Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

7.

Споровете бушуваха часове наред.

Слугите сновяха, носеха кошници с хляб и грозде, огромни чинии с месо и бяло сирене и до безкрайност пълнеха отново и отново големите стъкленици с вино. Почти никой не ядеше, затова пък всички пиеха и това подклаждаше гнева им и замъгляваше здравия разум.

Животът извън замъка Контал си продължаваше, както преди. Камбанариите на църквите възвестяваха часовете за молитва. Монасите пееха, а монахините се молеха в Сан Назари, където се чувстваха като в пашкул. По улиците на Каркасон хората си вършеха работата. В предградията и къщите извън крепостните стени децата играеха, жените шетаха, търговците, селяните и занаятчиите ядяха, говореха си и играеха барбут.

Вътре в Голямата зала разумните доводи започнаха да отстъпват място на обиди и обвинения. Едни настояваха да се даде твърд отпор. Други смятаха, че трябва да се сключи съюз с графа на Тулуза, защото ако приблизителните данни за размера на войската, свикана в Лион, бяха верни, дори и да се обединяха, мъжете от Миди нямаше да спрат такъв враг.

Всеки чуваше в съзнанието си барабаните на войната. Някои си представяха честта и славата на бойното поле, кънтежа на желязо о желязо. Други виждаха планините и долините удавени в кръв, несекващ поток от ограбени и ранени, които след разгрома се скитат из опожарената земя.

Пелтие кръстосваше неуморно из залата и търсеше признаци на несъгласие и съпротива. Но не видя нищо, което да говори, че някой оспорва властта на виконта, и да дава основания за безпокойство. Беше убеден, че господарят му е сторил достатъчно, за да приобщи всички към себе си и че въпреки различните интереси владетелите на Окситания ще се обединят зад виконт Транкавел, каквото и решение да вземе той.

Разногласията следваха по-скоро географските граници, отколкото верските съображения. Владетелите, чиито земи се намираха в по-уязвимите равнини, предпочитаха да се уповават на силата на преговорите. Онези, чиито владения бяха в Черната планина на север или в Сабартес и Пиренеите на юг и запад, бяха решени да дадат отпор на кръстоносците и да се бият.

Пелтие знаеше, че дълбоко в себе си виконт Транкавел е заедно с вторите. Беше от същото тесто, както владетелите от планините, и притежаваше същия яростен независим дух. Пелтие обаче знаеше: здравият разум на Транкавел му подсказва, че единственият начин да запази земите си непокътнати и да защити народа си е да преглътне своята гордост и да преговаря.

 

 

Надвечер в залата миришеше на отчаяние, доводите се бяха изчерпали. Пелтие беше капнал от умора. Бе останал без сили да търси вратички и обиколни пътища, да подбира премерени изрази. Сега го болеше и глава. Той се чувстваше скован и стар, прекалено стар, както си помисли, докато въртеше пръстена, който винаги носеше на палеца си.

Беше време да приключват.

Пелтие нареди на един от слугите да донесе вода, после топна в нея квадратна ленена кърпа и я подаде на виконта.

— Вземи, господарю — рече му.

Транкавел пое с благодарност мократа кърпа и избърса с нея челото и врата си.

— Как смяташ, предоставихме ли им достатъчно време?

— Според мен да, господарю — отвърна Пелтие.

Транкавел кимна. Седеше, отпуснал твърдо ръце върху страничните резбовани облегалки на дървения стол, и изглеждаше спокоен, точно както първия път, когато беше станал на крака, за да се обърне към Съвета. Пелтие си помисли, че мнозина по-възрастни и по-опитни мъже биха се затруднили да овладеят Съвета. Но виконтът бе с твърд характер и това му даваше сили да продължи.

— Както се разбрахме ли, господарю?

— Да — потвърди Транкавел. — Те не са на едно мнение, но според мен малцинството ще се подчини на волята на мнозинството… — Той замълча и в думите му за пръв път се прокрадна нотка на нерешителност, на съжаление. — Но ми се иска, Бертран, да има и друг начин.

— Знам, господарю — отвърна тихо Пелтие. — Чувствам се по същия начин. Но колкото и да ни е обидно, нямаме друг избор. Единствената ти надежда да защитиш народа си е да се споразумееш с чичо си за примирие.

— Нищо чудно той да откаже да ни приеме, Бертран — сподели също тихо виконтът. — Последния път, когато се срещнахме, наговорих неща, които не биваше да казвам. Разделихме се скарани.

Пелтие го хвана за ръката.

— Длъжни сме да поемем този риск — заяви той, макар че се опасяваше от същото. — Оттогава мина много време. Фактите говорят сами за себе си. Ако войската на кръстоносците наистина е толкова голяма, колкото твърдят, та дори и наполовина да е, нямаме друг избор. Ние вътре в Града сме в безопасност, но поданиците извън градските стени… Кой ще защити тях? След като е решил да стане кръстоносец, графът има само една мишена и това сме ние, това си ти, господарю. Сега вече войската на кръстоносците няма да бъде разпусната. Необходим й е враг, с когото да се сражава.

Пелтие се взря в лицето на Реймон-Роже и видя съжаление и скръб.

— Направи всичко по силите си, господарю. Сега трябва да си твърд. Трябва да доведеш докрай решението си. Хората нервничат.

Транкавел се извърна към герба отгоре, после отново към Пелтие. За миг двамата се гледаха право в очите.

— Съобщи на Конгост — каза той.

Пелтие въздъхна от облекчение и забърза към escrivan, който седеше на писалището си. Конгост отметна рязко глава, взе перото и се приготви да запише окончателното решение на Съвета.

Реймон-Роже Транкавел стана.

— Преди да оповестя решението си, трябва да благодаря на всички. Владетели на Каркасес, Разес, Албижоа и земите отвъд, приветствам ви за вашата твърдост и вярност. Говорим от часове и вие проявихте завидно търпение и дух. Не можем да се упрекнем в нищо. Ние сме невинни жертви на война, която не сме обявявали. Някои от вас ще бъдат разочаровани от онова, което ще кажа, други ще останат доволни. Моля се с Божията помощ и милост да намерим мъжеството да останем заедно. — Той изправи гръб. — За доброто на всички нас и заради сигурността на нашите поданици ще се опитам да си издействам аудиенция при Реймон, графа на Тулуза, на когото съм племенник и васал. Няма как да разберем какво ще излезе от това. Не е сигурно дори дали чичо ми ще ме приеме и времето не е на наша страна. Ето защо е важно да не разгласяваме намеренията си. Мълвата се разпространява бързо и ако някоя от целите ни стигне до ушите на чичо ми, това може да осуети преговорите. Ето защо подготовката за турнира ще продължи според предварителните ни намерения. Целта ми е да се завърна много преди празника, и то, надявам се, с добри вести. — Виконтът се замисли. — Смятам да поема на път утре призори. Ще взема със себе си само неколцина chevaliers и представители — с ваше разрешение — от Кабаре, а също от Минерв, Фоа, Кийан…

— Аз съм с теб, господарю — извика един рицар.

— И аз — присъедини се друг.

Доста от присъстващите в залата паднаха един по един на колене. Транкавел вдигна ръка с усмивка.

— Вашата храброст, вашата смелост правят чест на всички ни — заяви той. — Майордомът ще уведоми онези от вас, от чиито услуги се нуждая. А сега, приятели мои, ви моля да разрешите да се оттегля. Предлагам да се приберете по стаите си и да починете. Ще се видим на вечеря.

В суматохата настъпила след като виконт Транкавел си тръгна от Голямата зала, никой не забеляза самотния мъж в дълго синьо наметало с качулка, който излезе крадешком от здрача и се шмугна през вратата.