж ваш. Може и на тъмно.

Именно мрак, непрогледен и дълбок, беше най-подходящ за разговора, който последва. Неговият предмет бе убийство: убийството на Лофтъс Воуан.

Планът, който се предлагаше на двамата испанци — прекрасни оръдия за подобна цел — бе да се направи засада на кустоса из пътя: в някоя горска теснина или другаде, не беше важно, но преди да се е добрал до Спаниш Таун.

„Петдесет фунта в брой, шищи ощровни пари“ — бе възнаграждението, което се предложи и прие.

Джесурън даде наставления на двойката наемни убийци и им съобщи подробности върху изпълнението. Той бе научил от Синтия, че плантаторът възнамеряваше да тръгне по южния път, който водеше за Савана-ла-Мер. Той обикаляше повече, но чифликчията се досещаше защо г. Воуан е избрал точно този път. Савана бе седалище на Корнуолския окръжен съд и кустосът щеше да се отбие в него, за да повдигне въпроса за търговеца на роби, принц Сингюз и двете дузини мандингоанци.

Не бе нужно да се посвещават двамата ловци на хора в тези тайни. За тях бяха достатъчни подробните указания във връзка с изпълнението на убийството.

Не след повече от двайсет минути чифликчията напусна къщичката и тръгна с грейнало лице и бодра крачка към мрачното си жилище.