Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

58.

По нареждане на виконт Транкавел в Голямата зала бяха наредени маси, отрупани с храна. Виконтът и жена му Агнес вървяха между тях и благодаряха на мъжете за вярната служба.

Пелтие се чувстваше все по-зле. В стаята се стелеха миризмите на изгорял восък, на пот, студена храна и топла бира. Той не беше сигурен, че ще издържи. Стомахът го присвиваше все по-често и по-силно.

Пелтие опита да се изправи в цял ръст, но най-неочаквано краката му се подкосиха. Той се хвана за масата, залитна напред и помете чинии, чаши и блюда. Имаше чувството, че за стомаха го ръфа див звяр.

Някой се разкрещя. Слугите се втурнаха да му помогнат и повикаха Алаис.

Усети, че го хващат, изправят го на крака и го повеждат към вратата. Лицето на Франсоа изникна пред него, сетне изчезна отново. На Пелтие му се стори, че чува как Алаис дава нареждания, макар че гласът й идваше от много далеч и тя като че ли говореше на непознат език.

— Алаис — извика Пелтие и се пресегна в мрака, за да я хване за ръката.

— Тук съм. Ще те отведем в стаята ти.

Пелтие почувства как го вдигат силни ръце, как нощният въздух го гали по лицето, докато го пренасят през Парадния двор и после нагоре по стълбите.

Напредваха бавно. Стомашните спазми ставаха все по-болезнени и по-силни. Пелтие усещаше как болестта се промъква вътре в тялото му и отравя кръвта и дъха му.

— Алаис… — пророни той, този път вече уплашен.

Веднага щом влязоха в стаята на баща й, Алаис изпрати Риксанд за церове и вода. Смъкна мръсното му наметало и туниката и ги струпа на купчина, за да бъдат изгорени, а него зави с чист тънък чаршаф. Болестта сякаш се процеждаше през порите на кожата му. Пристъпите на стомашно разстройство ставаха по-чести и по-тежки — вече изхождаше кръв и гной. Алаис нареди да запалят билки и цветя, които да попритъпят смрадта, но никакви количества лавандула и розмарин не можеха да скрият истината за състоянието на баща й.

Двете с Риксанд направиха рядка каша от изсушени червени боровинки и топла вода, после Алаис започна да налива между посинелите му устни отварата с лъжица. Той глътна първата, но веднага я повърна. Алаис опита отново. Този път баща й успя да преглътне, макар че това му струваше огромни усилия и тялото му се разтресе от гърчове.

В полунощ в стаята дойде виконт Транкавел.

— Какви са новините, госпожо?

— Баща ми е тежко болен, messire.

— Имаш ли нужда от нещо? Лечители, церове?

— Трябва ми още малко вода, ако можете да заделите. Преди известно време пратих Риксанд да потърси Франсоа, но той още не се е появил.

— Ще бъде направено.

Транкавел погледна към леглото.

— Защо заболяването го е покосило толкова бързо?

— Трудно е да се каже, messire, защо тази болест поваля едни така тежко, а други подминава. Организмът на баща ми е отслабен от дните, които е прекарал в светите земи. Особено уязвим е за стомашни болести. — Тя се подвоуми. — Дано Бог се смили и болестта не се разпространи.

— Сигурно ли е, че е същата болест, каквато често се появява при обсада? — попита мрачно виконтът. Алаис кимна. — Жалко. Прати да ми кажат, ако в състоянието му има някаква промяна.

Часовете се точеха бавно, а баща й се отдалечаваше все повече от живота. От време на време съзнанието му се проясняваше и той явно разбираше какво точно се случва. В други мигове сякаш вече не знаеше кой е и къде се намира.

Малко преди зазоряване дишането му стана съвсем повърхностно. Алаис, която се беше унесла до него, чу промяната и моментално застана нащрек.

— Filha…

Докосна ръцете и челото му и разбра, че му остава малко. Температурата беше спаднала и сега кожата му беше ледена.

„Душата му се мъчи да се освободи.“

— Помогни ми… да седна… — изрече със сетни сили Пелтие.

С помощта на Риксанд Алаис успя да го подпре на възглавниците. Само за една нощ болестта го беше превърнала в старец.

— Не говори — пророни тя. — Пази си силите.

— Алаис — каза едва чуто баща й, — знаеш, че не ми остава много.

Пелтие се опита да си поеме въздух и в гърдите му се чу гъргорещ, хъхрещ звук. Очите му бяха хлътнали, под тях се жълтееха сенки, по ръцете и врата му бяха избили светлокафяви петна.

— Ще пратиш ли някого да повика parfait? — Пелтие се насили да отвори хлътналите си очи. — Искам да си отида от този свят, както подобава.

— Искаш да получиш последно причастие ли, paire? — попита предпазливо Алаис.

Пелтие успя да се усмихне едва-едва и в тази помръкнала усмивка за миг се отрази човекът, който той е бил на времето.

— Слушал съм проповедите на Bons Chrétiens. Научил съм думите на melhorer[1] и consolament… — Той замълча. — Роден съм християнин и християнин ще умра, ала не в покварените обятия на онези, които в Божието име са дошли да воюват с нас. Ако съм живял благочестиво, с Божията благодат ще се присъединя към славните духове на небето.

Пелтие се закашля. Алаис огледа отчаяно стаята. Изпрати да съобщят на виконт Транкавел, че състоянието на баща й се е влошило. Веднага щом слугата излезе, Алаис повика Риксанд.

— Доведи parfaits. Преди малко ги видях на двора. Предай им, че един човек иска да получи consomment.

Риксанд се ужаси.

— Никой няма да те обвини в нищо само защото си предала молбата ми — опита се Алаис да успокои момичето. — Не е нужно да се връщаш заедно с тях. — Баща й се размърда и тя отново насочи вниманието си към леглото. — Хайде, Риксанд. Побързай. — Алаис се надвеси над Пелтие. — Какво има, paire? Тук съм, с теб.

Той се опитваше да й каже нещо, ала думите сякаш засядаха на гърлото му още преди да ги е изрекъл. Алаис успя да налее малко вино в устата му и избърса с мокра кърпа напуканите му устни.

— Граалът, това е Божието слово, Алаис. Ето какво се стремеше да ми обясни Хариф, макар че аз не разбирах. — Гласът му пак заглъхна. — Но без merel… без истината на лабиринта, този път е погрешен.

— Какво за merel? — прошепна припряно Алаис.

— Оказа се права, Алаис. Не биваше да упорствам толкова. Трябваше да те пусна да заминеш, когато това още беше възможно.

Алаис се мъчеше да схване смисъла на думите му, които поемаха ту в една, ту в друга посока.

— Какъв път?

— Аз не я видях и няма да я видя никога — пророни Пелтие. — Пещерата… малцина са я виждали.

Отчаяна, Алаис се извърна рязко към вратата.

„Къде ли е Риксанд?“

Чу се как някой тича отвън в коридора. Риксанд се появи заедно с двама съвършени. Алаис познаваше по-възрастния — смугъл мъж с гъста брада и меко изражение, беше го срещала у Есклармонд. И двамата бяха облечени в тъмносини сутани, прихванати на кръста с усукан ширит с тока във вид на риба.

Той се поклони.

— Господарке Алаис! — Погледна към леглото. — Кой има нужда от последно причастие, баща ви, майордом Пелтие ли?

Тя кимна.

— Има ли сили да говори?

— Ще намери.

В коридора отново се чу шум и на прага застана виконт Транкавел.

— Messire… — подхвана тревожно Алаис. — Баща ми повика parfaits… искаше да си отиде от този свят като благочестив човек.

В очите на виконта проблесна изненада, но той заповяда да затворят вратата.

— Въпреки това ще остана — заяви Транкавел.

Алаис го гледа известно време, после се извърна към баща си. Съвършеният я повика.

— Майордом Пелтие се мъчи ужасно, но още е в пълно съзнание и не е изгубил смелостта си. — Алаис кимна. — Не е направил нищо, с което да навреди на църквата ни, не ни дължи нищо, нали?

— Той закриля всички Божии приятели.

Алаис и Реймон-Роже се отдръпнаха, a parfait отиде при леглото и се надвеси над издъхващия. Докато Бертран шепнешком изричаше melhorer, очите му трепнаха.

— Заричаш ли се да следваш правилото на справедливостта и истината и да се посветиш на Бога и на Църквата на Bons Chrétiens?

Пелтие се насили да изрече:

— Да.

Parfait сложи на главата му пергаментов препис на Новия завет.

— Нека Бог те благослови, нека те направи благочестив християнин и те отведе до добър край.

Съвършеният повтори три пъти благословията, после и adoremus[2].

Алаис беше трогната от простотата на службата. Виконт Транкавел гледаше право напред. Очевидно трябваше да хвърли много усилия и воля, за да запази самообладание.

— Бертран Пелтие, готов ли си да получиш дара на Господнята молитва?

Бащата на Алаис пророни, че е готов.

С ясен, искрен глас съвършеният повтори седем пъти paternoster[3], като спираше само за да остави Пелтие да отговори.

— Ето молитвата, която Исус Христос е донесъл на света и на която е научил Bons Hommes. Никога вече недей да ядеш или да пиеш, ако първо не си казал тази молитва, а ако не изпълниш този свой дълг, трябва да се покаеш отново.

Пелтие се опита да кимне. Сега хъхренето в гърдите му се чуваше по-силно, като вятър из есенни листа.

Съвършеният зачете Евангелието от Йоан:

— „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога.“ — Ръката на Пелтие над завивките трепна, когато съвършеният продължи да чете: — „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“

Най-неочаквано очите му трепнаха и се отвориха.

— Vertat — прошепна той. — Да, истината.

Разтревожена, Алаис го сграбчи за ръката, баща й обаче вече издъхваше. Светлината в очите му беше помръкнала. Parfait заговори по-бързо, сякаш се страхуваше, че няма да има достатъчно време, за да завърши обреда.

— Той трябва да изрече последните думи — обясни съвършеният на Алаис. — Помогни му.

— Paire, трябва да…

Алаис не успя да се доизкаже, сломена от скръб.

— За всеки грях… който съм извършил… с думи и дела — изхъхри Пелтие, — моля… Бога и Църквата за опрощение… както и всички, които присъстват тук.

С очевидно облекчение съвършеният положи ръце на главата му и му даде целувката на умиротворението. Алаис затаи дъх. Благодатта на утехата се плисна върху Пелтие и лицето му се преобрази от облекчение. Това беше миг на просветление. Сега вече духът му беше готов да напусне болното му тяло и земята, която го държеше.

— Душата му е готова — рече parfait.

Алаис кимна. Седна на леглото и хвана баща си за ръката. От другата страна стоеше виконт Транкавел.

— Messire!

— Тук съм, Бертран.

— Каркасон не бива да пада.

— В името на любовта и на предаността, свързвали ни толкова години, ти давам думата си, че ще сторя всичко по силите си.

Пелтие се опита да вдигне ръка от завивката.

— За мен беше чест да ти служа.

Очите на виконта се напълниха със сълзи.

— Не ти, а аз, стари ми приятелю, трябва да ти благодаря.

Пелтие се опита да вдигне глава.

— Алаис!

— Тук съм, татко!

Лицето на Пелтие беше мъртвешки бледо.

— Никой мъж не е имал такава дъщеря.

Той сякаш въздъхна, когато животът напусна тялото му.

Алаис замря. Усети как в нея се надига дива скръб, която я обсебва и покосява, и захлипа неудържимо.

Бележки

[1] Благословия (окситански). — Б.пр.

[2] Хвалебствена молитва (окситански). — Б.пр.

[3] Отче наш (лат.). — Б.пр.