Майн Рид
Ямайски марони (4)

Глава III
ЗНАТНИЯТ ГОСПОДИН ЛОФТЪС ВОУАН

Лофтъс Воуан минаваше обикновено за вдовец с една-единствена дъщеря. Младото момиче се казваше Кейт, така поне го наричаха приятели и познати. Понякога се случваше да се чуе и едно друго обръщение „лили Куошеба“ — „малката Куошеба“. Това название излизаше само от устата на някои от по-възрастните негри в стопанството, при това никога в присъствието на г. Воуан, който бе строго забранил то да се произнася.

Съществуваха съмнения дали изобщо девойката бе получила в кръщелната купел кое да е от двете имена; тези съмнения се дължаха отчасти на обстоятелството, че ни един от приятелите на г. Воуан не бе присъствувал на кръщението, и отчасти на общоизвестния факт, че майката на дъщерята на г. Воуан беше робиня — робинята Куошеба.

Оттук произлизаше и двойното име; оттук възникваха съмненията върху спазването на кръщелния обред; оттук се пораждаха също така други догадки дали г. Воуан бе вдовец — в обичайния смисъл на думата.

Едно беше напълно положително — че робинята Куошеба бе починала, и то отдавна. Тя бе умряла точно преди осемнайсет години, в същия онзи ден, в който се бе родила „малката Куошеба“. Събитието бе познато на всекиго от имението, който бе на възраст да го запамети.

Само един човек знаеше, че преди да се появи на света „малката Куошеба“, следователно и преди г. Воуан да стане собственик на Гостоприемната планина и на робите в нея, същата майка бе родила един „лили Кюбина“ — „малък Кюбина“ — едно момче въпреки женското окончание на името. Същото лице знаеше, че момчето бе с по-тъмен цвят от майката, квартеронката Куошеба.

В това нямаше нищо странно. Можеше да се предполага, че бащата на детето е квартерон или мулат. В първия случай, според едно тънко разграничение на расите, което се спазва в Испанска Америка, момчето щеше да бъде квартерон от типа „tento en el aire“ — „висящ във въздуха“; а при второто предположение детето следваше да бъде „замбо“ — „salto atrás“ — „със скок назад“, т.е. вместо да бъде бяло по линията на бащата, щеше да се върне назад към негър.

Дали бащата на детето беше мулат или квартерон и дали цветът на кожата му бе по-черен от тоя на майката бе известно само на един-единствен човек в Гостоприемната планина — и този човек не беше самият г. Воуан. Последният беше станал собственик на стопанството и господар на робинята Куошеба едва няколко години, след като се бе родило момчето.

Той също не подозираше, че прелестната квартеронка, която бе спечелила сърцето му и станала господарка на чувствата му, а по-късно и майка на детето му, бе извършила подобно прегрешение, че друг мъж я бе държал в обятията си и че този друг мъж е бил мулат и роб като нея самата. Когато г. Воуан стана собственик на робинята Куошеба, всички доказателства за осъдителното събитие бяха изчезнали, липсваше и „малкият Кюбина“, за да я нарича своя майка, защото някой го бе тайнствено отстранил почти веднага след раждането.

За г. Воуан би било по-добре да си останеше в щастливо неведение на тия позорни истини. А още по-добре би сторил Чакра, ако беше ги запазил само за себе си, защото те бяха известни именно на негърския магьосник.

Трябва да се погледне със снизхождение на прегрешението на квартеронката майка, дори на двойното й провинение. Не е справедливо да се съди за поведението й с мярката на други страни и епохи и да се счита тя за паднала жена. Тя бе постъпила само според обичая — общоприетия обичай — за онова време и място. Ако ще трябва да се дири някаква вина в действията й, налага се упрекът да се отправи към белите, които бяха установили обичая, по силата на който тя бе прегрешила.

Що се отнася до миналото на г. Воуан, то не се различаваше много от това на стотици преселници в Ямайка; но бе възможно да му се припишат повече престъпления, отколкото на по-голямата част от събратята му плантатори от оная епоха. В началото беден авантюрист — син на английски провинциален дребен търговец, той пристигна на острова като „книговодител“, или, казано с други думи, един стар бащин приятел го доведе тук, не за да води търговските му книги, а за да влезе в състава на оная чудновата свита безделници, която се срещаше във всяко голямо стопанство и чието присъствие се дължеше на един островен закон, задължаващ всеки плантатор да назначи по един бял служител на всеки петдесет роби в имението си.

Потомъкът на дребния търговец обаче не остана дълго време „книговодител“. Предприемчив и амбициозен по природа, той скоро достигна длъжността управител, а след смъртта на господаря го направиха „пълномощник на имота“, един израз, който в Ямайка няма правно съдържание и означава единствено: управител или представител. Естественият стремеж на всеки ямайски пълномощник, както и на неговия юридически съименник, е да забогатее — обикновено по най-лекия и безсъвестен начин. От правилото не направи изключение и бившият книговодител и след като управлява няколко години имотите на покойния си господар, той забогатя дотолкова, че смогна да си купи собствена плантация, едно прекрасно стопанство — Гостоприемната планина. Въпреки бързината, с която натрупа състоянието си, той успя да запази името си незасегнато от подозрението, че е ограбил твърде безчестно доверителя си. За него не можеше да се поддържа нещо повече от това, че си е вземал полагаемото му се законно възнаграждение от шест на сто и е пообсебил някоя и друга дреболия — прояви, които се считат за съвсем почтени сред ямайските пълномощници. Всъщност всеки пълномощник, който в продължение на няколко години не си присвои напълно цялото имущество на своя упълномощител, особено когато се случи пълномощникът да бъде попечител на непълнолетен, е rara avis — рядка птица — на острова и минава за забележително честен човек.

Точно такъв човек се оказа Лофтъс Воуан; той не само задоволи всякак своя доверител при управлението на имота на бившия си господар, но непълнолетният, за чиято сметка бе ръководил плантацията и който сега бе достигнал пълнолетие, го замоли да продължи да стопанисва имението.

Лично г. Воуан не се нуждаеше повече от покровителство. Гостоприемната планина — свободна от вещни тежести — му принадлежеше, а тя беше едно от най-ценните стопанства на острова, съвсем равностойно на имението, чието управление запазваше и занапред.

Едновременно със забогатяването си г. Воуан се издигна и обществено. Най-напред го избраха в църковното настоятелство на енорията, после го направиха мирови съдия, а по времето, когато започва нашият разказ, той вече беше главен съдия на окръга с титлата custos rotulorum. Не ще и дума, че това беше голяма чест за сина на дребния провинциален търговец!

Семейните отношения на г. Воуан се отличаваха с по-малка почтеност, така поне те биха се възприели от един европеец. Но тогава обществото на Ямайка се славеше с висша търпимост и малко или изобщо никаква сметка не се държеше за връзки, подобни на ония, които съществуваха между господаря и робинята квартеронка. Докато квартеронката минаваше за времена съпруга, не можеше да възникне и най-дребният повод за скандал. Случеше ли се обаче г. Воуан да превърне тая връзка в постоянна чрез брак — жест, който другаде би допринесъл само за доброто му име, — той щеше да бъде незабавно отхвърлен и ревностно отлъчен от обществото.

Та той по едно време за малко не стана жертва на подобно обществено презрение, когато се пусна слух, че се е оженил тайно за робинята си!

Всъщност сплетнята не отговаряше на истината, но в името на справедливостта трябва да се помене, че г. Воуан възнамеряваше наистина да се ожени за робинята си и да й дари свободата.

Той постоянно отлагаше изпълнението на своя помисъл, докато се намеси смъртта и го направи невъзможно.

Тогава, повече от всеки друг път, плантаторът изпита съжаление за своето нехайство, нещо повече от съжаление — угризение на съвестта.

Неговата немарливост оставяше рожбата му в положението на извънбрачно дете; по онова време на остров Ямайка този израз имаше специално значение и много по-обхватно съдържание, отколкото гдето и да е другаде.

Ако майката беше бяла, това обстоятелство не би било толкова важно. Дъщерята щеше да си остане извънбрачна, но добиваше право да наследява имуществата на бащата по завещание. Такова право нямаше обаче „малката Куошеба“. Никакво завещание на бащата не беше в състояние да направи Кейт Воуан наследница на неговия имот! Тя беше със смесена кръв (някои употребяват наименованието „квинтеронка“) и затова тя бе лишена от правоспособност като негрите роби. По отношение на нея се прилагаше суровият закон от 1762 година. Тя можеше да наследява по завещание само парични суми до 2 000 фунта островни. Останалото имущество на нейния баща щеше да премине на неговите наследници по закона — най-близките му сродници.

Изпълнен с обич към дъщеря си и решен да я направи своя наследница, г. Воуан би се изправил пред една мъчителна дилема, ако не съществуваше изход от това положение. За щастие ограничението можеше да се премахне и г. Воуан го знаеше добре. Същият парламент, който бе изковал позорния закон, бе открил пътища, позволяващи в изключителни случаи да се заобиколят неговите разпоредби, а именно: този парламент имаше власт да освободи, с нарочно постановление, от действието на закона даден наследодател, стига той да е достатъчно богат и влиятелен.

И понеже Лофтъс Воуан беше точно такъв наследодател, естествено, на него бе известно, че може да разчита по всяко време на подобно постановление. Той възнамеряваше да направи необходимото, но същата немарливост, която не бе го оставила да изпълни дълга си към майката, го караше сега да пренебрегва задължението си към детето — нейната и неговата дъщеря. За да издействува нарочното постановление, той трябваше да отиде в столицата и по всяка вероятност да престои дълго време там, за да моли членовете на парламента. А всичко това бе свързано с големи главоболия и разходи. Мисълта за предстоящите безпокойства го караше винаги да отлага осъществяването на своето решение и при все че не бе му идвало и на ум да го изостави, то продължаваше да си стои неизпълнено.

В това състояние се намираха семейните работи на г. Воуан по времето, когато започва нашата история. „Малката Куошеба“, макар и надарена с природен чар, добре възпитана, изискана и изтънчена — с една дума, истинска дама — си оставаше дъщеря на робиня!