Майн Рид
Ямайски марони (64)

Глава LXIII
МАГЬОСНИКЪТ ЧАКРА

Слънцето клонеше да залезе в синьото Карибско море и огряваше с алени отблясъци искрящата стена на Дяволската канара, когато по пътеката, водеща към зловещия връх, се мярна човешка фигура.

При все че поради бързо спускащия се здрач мракът в гората ставаше все по-непрогледен, лесно можеше да се познае, че това е жена, а светложълтият цвят на лицето, откритата туша, голите ръце и босите нозе показваха, че тя е цветнокожа — мулатка.

Дрехите й съответствуваха на кастата й. Басмена, полуотворена отпред рокля с крещящи шарки и навита на тюрбан забрадка с ярки багри съставляваха цялото и облекло, към което следваше да се прибави съмнително бяла хасена риза с шевица по подаващата се през отвора на роклята пазва.

Тя беше жена с развити форми, дръзко, темпераментно лице и все пак приятен външен вид, макар и лишен от изтънченост, понеже нейната красота имаше чисто чувствен характер.

По каквато и работа да се бе запътила мулатката, походката и погледът й издаваха твърдост. Искаше се изобщо безстрашие, за да тръпне тя в този необикновен час из „Планината“ в близост с Дяволската канара.

Ала има страсти, които са по-мощни от страха. Дори ужасът от свръхестествените сенки изчезва от сърцето, което е потънало в любовната тъма или е терзано от ревността. Кой знае дали тази самотна пътничка из горските пътеки не бе жертва на едната или другата от двете страсти.

Неспокойният й израз, който ставаше от време на време тревожен, можеше да подскаже, че ревността е взела превес. Любовта би трябвало да изглежда по-нежна и изпълнена с повече надежда.

Ако и да бе явно, че жената не е тръгнала по обикновена работа, нищо в нея не издаваше строго определена цел. На ръката си тя бе преметнала плетена кошница от палмови влакна, която изглеждаше пълна с храна, защото от полузатворения капак се виждаха млади райски банани, домати и чушки, а през отвора му се подаваха краката на една токачка.

Тази подробност би могла да позволи да се заключи, че пътничката е тръгнала на пазар, но късната доба и посоката, в която се бе запътила, съчетани с вида и държанието й, докато вървеше по планинската пътека, изключваха подобно предположение. Дяволската канара не бе място, където човек би могъл да продаде кошница със стока.

Ала мулатката не бе се запътила натам. Когато се показа самият лоб на върха, тя спря насред пътеката и след като се огледа, сякаш проучваше местността, кривна вляво, напреко по планинския скат.

Тя се отклони от Дяволската канара не от страх, защото направлението, което хвана, щеше да я отведе на не по-малко ужасно за суеверните място: Дупката на призраците.

Несъмнено тя отиваше към нея. За пропастта нямаше прокарана пътека, но правилността на посоката и уверената походка на жената говореха, че тя и друг път е била на това място.

Пробивайки си път през гъстака от диви лози и шумак, тя се движеше смело, докато стигна до ръба на Дупката на призраците.

Тя се добра до стената на ждрелото, където описаната вече стълба по дърветата водеше до вира. От действията на мулатката личеше, че пътят й е познат и че тя възнамерява да слезе до дъното на долината.

Тя обаче знаеше, че сама не може да се справи и се нуждае от чужда помощ, затова веднага, щом приближи ръба на скалата, се приготви да даде знак. Тя извади от пазвата си бяла кърпичка, разстла я на клона на едно дърво, което се издигаше на лично място над пропастта, и, облягайки ръка на ствола му, вторачи очи в яза.

В дрезгавината, която сега долу бе почти непрогледна, бялата кърпичка можеше да остане незабелязана. Но жената изглежда не изпитваше тревога. Тя зачака с пълна увереност, сякаш сигналът бе предварително уговорен и оня, за когото бе предназначен, бе нащрек.

Предупреден или не, посрещачът не разочарова пътничката. Не минаха и пет минути, откак тя закачи кърпичката, и изпод окичените с лишеи дървета, които опасваха горния край на вира, се показа лодка и се насочи към подножието на стената, над която бе застанала мулатката.

В ладията се намираше само един човек и той, дори в сумрака, изглеждаше ужасяващо страшен.

Той беше негър е великански ръст, макар че, както се бе свил в члуна, това проличаваше единствено по грамадната ширина на раменете, между които се гушеше огромна глава, почти без врат. Гърбът му бе извит като дъга и представляваше голяма гърбица, последица отчасти на напредналата възраст, отчасти на природна уродливост. В лодката мъжът се бе превил одве и когато се огъваше напред, за да гребе, той навеждаше лице, сякаш дири нещо на ладийното дъно. Дългите маймуноподобни ръце обаче му позволяваха да достига извън планшира, без да се накланя на коя да е страна, и той работеше само с ръце, без да движи трупа си.

Облеклото на негъра бе едновременно и смешно и страшно. Панталони от грубо домашно платно, каквито носеха ратаите из плантациите, съставляваха единствената следа от цивилизация. Техният мръсен жълтеникав цвят говореше, че те отдавна не са били прани, а няколко червени петна по тях показваха, че последното им навлажняване е било с кръв, а не с вода.

На раменете на лодкаря висеше своеобразен „карос“ или наметало от дивечови кожи; то представляваше единствената връхна дреха и бе привързано за дебелия му къс врат с кожен ремък. Плащът покриваше връхната част на тялото до бедрата, а долната част бе облечена в памучните панталони. Краката на чернокожия бяха боси. Те не изпитваха нужда да бъдат защитени от обуща — ходилата му бяха покрити е дебела мазолеста кожа, която почваше от заоблената част на палеца и свършваше високо над петата.

Главата на негъра имаше също чудноват вид. Той бе нахлузил нещо като таке, направено от кожата на някакъв звяр и прилягащо така плътно, че очертаваше всички неправилности на грамадния череп. Вместо периферия на шапката гърбавият бе увил над слепите си очи изсъхналата и натъпкана със слама кожа на голяма жълта змия; главата на влечугото беше отпред и в орбитите бяха поставени две лъскави късчета планински кристал с цел да му придадат прилика с жива змия.

Изражението на негъра не се нуждаеше от тази зловеща украса, за да събуди ужас у ония, които, биха го срещнали. Мрачният блясък на хлътналите очи, широко отворените ноздри, заострените, лъскави като на акула зъби между вишневи устни, червената татуировка по бузите и развитите гърди, чиято ширина се разкриваше от движението на раменете — всичко у лодкаря представляваше картина, която и без змийската украса бе достатъчно грозна и свидетелствуваше, че той е способен на най-отвратителни начинания. Изродът плашеше дори дивите обитатели на Дупката на призраците. Чаплата, която гнездеше в острицата, бягаше от него с тревожен крясък, а фламингото, приплесквайки розови криле, се изправяше с вик на скалата и отлиташе надалеч.

Жената, която го очакваше, колкото и сърцата да Се и да желаеше да го види, също не можа да не трепне, когато лодката приближи. Тя сякаш се поколеба за миг дали да се довери на този страшен посрещач.

Смелостта й подхранвана от някаква силна страст, скоро се възвърна все пак. Когато ладията се скри сред храстите в основата на стената и се чу подканващият глас на лодкаря, тя прибра кърпичката от дървото, закрепи здраво кошницата в ръка и почна да се спуска по преплетените клони.

Лодката се показа отново по откритата вода, пресичайки обратно вира. Мулатката седеше на кърмата, а мъжът, както преди, гребеше, но сега с всички сили, за да не допусне лекия члун да бъде повлечен от потока, който се чуваше да бучи и гърми през устието надолу.

Когато лодката стилна под дървото, откъдето бе тръгнала, негърът я завърза за един клон, скочи на брега и следван от жената, тръпна към храма на Оуби, в който той бе едновременно оракул и жрец.