Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

29.

Докато бързаха през града, стана ясно, че великото преселение вече е започнало.

Към главната градска порта се изнасяха евреи и сарацини, някои пеш, други с каруци, натоварени с покъщнина, книги, карти, вещи, лихвари на коне с дисаги или кошници, ковчежета и везни, пергаментови свитъци. Алаис забеляза сред множеството и няколко християнски семейства.

Дворът на палата беше озарен от ослепително бялото сутрешно слънце. Докато минаваха през портата, Пелтие с облекчение разбра, че Съветът още не е приключил.

— Някой друг знае ли, че си тук? — попита той.

Алаис застина като попарена — ужаси се при мисълта, че изобщо не се е сетила за Гилем.

— Не. Дойдох право при теб.

Подразни се от злорадството, появило се на лицето на Пелтие. Той кимна.

— Изчакай ме. Ще уведомя виконт Транкавел, че и ти си тук, и ще помоля за разрешение да се върнеш заедно с нас. Трябва да кажем и на съпруга ти.

Изведнъж дворът се огласи от викове, нареждания и заповеди, а слугите хукнаха да доведат конете на господарите си. В миг дворецът се превърна от седалище на управлението в средоточие на гарнизон.

Алаис чу сред врявата, че някой я вика. Гилем. Сърцето й подскочи.

— Алаис! — възкликна той невярващо. — Как? Какво правиш тук?

С широка крачка си запроправя път през навалицата, докато накрая я вдигна на ръце и я притисна толкова силно до себе си, че я остави без дъх. За миг това, че Алаис го вижда, че усеща миризмата му, заличи от съзнанието й всички други мисли. Всичко беше забравено, всичко беше простено — толкова силно й подействаха очевидната му радост и щастие, че я е срещнал. Алаис стисна очи и си представи, че са сами, че са се върнали в замъка Контал и всички изпитания и перипетии от последните няколко дни са били само кошмар.

— Как само ми липсваше — рече Гилем и започна да я целува по врата и ръцете.

Алаис се смръщи.

— Какво има, mon cor?

— А, нищо — побърза да отвърне тя.

Гилем вдигна наметалото и видя синините по рамото й.

— Нищо ли! Как, да го вземат мътните…

— Паднах — уточни Алаис. — Ударих си най-силно рамото. Боли ме. Но ти не се притеснявай.

Гилем я погледна разколебан, разкъсван между загрижеността и съмненията.

— Така ли си запълваш часовете, докато мен ме няма? — рече той и в очите му проблеснаха подозрения. Отстъпи назад. — Защо си тук, Алаис?

Тя трепна.

— За да предам нещо на баща си.

Още щом изрече думите, Алаис си даде сметка, че не е трябвало да ги казва. Неописуемата й радост тутакси беше изместена от тревога. Гилем се свъси.

— Какво?

Умът й даде засечка. Какво ли е щял да каже баща й? Как да се оправдае тя?

— Аз такова…

— Какво да му предадеш, Алаис?

Младата жена затаи дъх. Повече от всичко на света искаше между двамата да има доверие, но тя беше обещала на баща си да мълчи.

— Messire, извинявай, но не мога да кажа. Беше предназначено само за неговите уши.

— Не можеш, или не искаш да ми кажеш?

— Не мога, Гилем — отвърна тя разкаяно. — И наистина съжалявам.

— Той ли прати да те повикат? — подвикна вбесен мъжът й. — Той ли прати, без да поиска разрешение от мен?

— Никой не е пращал да ме викат — изкрещя Алаис. — Сама дойдох.

— И въпреки това не искаш да ми кажеш защо.

— Умолявам те, Гилем. Не ме карай да престъпвам думата, която съм дала на баща си. Моля те. Опитай се да ме разбереш.

Той я сграбчи за ръцете и я разтърси.

— Не искаш да ми кажеш, така ли? — Гилем се засмя горчиво. — Само като си помисля, въобразявал съм си, че имам право… Какъв глупак съм бил!

Алаис се помъчи да го спре, но той вече крачеше през множеството.

— Гилем! Чакай!

— Какво има?

Младата жена рязко се обърна и видя баща си.

— Мъжът ми се разсърди, задето не искам да му се доверя.

— Каза ли му, че аз съм забранил?

— Опитах, но той не искаше да ме изслуша.

— Няма право да иска от теб да нарушиш даденото обещание — каза мрачно Пелтие.

Алаис не се сдържа.

— Много те уважавам, paire, но Гилем има всички права. Той ми е мъж. Заслужава да му се подчинявам и да съм му вярна.

— Не си му изменила — напомни нетърпеливо Пелтие. — Ще му мине. Сега не е нито времето, нито мястото за това.

— Много е чувствителен. Не забравя лесно обидите.

— Всички сме такива — напомни баща й. — Всички сме чувствителни. Но ние, останалите, не допускаме чувствата да замъгляват здравия ни разум. Хайде, Алаис. Не се занимавай с това. Гилем е тук, за да служи на своя господар, а не да се притеснява за жена си. Убеден съм, че ще се сдобрите веднага щом се приберем в Каркасон. — Той я целуна по главата. — Нека страстите се уталожат. А сега доведи Тату. Трябва да се приготвиш за път.

Тя се обърна бавно й тръгна след него към конюшнята.

— Нали ще поговориш с Ориан за участието й във всичко това? Сигурна съм, че тя знае поне нещо от онова, което ми се случи.

Пелтие махна с ръка.

— Убеден съм, че преценката за сестра ти е погрешна. Вие двете сте в обтегнати отношения прекалено дълго и аз допуснах това, защото смятах, че ще отмине.

— Извинявай, татко, но според мен ти не си даваш сметка що за човек е тя.

Той не обърна внимание на думите й.

— Склонна си да съдиш Ориан прекалено строго, Алаис. Сигурен съм, че се е грижила за теб от най-благородни подбуди. Питала ли си я? — Алаис се изчерви. — Ето на. По лицето ти познавам, че не си. — Той отново замълча. — Тя, Алаис, ти е сестра. Длъжна си да се отнасяш по-добре с нея.

Този несправедлив укор само разпали още повече гнева, тлеещ в гърдите й.

— Не аз…

— Ако имам възможност, сам ще поговоря с Ориан — отсече баща й, с което даде да се разбере, че темата е изчерпана.

Алаис пламна, но се сдържа и не каза нищо. Още от малка знаеше, че е любимка на баща си, и осъзнаваше, че именно защото не обича Ориан, той изпитва угризения на съвестта и е сляп за недостатъците и грешките й. Виж, на Алаис възлагаше по-големи надежди.

Разстроена, тя тръгна до него.

— Ще се опиташ ли да издириш хората, взели merel? Мислил ли си…

— Стига, Алаис. Докато не се приберем в Каркасон, не можем да направим нищо. А сега дано Бог ни даде бързина и късмет, за да стигнем скоро у дома. — Пелтие спря и я погледна. — И се моли Безие да устои на нашествениците.