Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

66.

Началникът на криминалната полиция в Горните Пиренеи влезе в кабинета на инспектор Нубел във Фоа и затръшна вратата след себе си.

— Дано имаш основателна причина, Нубел.

— Благодаря ти, шефе, че дойде. Нямаше да ти развалям обяда, ако не смятах, че е важно.

Другият мъж изсумтя.

— Установил си кои са убийците на Био?

— Сирил Бресар и Жавие Доминго — рече Нубел, като размаха факса, получен преди минути. — Две сигурни потвърждения. Едното малко преди злополуката във Фоа от понеделник вечер, второто непосредствено след това. Колата е намерена вчера, изоставена на границата на Испания и Андора. — Нубел замълча, за да избърше потта, избила по носа и челото му. — Работят за Пол Отие, шефе.

Началникът, едър като канара мъж, приседна на ръба на писалището.

— Слушам.

— Нали си чувал какво се твърди за Отие? Че членува в Noublesso Véritable.

Той кимна.

— Днес следобед разговарях с полицейския участък в Шартр, за да проследя връзката с Шийла О’Донъл, и оттам потвърдиха, че наистина разследват дали организацията не стои зад убийство, извършено тази седмица.

— Какво общо има Отие?

— Трупът е бил намерен бързо благодарение на сведения, предоставени от човек, който не се е представил.

— Има ли доказателства, че това е Отие?

— Не — призна Нубел, — но се знае със сигурност, че той се е срещал с журналист, който също е изчезнал. Според полицаите в Шартр двата случая са свързани. — Нубел забеляза скептицизъм по лицето на шефа си, затова продължи: — Археологическите разкопки под връх Суларак са финансирани от госпожа Дьо л’Орадор. Те се провеждат именно с нейни пари, макар това да е добре скрито. Ръководителят на експедицията Брейлинг подметна, че О’Донъл е изчезнала, след като е откраднала някои от намерените предмети. Приятелите й обаче не са на това мнение. — Той се замисли. — Сигурен съм, че я е отвлякъл Отие — или по нареждане на госпожа Дьо л’Орадор, или защото така е решил самият той.

Вентилаторът в кабинета беше счупен и Нубел беше плувнал в пот. Под мишниците му се бяха образували тъмни петна.

— Не е никак убедително, Нубел.

— Госпожа Дьо л’Орадор е била от вторник до четвъртък в Каркасон, шефе. Срещала се е два пъти с Отие. Според мен е ходила с него под връх Суларак.

— В това, Нубел, няма нищо престъпно.

— Когато сутринта дойдох на работа, намерих това съобщение — продължи следователят. — И тогава реших, че вече разполагаме с достатъчно сведения, за да поискам тази среща.

Нубел натисна копчето на телефонния секретар. Помещението се изпълни с гласа на Жан Жиро. Началникът на криминалната полиция започна да слуша съобщението, лицето му ставаше все по-мрачно.

— Коя е тази жена?

— Баба на Ив Био.

— А Одрик Бейар?

— Писател и неин приятел. Дойде заедно с нея в болницата във Фоа.

Другият мъж сложи ръце на кръста си и отпусна глава. Нубел усети, че той обмисля доколко ще си изпатят, ако тръгнат да разследват Отие и не открият нищо.

— И на сто процента ли си сигурен, че разполагаш с достатъчно данни, за да докажеш, че Доминго и Бресар са свързани и с Био, и с Отие?

— Описанието съответства напълно, шефе.

— Такова описание съответства на половината мъже в Ариеж!

— О’Донъл е изчезнала преди цели три дни, шефе.

Началникът на криминалната полиция въздъхна и стана от бюрото.

— Какво смяташ да правиш, Нубел?

— Смятам да разпитам Бресар и Доминго, шефе.

Другият мъж кимна.

— Трябва ми и заповед за обиск. Отие притежава няколко имота, включително изоставена ферма в планината Сабартес, която се води на името на бившата му жена. Ако държат О’Донъл някъде наблизо, най-вероятно е точно там.

Началникът поклати глава.

— Може би, ако поговориш по телефона с префекта… — каза той. Нубел не отговори нищо и продължи да чака. — Добре де. Но от мен да го знаеш, Клод, ако оплескаш нещо, сам ще се оправяш. Отие е човек с влияние. Колкото до госпожа Дьо л’Орадор… — Той отпусна ръце. — Ако се издъниш и не докажеш нищо, ще те разкъсат на парчета и аз няма да мога да ги спра. — Началникът на криминалната полиция се обърна и тръгна към вратата. Но точно преди да излезе, спря. — Я ми припомни кой беше този Бейар. Познавам ли го? Името ми се струва познато.

— Пише за катарите. Специалист е и по Древен Египет.

— Не, имаше още нещо… — Нубел изчака. — Не, не се сещам. — Но при всички положения не е изключено госпожа Жиро да прави от мухата слон.

— Възможно е, шефе, но съм длъжен да те предупредя, че не успях да открия Бейар. Никой не го е виждал от сряда вечерта, когато си е тръгнал с госпожа Жиро от болницата.

Другият мъж кимна.

— Ще ти звънна, когато подготвя документите. Тук ли ще бъдеш?

— Всъщност, шефе, мислех да опитам отново с англичанката — отвърна предпазливо следователят. — Тя е приятелка на О’Донъл. Може би знае нещо.

— Ще те намеря.

Веднага щом началникът на полицията излезе, Нубел се обади по телефона на няколко места, после грабна сакото си и се отправи към колата. Реши, че разполага с предостатъчно време да отскочи до Каркасон и да се върне още преди подписът на префекта върху заповедта за обиск да е изсъхнал.

 

 

В четири и половина Нубел вече седеше при колегата си в Каркасон. Арно Муро му беше стар приятел. Нубел знаеше, че може да говори спокойно. Той бутна през масата листче хартия.

— Доктор Танър каза, че ще отседне тук.

Отне им само няколко минути да проверят дали тя наистина се е регистрирала там.

— Хубав хотел точно до градските стени, на по-малко от пет минути от улица „Гаф“. С моята кола ли ще отидем?

Администраторката на рецепцията се притесни много, че я разпитват двама полицаи. Не им беше от голяма полза, почти през цялото време беше готова да се разплаче. Нубел ставаше все по-нетърпелив, докато накрая не се намеси Муро. По-дружелюбният му подход се увенча с по-голям успех.

— Е, Силви — рече той предпазливо. — Значи доктор Танър е напуснала хотела вчера рано сутринта. — Момичето кимна. — И каза, че ще се върне днес, така ли? Просто искам да го изясним.

— Oui.

— И не си чувала нищо друго. Не се е обаждала по телефона?

Момичето поклати глава.

— Чудесно. Какво още можеш да ни кажеш? Например, откакто е отседнала тук, идвал ли е някой при нея?

Администраторката се поколеба.

— Вчера много рано идва една жена, искаше да й предаде нещо.

Нубел не се сдържа и пак се намеси.

— По кое време?

Муро му направи знак да замълчи.

— Колко рано е това рано, Силви?

— Смяната ми започна в шест часа. Малко след това.

— Доктор Танър познаваше ли я? Нейна приятелка ли беше?

— Не знам. Според мен не. Доктор Танър беше изненадана.

— Помогна ни много, Силви — рече Муро. — Защо реши така?

— Защото жената каза на доктор Танър да отиде на гробищата, за да се срещне с някого там. Стори ми се странно място за среща.

— С кого да се срещне? — намеси се пак Нубел. — Чухте ли някакво име?

Силви поклати глава с още по-ужасен вид.

— Не знам дори дали е отишла.

— Чудесно. Това ни помага много. Нещо друго?

— За доктор Танър се получи и едно писмо.

— По пощата, или някой го донесе?

— Нали си смени стаята — провикна се някой от дъното на помещението. Силви се обърна и погледна към момче, скрито зад цяла камара кашони. — Много работа ни отвори…

— Как така си е сменила стаята? — прекъсна го Нубел.

— Аз не съм била тук — уточни вироглаво Силви.

— Но съм сигурен, че все пак знаете.

— Доктор Танър каза, че някой е влизал в стаята й. В сряда вечерта. Настоя да я преместим.

Нубел изтръпна. Отиде веднага в другия край на фоайето.

— На всички ви се е отворила много работа — каза меко Муро, за да продължи разговора със Силви.

По миризмата на готвено Нубел откри лесно младежа.

— Тук ли бяхте в сряда вечерта?

Момчето се усмихна дяволито.

— Бях на работа в бара.

— Видяхте ли нещо?

— Видях как една жена изхвърча от вратата и хукна да гони някакъв тип. Чак по-късно разбрах, че това е доктор Танър.

— Видяхте ли мъжа?

— Всъщност не. Забелязах по-скоро нея.

Нубел извади от сакото си снимките и ги доближи до лицето на момчето.

— Разпознавате ли някого от двамата?

— Този съм го виждал и друг път. Беше облечен в хубав костюм. Не беше турист. Биеше на очи. Навърташе се наоколо. Във вторник, може би в сряда. Но не съм сигурен.

Докато Нубел се върне във фоайето, Муро беше успял да разсмее Силви.

— Младежът позна Доминго. Каза, че се е навъртал в хотела.

— Но това не доказва, че именно той е влизал в стаята — прошепна Муро.

Нубел плъзна снимката върху плота пред Силви.

— Някой от тези мъже познат ли ви е?

— Не — поклати тя глава, — въпреки че… — Момичето се подвоуми, сетне посочи снимката на Доминго. — Жената, която дойде да търси доктор Танър, прилича много на него.

Нубел се спогледа с Муро.

— Сестра?

— Ще наредя да проверят.

— Опасявам се, че ще се наложи да ви помоля да ни пуснете в стаята на доктор Танър — каза Нубел.

— Не мога да го направя!

Муро обори всичките й възражения.

— Ще стоим вътре само пет минути. Така, Силви, ще бъде много по-лесно. Ако тръгнем да искаме разрешение от управителя, ще се наложи да пристигнем тук с цял следователски екип. Ще бъде неприятно за всички.

Администраторката свали ключа от кукичката и притеснена, ги отведе в стаята на Алис.

Прозорците бяха затворени, пердетата бяха дръпнати и вътре беше задушно. Леглото беше старателно оправено и след кратък оглед в банята се разбра, че хавлиените кърпи и чашите са сменени с чисти.

— Тук не е влизал никой от вчера сутринта, когато камериерката е чистила — промърмори Нубел.

В банята нямаше никакви лични вещи.

— Намери ли нещо? — попита Муро.

Нубел поклати глава и тръгна към гардероба. Там огледа куфара на Алис, който беше старателно подреден.

— Както личи, не е вадила нищо от багажа, след като е сменила стаите. Явно е взела със себе си паспорта, телефона, тоалетните принадлежности — съобщи той, докато прокарваше ръце под дюшека.

Отвори с носната си кърпа чекмеджето на нощното шкафче. Вътре видя блистер хапчета за главоболие и книгата на Одрик Бейар.

— Муро! — повика той рязко.

Докато му подаваше книгата, измежду страниците изпадна листче.

— Какво е това?

Нубел го вдигна, после навъсен го подаде на колегата си.

— Някакъв проблем ли има? — попита Муро.

— Това е почеркът на Ив Био — обясни Нубел. — Телефонен номер в Шартр.

Извади телефона, но той иззвъня още преди следователят да е набрал.

— Нубел — подвикна той. Муро не сваляше очи от него. — Чудесна новина, шефе. Да. Още сега.

Нубел затвори.

— Имаме заповед за обиск — съобщи той и се отправи към вратата. — По-бързо, отколкото очаквах.

— А какво си очаквал! — възкликна Муро. — Той е притиснат до стената.