Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

5.

Алаис вече беше в двореца Контал, когато от Сан Назари камбаните оповестиха, че е пладне.

Тя беше капнала от умора и единственото, което искаше, беше да легне и да си почине в усамотението на своята стая.

Беше изненадана, че вратата е затворена. Слугите би трябвало вече да са разтребили. Балдахинът още затулваше леглото. Алаис видя в сумрака, че Франсоа е оставил кошницата на ниската масичка до огнището, както го беше помолила.

Сложи дъската със сиренето на нощното шкафче, отиде до прозореца и отвори капаците. Стаята отдавна трябваше да е проветрена.

Тя се приближи до леглото и дръпна балдахина.

За нейно изумление Гилем още спеше точно както го беше оставила преди изгрев-слънце. Изглеждаше толкова спокоен и отпуснат. Дори Ориан, която рядко казваше добра дума за някого, признаваше, че той е един от най-красивите рицари на виконт Транкавел.

Алаис седна на леглото до него и го помилва по златистата кожа. После като никога се престраши, топна пръст в мекото влажно козе сирене и сложи парченце върху устните на съпруга си. Гилем промърмори и се размърда под завивките. Без да отваря очи, се усмихна морно и протегна ръка.

Алаис затаи дъх. Въздухът наоколо сякаш затрептя от очакване и обещание и тя остави Гилем да я придърпа към себе си.

Откъм коридора се чуха тежки стъпки и съкровеният миг отлетя. Някой викаше по име Гилем, гласът беше познат, но от гнева бе станал неузнаваем. Алаис подскочи и се вцепени при мисълта, че баща й може да стане свидетел на тази сцена на близост. Гилем рязко отвори очи точно когато Пелтие нахълта в стаята, следван от Франсоа.

— Закъсняваш, Дю Ма — ревна той, след което грабна наметалото от близкия стол и го запокити към главата на зет си. — Ставай. Всички вече са в Голямата зала и чакат.

Гилем трепна и седна в леглото.

— В залата ли?

— Виконт Транкавел е свикал всичките си рицари, а ти още се излежаваш. Да не би да си въобразяваш, че можеш да правиш каквото си искаш? — Сега той се беше надвесил над Гилем. — Е? Какво ще кажеш за свое оправдание? — В този миг Пелтие забеляза дъщеря си от другата страна на леглото и лицето му поомекна. — Извинявай, filha. Не те видях. По-добре ли се чувстваш?

Тя сведе глава.

— Благодаря, messire, добре съм.

— Дали се чувства по-добре ли? — попита объркан Гилем. — Зле ли си? Да не се е случило нещо?

— Ставай! Мисли му, Дю Ма, ако не си в Голямата зала, докато аз сляза по стълбите и прекося двора! — викна пак Пелтие и излезе с гръм и трясък.

В стаята се спусна мъчителна тишина. Алаис сякаш бе залепнала за пода от притеснение, макар да не знаеше за кого — за съпруга си, или за себе си.

Гилем избухна.

— Как смее да нахълтва по този начин тук! Какво си въобразява! — Той изрита яростно завивките на пода и скочи от леглото. — Дългът ме зове — заяви ехидно. — Не бива да карам великия майордом Пелтие да чака.

Алаис подозираше, че каквото и да каже, ще ядоса още повече мъжа си. Искаше да му разкаже какво се е случило на реката ако не за друго, то за да отклони вниманието му от неговия гняв, но беше обещала на баща си да не споменава на никого.

Гилем вече се обличаше с гръб към Алаис. Раменете му бяха напрегнати, докато си слагаше туниката и пристягаше колана.

— Може би има новини… — подхвана жена му.

— Това не го оправдава — тросна се Гилем. — Никой не ме е предупредил.

— Аз…

Алаис млъкна насред думата. „Какво да му кажа?“

Вдигна от леглото наметалото и му го подаде.

— Много ли ще се бавиш? — попита го тихо.

— Откъде да знам, нямам представа за какво ме викат в Съвета — отвърна той все така ядосано. Изведнъж като че ли се отърси от гнева си. Раменете му се отпуснаха и той се извърна към жена си, вече не беше намръщен. — Извинявай, Алаис. Нямаш никаква вина за поведението на баща си. — Гилем прокара ръка по брадичката й. — Ела. Помогни ми.

Наведе се, за да може Алаис да стигне връзките. Тя се надигна на пръсти и закачи кръглата катарама от сребро и мед върху рамото му.

— Merce, mon cor[1] — благодари й Гилем, след като тя приключи. — Хубаво. Дай да видим за какво е цялата шумотевица! Вероятно за нещо несъществено.

— Сутринта, докато се връщахме с конете в Града, пристигна вестоносец — рече Алаис, без много-много да му мисли.

Веднага се укори. Сега мъжът й със сигурност щеше да попита къде е ходила толкова рано, и то с баща си, но вниманието му беше насочено към това да извади меча си изпод леглото и той не вникна в думите й.

Алаис трепна от грубия звук на желязо, когато Гилем вкара острието в ножницата. Именно този звук олицетворяваше повече от всичко друго, че той напуска нейния свят, за да отиде в света на мъжете.

 

 

Когато стъпките му заглъхнаха, Алаис огледа стаята. По рогозката на пода бяха полепнали бучки бяло сирене, влажни и мазни. Тя въздъхна и се наведе да вдигне дъската, но напипа отдолу нещо. Обърна я да види какво е.

Върху лъснатата повърхност на тъмното дърво беше изрязан лабиринт.

— Meravelhos! Колко красиво! — прошепна младата жена.

Запленена от съвършените очертания на окръжностите, вместени една в друга, тя прокара пръсти по шарката.

Нещо смътно проблесна в главата й. Вдигна дъската, сигурна, че и преди я е държала. Но споменът беше неясен и отказваше да се избистри. Алаис дори не помнеше откъде се е взела дъската. Накрая се отказа да се опитва да се сети.

Повика прислужницата си Севрин да почисти стаята. После, за да не мисли за ставащото в Голямата зала, се зае с растенията, които призори беше набрала край реката.

Платът, в който ги беше увила, беше изсъхнал, корените се бяха спаружили, а листата бяха увехнали. Убедена, че все може да спаси нещо, Алаис напръска кошницата с вода и запретна ръкави.

Но докато кълцаше корените и шиеше торбички за цветовете, с които да освежава въздуха в стаите, докато приготвяше мехлема за крака на Жак, неволно все поглеждаше към дъската, която лежеше безмълвно на масата и отказваше да разкрие тайните си.

 

 

Гилем се втурна през двора с развято наметало — беше ядосан, че са го повикали точно днес.

Chevaliers обикновено не участваха в заседанията на Съвета. Това, че трябваше да се явят в Голямата зала, а не в donjon, издаваше, че въпросът е сериозен.

Дали Пелтие казваше истината, че е пратил човек в стаята на Гилем да му съобщи? Младият мъж нямаше как да бъде сигурен. Ами ако Франсоа беше идвал и не го беше намерил? Какво щеше да каже Пелтие?

Както и да беше, Гилем щеше да си има неприятности.

Тежката врата на Голямата зала зееше. Гилем се завтече нагоре по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж.

След като очите му свикнаха със здрача в коридора, той различи ясно силуета на тъст си, който стоеше пред входа на Голямата зала. Гилем си пое дълбоко дъх и свел глава, продължи нататък. Пелтие му препречи пътя с ръка.

— Къде беше? — попита той.

— Извинявай, messire. Не съм бил повикан…

Пелтие се беше изчервил до мораво, личеше, че е бесен.

— Как смееш да закъсняваш? — рече той със стоманен глас. — Нима си въобразяваш, че заповедите не важат за теб? Че си толкова прочут chevalier, та можеш да идваш и да си тръгваш, когато ти хрумне, а не когато ти е заповядал твоят Seigneur.

— Messire, заклевам се в честта си, че ако знаех…

Пелтие се засмя горчиво.

— В честта си — повтори той разярен и забучи пръст в гърдите на Гилем. — Не ме разигравай, Дю Ма. Пратих слугата си да ти предаде съобщението лично в стаята ти. Разполагаше с предостатъчно време да се приготвиш. И въпреки това се наложи да идвам на крака да те викам. И какво заварвам — още се излежаваш!

Гилем понечи да каже нещо, но размисли. Забеляза пяната, избила в ъгълчетата на устата на тъста си, и слюнката по прошарената му остра брада.

— Що за важност си придаваш? Не знаеш какво да кажеш, а? Предупреждавам те, Дю Ма, това, че си женен за дъщеря ми, няма да ме спре да взема мерки. Ще бъде за назидание на всички.

— Господине, аз…

Най-неочаквано Пелтие го удари с юмрук в корема. Гилем загуби равновесие.

Изненадан, той се свлече по стената.

Пелтие тутакси го сграбчи с тежка ръка за врата и притисна главата му до камъка.

— Ясен ли бях? — изсъска той в лицето на зет си и го натисна още по-силно. — Не те чувам, gojat[2]. Ясен ли бях?

Този път Гилем успя да изрече някак:

— Да, господине.

Усети, че се е изчервил до мораво. Кръвта бумтеше в главата му.

— Предупреждавам те, Дю Ма. Държа те под око. Чакам. Една погрешна стъпка, и ще има да съжаляваш. Разбрахме ли се?

Гилем се опита да си поеме въздух. Успя само да кимне. Пелтие го бутна още веднъж и вместо да се върне в Голямата зала, се втурна обратно към двора.

Гилем се преви, закашля се — поемаше големи глътки въздух. Разтърка си врата и изтри кръвта от устните си.

Малко по малко дишането му се възстанови. Оправи си дрехите. Вече умуваше как да отмъсти на Пелтие, задето го унизи. Два пъти за един ден. Обидата беше прекалено тежка, Гилем не можеше да я преглътне.

Заканите на Пелтие още кънтяха в ушите му, когато се вмъкна възможно най-незабележимо в залата.

Бележки

[1] Благодаря, сърце мое (окситански). — Б.пр.

[2] Момче (окситански). — Б.пр.