Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

53.

Шийла усещаше, че в стаята има някой.

Опита се да вдигне глава. Устата й беше пресъхнала, в главата й бумтеше тъпа болка. Не можеше да се помръдне. Трябваше да минат няколко секунди, докато забележи, че сега седи на стол с вързани здраво на гърба ръце и прихванати за дървените крака глезени.

Чу се леко движение, дъските изскърцаха и някой се размърда.

— Кой е там?

Дланите й бяха хлъзгави от страх. По кръста й на вадичка се стичаше пот. Шийла си наложи да отвори очи, но пак не видя нищо. Изпадна в паника, заклати глава, замига и се опита да върне светлината, докато не си даде сметка, че качулката отново е на главата й. Миришеше на пръст и на мухъл.

Дали Шийла още беше във фермата? Спомни си иглата, изненадата, когато тя се бе забила рязко. Същият мъж, който й беше донесъл храна. Дали някой щеше да дойде и да я спаси?

— Кой е там? — Из въздуха се носеше тежката миризма на лосион за след бръснене и на цигари. — Какво искате?

Вратата се отвори. Шийла чу стъпки. Надделя инстинктът за самосъхранение и за миг тя трескаво се опита да се отскубне. Въжето само се затегна още повече.

Вратата се затвори със зловещ тежък трясък.

Шийла притихна. За миг се спусна тишина, после се чу как някой се приближава. Шийла рязко се дръпна. Мъжът спря точно пред нея. После обиколи два пъти стола като звяр, който дебне плячката си, и стовари ръце върху раменете на Шийла.

— Кой сте вие? Много ви моля, махнете превръзката от очите ми.

— Трябва да поговорим отново, доктор О’Донъл.

Гласът бе студен и… познат. Шийла разбра, че е чакала тъкмо този човек. И се е страхувала от него.

Той най-неочаквано дръпна стола.

Шийла изпищя и се свлече, но не се удари в земята. Мъжът я спря на сантиметри от пода.

— Не сте в положение да искате каквото и да било, доктор О’Донъл.

Държа я така сякаш часове. После внезапно изправи стола.

— За кого работите, доктор О’Донъл?

— Не мога да дишам — прошепна тя.

Мъжът не й обърна внимание. Шийла чу как той щраква с пръсти и някой слага пред нея втори стол. Непознатият седна и я придърпа, така че коленете му се опряха в бедрата й.

— Хайде да се върнем към понеделник следобед. Защо разрешихте на приятелката си да отиде в онази част на разкопките?

— Алис няма нищо общо — извика тя. — Не съм я пускала да ходи там, отишла е сама. Аз дори не знаех. Беше грешка. Алис не знае нищо.

— Тогава ми кажете какво знаете вие, Шийла.

В устата му името й прозвуча като закана.

— Не знам нищо — изкрещя тя. — Казах ви всичко, каквото знаех, още в понеделник, кълна се.

Ударът се стовари внезапно по бузата й и главата й отхвърча назад. Шийла усети в устата си кръв, която се плъзна по езика й и надолу в гърлото.

— Приятелката ви ли взе пръстена? — попита с глух глас мъжът.

— Не, не, кълна се, че не го е взимала.

Непознатият я стисна по-силно.

— Кой тогава? Вие ли? Достатъчно дълго сте били сама със скелетите. Каза ми доктор Танър.

— Защо ми е да го взимам?

— Защо сте толкова сигурна, че не го е взела доктор Танър?

— Не би го направила. Просто не би го направила — извика Шийла. — Вътре влизаха много хора. Всеки от тях е могъл да го вземе. Доктор Брейлинг, полицаите…

Най-неочаквано тя замълча.

— Както казахте, полицаите — рече непознатият. Шийла затаи дъх. — Всеки от тях е могъл да вземе пръстена. Например Ив Био.

Шийла се вцепени. Чуваше как мъжът диша равномерно. Той знаеше.

— Пръстена го нямаше там.

Мъжът въздъхна.

— Био на вас ли даде пръстена? За да го предадете на приятелката си?

— Нямам представа за какво ми говорите — успя да изрече тя.

Той отново я удари, този път не с длан, а с юмрук. От носа й рукна кръв.

— Само не разбирам защо не ви е дал и книгата, доктор О’Донъл — спокойно допълни мъжът.

— Не ми е давал нищо — отговори задавено Шийла.

— Доктор Брейлинг ми каза, че в понеделник вечерта сте тръгнали от хотела, където е отседнала експедицията със сак.

— Лъже.

— За кого работите? — попита тихо мъжът. — Това ще се прекрати. Ако приятелката ви не е замесена, няма причина тя да пострада…

— Алис няма нищо общо — изхлипа Шийла. — Изобщо не знае…

Шийла трепна, защото мъжът сложи ръка на врата й като че ли я погали. После започна да стиска все по-силно и силно, докато дланта му не заприлича на желязна яка, която се стяга все повече около шията й. Шийла се замята в опит да си поеме въздух, но мъжът беше много силен.

— И двамата ли с Био работехте за нея? — попита той.

Точно когато Шийла усети, че губи съзнание, мъжът я пусна. Почувства как той разкопчава едно по едно копчетата на ризата й.

— Какво правите? — прошепна жената и трепна от студения допир до кожата й.

— Никой не ви търси. — Чу се щракване, после Шийла надуши газ от запалка. — Никой няма да дойде тук.

— Много ви моля, не ми причинявайте болка…

— Заедно ли работехте с Био?

Тя кимна.

— За госпожа Дьо л’Орадор ли?

Тя кимна отново.

— Синът й — успя да изрече Шийла. — Франсоа-Батист. Разговаряла съм само с него…

Усети пламъка близо до кожата си.

— А книгата?

— Не успях да я намеря. Ив също.

Шийла почувства реакцията на мъжа, после той дръпна ръката си.

— И така, защо Био е ходил до Фоа? Знаете ли, че е ходил до хотела на доктор Танър?

Шийла се опита да поклати глава, но от това по тялото й се плисна нова вълна разтърсваща болка.

— Предал й е нещо.

— Не е било книгата — едва успя да изрече Шийла.

Вратата се отвори и тя чу откъм коридора приглушени гласове, после се разнесе миризма на лосион за след бръснене и на пот.

— Как трябваше да предадете книгата на госпожа Дьо л’Орадор?

— Франсоа-Батист. — Болеше я. — Трябваше да се срещнем под връх… трябваше да позвъня на един номер. — Тя се дръпна от допира на ръката му до гърдата й. — Моля ви, недейте…

— Виждате ли колко по-лесно е да ни сътрудничите? След малко ще се обадите на този номер.

— Ако разберат, че съм ви казала, ще ме убият.

— А ако не се обадите, аз ще убия и вас, и госпожица Танър — заяви спокойно мъжът. — Вие си решете.

Шийла не знаеше дали мъжът не е затворил някъде и Алис. Дали тя беше в безопасност, или също се намираше някъде тук.

— Той очаква да му се обадите, след като намерите книгата, нали?

Шийла вече нямаше смелостта да лъже. Кимна.

— Търсят не толкова пръстена, колкото малък диск.

Ужасена, тя си даде сметка, че му е казала единственото, което мъжът не е знаел.

— За какво служи дискът? — попита настойчиво той.

— Не знам.

По кожата я лизна пламък и Шийла изпищя.

— За какво служи дискът? — повтори мъжът.

Гласът му беше леден. Шийла се вцепени. Стелеше се ужасната миризма на изгорена плът, възсладка и гадна.

Тя вече не различаваше думите, болката надделяваше. Шийла сякаш се рееше, падаше.

— Ще се задуши. Махнете качулката — извика някой.

Платът се смъкна, като се закачи по раздраната кожа и раните.

— Пъха се вътре в пръстена… — Гласът й прозвуча така, сякаш идваше изпод вода. — Като ключ. За лабиринта…

— Кой още знае за това? — изкрещя този път мъжът. Брадичката й падна върху гърдите. Мъжът дръпна главата й назад. Едното й око се беше издуло и затворило, но другото трепна и се отвори. Единственото, което Шийла видя, беше петно размазани лица, които ту изникваха пред нея, ту се скриваха.

— Тя не си дава сметка, че…

— Кой? — подвикна мъжът. — Госпожа Дьо л’Орадор? Жан Жиро?

— Алис — пророни Шийла.