Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Епилог

Лос Серес

Неделя, 8 юли 2007 година

Осем часът вечерта е. Краят на поредния съвършен летен ден.

Алис отива на широкия прозорец и отваря капаците, за да пусне вътре полегатата оранжева светлина. По голите й ръце се плъзга лек ветрец. Кожата й е с цвят на бадеми, косата й е сплетена на плитка.

Слънцето — съвършен червен кръг в розово-бялото небе — вече се е снишило. То хвърля върху съседните върхове на планината Сабартес огромни черни сенки, наподобяващи парчета плат, проснати да се сушат. От прозореца Алис вижда хребета Сет Фрер, а зад него — връх Сен Бартелеми.

Днес се навършват две години от смъртта на Сажо.

В началото на Алис й беше трудно да живее със спомените. Екотът на пистолета в тясната пещера, треперенето на земята, бялото лице в мрака, изражението на Уил, когато той бе нахълтал заедно с инспектор Нубел вътре при тях.

Но споменът, който най-често я преследваше, беше за светлината, помръкнала в очите на Одрик, или на Сажо, както сега го наричаше. Накрая беше видяла в тях умиротворение, а не скръб, от това обаче не я болеше по-малко.

Но колкото повече научаваше, толкова повече се заличаваха ужасите от онези последни мигове. Миналото изгуби силата да я наранява.

Алис знае, че Мари-Сесил и синът и са били убити от скалите, срутили се при труса в планината. Пол Отие беше намерен там, където Франсоа-Батист го беше застрелял, часовниковият механизъм, задействал четирите взрива, още цъкаше неуморно до него. Армагедон, който самият той беше сътворил.

Когато лятото отстъпи на есента, а есента — на зимата, Алис започна да се възстановява. С помощта на Уил. Времето заличава всичко. Времето и обещанието за нов живот. Малко по малко болезнените спомени избледняват. Точно като стари снимки, почти забравени и неясни, те събират прах в съзнанието й.

Алис продаде апартамента си в Англия и заедно с парите, които взе за къщата на леля си в Салел д’Од, двамата с Уил дойдоха в Лос Серес.

Сега техен дом е къщата, където навремето Алаис е живяла заедно със Сажо, Бертранд и Хариф. Обновили са я и са я направили годна за живеене, с всички съвременни удобства, но са запазили духа й непокътнат.

Тайната на Граала е защитена, точно както е искала Алаис, и е скрита тук, сред тези планини извън времето. Трите папируса, откъснати от средновековните книги, са погребани под скалата и камъка.

Алис разбира, че е предопределена да доведе докрай онова, което преди осем столетия е останало недовършено. Подобно на Алаис, разбира и че истинският Граал е заложен в любовта, предавана от поколение на поколение, в думите, изричани от баща на син и от майка на дъщеря. Истината е заложена навред около нас. В камъните, скалите, променливия облик на планините през различните годишни времена.

Благодарение на разказа за миналото ни ние не умираме.

Алис не вярва, че е способна да го изрази с думи. Тя не притежава сладкодумието и разказваческата дарба на Сажо. Пита се дали всичко това всъщност не е неизразимо. Наречете го Бог, наречете го вяра. Граалът може би е истина, прекалено голяма, за да бъде изречена или обвързана с времето, пространството и обстоятелствата чрез такова хлъзгаво нещо като езика.

Алис се подпира на перваза и вдъхва от едва доловимите миризми на вечерта. Дива мащерка, зановец, треперливият спомен за напечени камъни, планински магданоз и джоджен, градински чай — уханията на градината й с подправки.

Славата й се носи надлъж и шир. В началото е доставяла подправки само на приятели, в гостилниците и на съседите в селата, сега обаче това се е превърнало в доходно начинание. Повечето хотели и магазини в областта, чак до Фоа и Мирпоа, поръчват от продуктите им с вече наложената марка „Epices Pelletier et Fille“[1]. Името на предците й, сега станало и нейно.

Лос Серес още не присъства на картата. Прекалено малко е. Но скоро ще бъде нанесено. Benlèu.

Долу в кабинета клавиатурата е заглъхнала. Алис чува как Уил обикаля из кухнята, как вади чинии от шкафа и хляб от килера. Не след дълго и тя ще слезе при него. Уил ще отвори бутилка вино, от което ще пийнат, докато той готви.

Утре ще пристигне Жан Жиро, достойна обаятелна жена, станала част от живота им. Следобед тримата ще отидат до най-близкото село и ще положат цветя пред паметника на площада, който е вдигнат в чест на участника в Съпротивата и историка, посветил много трудове на катарите, в чест на Одрик С. Бейар. Върху плочата е изсечена окситанска поговорка, избрана от Алис.

„Pas a pas se va luènh.“

По-късно Алис ще отиде сама в планината, там има още една възпоменателна плоча, на която пише само „САЖО“. Сложена е на мястото, където той лежи под хълмовете, както винаги е мечтал.

Достатъчно е, че той не е забравен.

Родословието, първият подарък, който Сажо направи на Алис, е окачено на стената в кабинета. Алис е внесла три промени. Добавила е деня, когато е починала Алаис, и датата, на която след осем века е издъхнал Сажо.

Добавила е до своето име и името на Уил и деня, когато са се оженили.

Съвсем в края, където историята все още продължава, е написала:

„САЖЕС-ГРЕЙС ФАРМЪР-ПЕЛТИЕ, 28 февруари 2007 г.“

Алис се усмихва и отива до люлката, където дъщеря им се е размърдала. Вече се събужда и раздвижва бели сънени пръстчета. Когато момиченцето отваря очи, Алис затаява дъх.

Целува детето по главичката и запява приспивна песен на древния език, предаван от поколение на поколение:

Bona nuèit, bona nuèit…

Braves amies, pica mièja-nuèit

Cal finir velhada

E jos la flassada.

Алис си мисли как някой ден Сажес сигурно ще я пее на своето дете.

Тя прегръща дъщеря си и се връща на прозореца, погълната от мислите за всичко онова, на което ще я научи. За миналото, което ще й предаде.

Алаис вече не я навестява в сънищата й. Но докато стои в помръкващата светлина, докато се взира в древните планински върхове и хребети, в ширналите се, докъдето поглед стига равнини, Алис усеща навред около себе си присъствието на миналото, което я обгръща. Духове, приятели, привидения, които протягат ръце и нашепват за живота си, споделят с нея своите тайни. Те я свързват с всички, които са стояли тук преди — и с онези, които тепърва ще дойдат и ще мечтаят за нещата, които животът ще им поднесе.

На изпъстреното със звезди небе в далечината изгрява бяла луна, която обещава за утре поредния прекрасен ден.

Бележки

[1] Подправки „Пелтие и дъщеря“ (фр.). — Б.пр.