Майн Рид
Ямайски марони (62)

Глава LXI
РАЗЧИСТВАНЕ НА ПЪТЯ

— Катрин — започна тържествено плантаторът, щом влезе в павилиона.

— Да, татко.

Девойката се обърна към баща си с лак шепот, без да повдигне очи от предмета, в който ги бе устремила: сложена на масата малка копринена кесия. Тя беше без връзка, но подаващите се откъснати краища на една синя панделка сочеха, че тя не винаги е била отвързана.

Лофтъс Воуан не знаеше историята на кесията: защо бе поставена на масата, какво бе довело до откъсването на панделката и защо дъщеря му се взираше в нея с такава печал. Някои от подробностите той обаче забеляза, когато влезе в павилиона, и с изключение на дъщината скръб той не можеше ни да си ги представи, ни да си ги обясни.

— Аа, кесията ти! — рече той и я взе в ръка, за да я разгледа по-внимателно. — Някой е скъсал връвта й. Жалко! Кой ли го е сторил?

Той нехаеше за отговора, защото и не подозираше, че откъснатото парче панделка има някаква връзка с моминската горест, която му бе направила впечатление от утринта. Изразената изненада и поставеният въпрос бяха само въведение към един по-сериозен разговор, който бащата възнамеряваше да започне.

— О, татко, няма значение — избягна да отговори пряко Кейт. — То беше само парче синя панделка. Лесно ще я заменя с друга, която ще ми върши същата работа.

„Ах, Кейт, ти лесно ще замениш панделката на кесията, но не така лесно ще възстановиш спокойствието на духа си, което напусна гърдите ти. Защото заедно с панделката се разкъсаха и нишките на сърцето ти!“

Навярно подобни размишления минаха през ума на младото момиче, когато то отговори, тъй като лицето му доби още по-подтиснат вид.

Господин Воуан изостави разговора върху кесията, а погледна през жалузите и като видя Смиджи да лови пеперуди, реши да привлече дъщиното внимание върху спортно настроения благородник.

Не беше трудно за кустоса да го стори, понеже в този миг контето си тананикаше някаква песничка и не само се виждаше, но и чуваше от павилиона.

„Да бъда пеперуда бих желал…“

пееше франтът.

Сетне, сякаш за да опровергае приятната възможност да се превърне в насекомо той в същия миг улови една пъстрокрила vanessa — пауново око — и смаза крехкото създание между облечените си в чортови ръкавици пръсти.

— Не е ли очарователен? — каза кустосът и погледна възторжено най-напред Смиджи, после обърна очи към дъщеря си, за да види какъв отговор ще даде тя.

— Предполагам, татко. Щом всички го казват.

В Кейтиния отговор не пролича никакъв възторг, нищо, което да насърчи баща й.

— Не намираш ли и ти, Кейт?

Сега въпросът бе насочен право в целта, но отговорът отново се оказа уклончив.

— Ти така смяташ, татко. Следователно важи и за двама ши.

Мелодичният глас на контето прекъсна разговора и го отплесна в друго направление. Смиджи пееше:

„Не блазнят ме пари и власт,

ни проснати в нозе ми роби.“

— Ах, драги ми Смиджи — възкликна кустосът в нещо като монолог, макар и предназначен за ухото на момичето, — нямате нужда да въздишате по тях — имате ги: петстотин броя вкупом. И какви хубавци! Богатство и власт ли? Няма какво да мечтаете за тях. Монтагювият замък ви ги осигурява и двете, момчето ми.

Франтът продължаваше да пее:

„Богатството е извор на беди,

властта довежда до нещастие.“

— Чуваш ли, Кейт, какви възвишени чувства изразява?

— Много възвишени и тъкмо подходящи за случая — отвърна дъщерята язвително. — Те не са точно негови, но няма съмнение, че ги изпитва. И то е не по-малко добре.

— Прекрасно стопанство — продължи г. Воуан, връщайки се към онова, което по интересуваше повече от чувствата в песента, без да обръща внимание на изразения в Кейтините думи подбив, — прекрасна плантация, казвам ти, а като се съедини с моята, ще образува най-голямото имение на острова. На острова! Какво говоря! В цяла Западна Индия, че дори в Западния свят! Чуваш ли, дъще?

— Да, татко — отговори младата креолка. — Но ти говориш, като че ли двете стопанства се вече слети. Да не би Г. Смиджи да възнамерява да купи Гостоприемната планина? Или ти искаш да купиш Монтагювия замък?

Тя зададе въпросите с тон на явно престорена наивност. Всъщност тя твърде добре знаеше накъде клони разговорът и раздразнена от двусмислието, което ставаше все по-мъчително за нея, желаеше да ускори развръзката.

Кустосът, от своя страна, се стремеше към същия резултат, както пролича от отговора му.

— Ах, Кейт, ти малка хитрушо — рече той доволен от открилата се пред него възможност да свърши със заобикалките, — бога ми, улучи право в целта. Предположението ти е вярно, само че и двамата сме купувачи. Господин Смиджи желае да купи Гостоприемната планина и какво предполагаш, че е готов да заплати за нея. Отгатни!

— Да си кажа истината, не мога. Как да отгатна? Уверявам те, че не зная. Единственото, което зная, е, че ще ми бъде мъчно, ако се наложи да напуснем Гостоприемната планина. Макар и да не очаквам сега тук да бъда щастлива, мисля, че другаде ще бъда още по-малко щастлива.

Господин Воуан беше твърде много заплетен в нишките на собствените си мисли, за да забележи поставеното ударение върху думата „сега“ или двойното значение, което криеха словата на дъщеря му.

— Ха-ха! — разсмя се той. — Покупката на г. Смиджи не ще ни лиши от Гостоприемната планина! Не се плаши от това, Кейти, а се помъчи да отгатнеш цената, която ще заплатя.

— Татко, няма какво да опитвам. Сигурна съм, че не мога да я отгатна даже с приблизителност до хиляда фунта.

— Никакви хиляда фунта! Ни фунт дори! Освен ако толкова тежат неговото великодушно сърце и неговата щедра ръка, поставени на везните^[1]. Тая е цената, Катрин, която е готов да заплати той.

Плантаторът придружи казаното с многозначителен поглед и победоносен жест, изразяващи възхищението му от собственото красноречие.

Той подири в Кейтиното лице ответ, ответ, който да отрази усмивката му при радостната вест, която той си въобразяваше, че е съобщил.

Но той се взира напразно. Въпреки яснотата на обяснението, девойката упорито отказваше да го разбере.

— Сърцето и ръката му, думаш! И двете не ми изглеждат много тежки. Не е ли твърде малко за един имот, където има толкова много ръце и сърца? На кого се кани да ги даде той? Ти не ми каза, татко.

— Ще ти кажа сега — отговори бащата. Гласът му стана, по-сериозен, сякаш малко засегнат от откритото намерение на дъщеря му да не го разбира. — Ей сега ще ти обясня, щом ти съобщя какво възнамерявам да му предложа в замяна на Монтагювия замък. Казах ти, че и двамата сме купувачи в тази сделка. Честна размяна, Кейт, ръка срещу ръка, сърце срещу сърце. Господин Смиджи дава с готовност своите, а аз твоите.

— Моите!

— Да, твоите, естествено! Да не би да греша? Уверен съм, че си съгласна с размяната.

— Татко — почна младото момиче с гласа на женствена сериозност, — между г. Смиджи и мене не може да става реч за размяна на сърца. Той може да ми е дал своето. Не зная, нито ме интересува. Но аз не желая да те заблуждавам, татко. Той никога не ще получи моето. Не зависи от мене да му го дам.

— Глупости! — разтревожи се кустосът от неочакваната съпротива. — Сама се заблуждаваш, детето ми, като говориш така. Не виждам как е възможно да не обичаш господин Смиджи: толкова великодушен, толкова съвършен, толкова приятен. Хайде, ти се шегуваш, Кейт. Харесваш го, не го мразиш, нали?

— Не, не го мразя. Господин Смиджи не е извършил нищо, с което да ме засегне. Намирам го за съвсем порядъчен.

— Ами че то е все едно да признаеш, че го харесваш — заубеждава дъщеря си бащата с тон на съвземащо се задоволство.

— Да харесваш някого, не означава, че го обичаш — промълви Кейт, сякаш говореше сама на себе си.

— Харесването може да се превърне в любов — каза насърчително плантаторът. — Често се случват подобни неща, особено когато двама души станат мъж и жена. Пък и не винаги най-хубавото е младите да се влюбят един в други от самото начало много силно. Както пишеше в моя стар буквар: „Бързо пламналата любов бързо угасва!“. Не се плаши, Кейт. Ще обикнеш достатъчно г. Смиджи, когато станеш господарка на Монтагювия замък и всички почнат да те тачат като най-знатната дама на острова. Нима не ще бъде същинско щастие, Кейти?

„Ех, — изохка мислено младата креолка, — колиба, споделена с него, би ми донесла по-голямо блаженство, много по-голямо.“

Не е нужно да изтъкваме, че под „него“ тя нямаше предвид Смиджи.

— Когато станеш госпожа Смиджи — продължи г. Воуан с намерение да нарисува пред дъщеря си картината на нейното бъдеще с още по-привлекателни краски, — ще имаш цяла армия от приятелки измежду най-високопоставените дами на острова. Не забравяй, чедо, че сега не е така. Знаеш го, Катрин.

Бащата натърти последните думи с тон, издаващ някакво тайно разбирателство между родител и рожба. Тяхното предназначение бе да се натрапи на съзнанието на девойката един факт, една мисъл, способни да я подтикнат да приеме с по-голяма готовност благоприятният случай, който й позволяваше да се измъкне от сегашното си унизително положение.

Плантаторът не изчака да види какво въздействие ще възпроизведе поверителната му реч върху младото момиче, а избърза да дорисува розовите краски на картината.

— Да, моя малка Кейт, ще бъдеш обкръжена с внимание отвред — ще представляваш прицел на вниманието, както се изразяват поетите. Коне, роби, тоалети, екипажи ще имаш в изобилие. Ще предприемете голямо пътешествие до Лондон. Бога ми, струва ми се, че сам аз съм тръгнал на път. В славната метрополия ще дружите с благородници, ще посещавате опери и балове, където ще бъдеш призната красавица, момичето ми, красавица, чуваш ли? Всички ще говорят за госпожа Смиджи! Как ти се вижда това?

— О, татко — отвърна младата креолка, която обещанията за блясък и величие явно не трогнаха, — всичко това не ме блазни. Сигурна съм, че то не ще ми се поправи. Никога не съм мечтала за подобни неща, добре го знаеш. Те не могат да ме направят щастлива — поне мене не. Никога не ще се чувствувам честита далеч от родния дом. Какво удоволствие бих изпитала в един голям град? Никакво — сигурна съм. Тъкмо обратното. Ще ми липсват нашите величествени планини и гори, нашите красиви дървета с техните свежи, благоуханни цветове, нашите пъстрокрили птици с техните сладки песни. Опери и балове! Ненавиждам баловете, а колкото да бъда призната за красавица на някакъв бал — мразя самата дума.

В този миг Кейт си мислеше за Смиджиевия бал и за спомените, свързани с този бал, навярно най-неприятният за нея, защото на него неведнъж до ушите й бяха достигали думите „хубавицата на бала“, отправени по отношение на една жена, която спомогна за разрухата на сърцето й.

— Ще превъзмогнеш тая омраза — зауспокоява я г. Воуан, — щом влезеш в светското общество. Повечето от младите момичета свикват. Няма нищо лошо за една девойка да ходи на бал, след като се омъжи и съпругът й я придружава, за да й кавалерствува — да, нищо лошо няма. А сега, Кейт — продължи кустосът, издавайки известно нервно нетърпение, — да се разберем. Господин Смиджи чака.

— За какво чака, татко?

— Ц-ц-ц, дъще — възкликна плантаторът леко раздразнен от очевидната неспособност на дъщеря му да го разбере, — знаеш за какво. Нали ти обясних добре. Господин Смиджи желае да ти предложи сърцето и ръката си… и в замяна да поиска твоите. Ей това чака. Няма да му откажеш, нали? Ти не трябва да му отказваш…

Лофтъс Воуан би бил по-убедителен без последните слова. Те звучаха като заповед със скрита заплаха и можеха да наранят младата креолка, събуждайки у нея дух на съпротива. Навярно те щяха да имат и подобно въздействие, ако бащата ги бе произнесъл в навечерието на Смиджиевия бал, а не на утрото подир него.

Случилото се там угаси в гърдите на Кейт Воуан всякаква надежда, че тя някога ще може да раздели щастието с братовчеда си и същевременно смаза всяко желание да се противопоставя на бащината воля. С отчаяно безразличие тя се подчини на жертвоприношението, за което я бе отредил кустосът.

— Казах ти истината — рече дъщерята и впи очи в лицето на баща си, като че за да докаже колко неубедителни са изтъкнатите от него доводи. — Не мога да дам сърцето си на г. Смиджи. Сама ще му го кажа.

— Не, не — прекъсна я рязко раздразненият баща. — Не трябва да му казваш нищо подобно. Дай му ръката си и не говори нищо за сърцето си. Ще го сториш, след като се омъжиш.

— Никога, никога — изпъшка младото момиче — не бих могла да навърша подобна измама. Не, татко, дори и заради тебе. Господин Смиджи трябва да знае всичко и ако се съгласи да приеме ръката ми без сърцето…

— Значи обещаваш да дадеш ръката си? — пресече я кустосът, възрадван от условното съгласие.

— Ти я даваш, татко. Не аз…

— Достатъчно — извика г. Воуан и обърна взор към градината, за да подири ловеца на насекоми. — Ще я дам — добави той, — и то начаса. Господин Смиджи!

Франтът, който бе застанал недалече от павилиона нащрек, бързо се озова на повикването и след две секунди се показа на входа.

— Господин Смиджи — заяви плантаторът с надута тържественост, отговаряща на случая, — поискахте ръката на дъщеря ми. Щастлив съм да ви уведомя, че тя се съгласи вие да станете мой зет. Гордея се с честта.

Тук г. Воуан спря, за да си поеме дъх.

— Ай, ай — заекна контето, — какво голяямо щаастие, много голяямо! Съвсеем неочакваано, ай, ай! Уверяявам ви. Госпожиице Воууан, не очааквах…

— А сега, деца — шеговито се намеси кустосът, за да прикрие с прекъсването си смущението на франта, — аз ви свързах и с моя благословия ви оставям насаме.

След тези думи доволният баща излезе от павилиона и тръгна по алеята към жилището, зад чиято врата се изгуби.

Не ще се промъкваме неканени при влюбените, които останаха насаме, нито ще повторим думичка от онова, което се случи помежду им. Достатъчно е да поменем, че когато г. Смиджи излезе от павилиона, той имаше по-скоро смирен, отколкото победоносен вид. Част от сянката, която помрачаваше Кейтиния образ, бе преминала върху неговото лице. Човек би могъл да си въобрази, че го е сполетял отказ, ако не бяха думите, които той и бъдещият му тъст си размениха, когато след малко се срещнаха в големия хол.

— Е? — запита неспокойно плантаторът.

— Ай, отлиично! Сгодеени! Много страанно, тюю, необясниимо страанно!

— Какво е странно? — удиви се г. Воуан.

— Ай, съвсеем кроотка! Аз очааквах, че ще изпаадне в истеерия. Боога ми! А тя приие предложеението ми студеена като мраамор.

Тя бе направила нещо повече: бе му дала ръката без сърцето си. И Смиджи го знаеше, защото Кейт Воуан удържа думата си.