Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

13.

Нубел не влезе в пещерата. Остана да чака зачервен в сивата сянка на издадената скала.

„Знае, че има нещо гнило“, помисли Алис. От време на време той казваше нещо на полицая отпред и пушеше цигара от цигара. Алис си пусна музика, та времето да минава по-бързо. В главата й забумтя „Никълбак[1]“ и заглуши всичко.

След петнайсет минути мъжът в костюма се появи отново. Нубел и полицаят на пост се изпъчиха и сякаш се източиха с три-четири сантиметра. Алис смъкна слушалките, върна стола на предишното му място и пак застана на входа на палатката, откъдето се виждаше по-добре.

Загледа как двамата мъже заслизаха от пещерата.

— Вече мислех, че сте ме забравили, инспекторе — каза тя, когато се приближиха.

Нубел промърмори някакво извинение, но не я погледна в очите.

— Това е господин Отие, доктор Танър.

Отблизо се потвърди първото впечатление на Алис, че е човек с обаяние. Но сивите му очи бяха студени и пронизващи. Тя застана нащрек. Опита да се пребори с неприязънта си и протегна ръка. След кратко колебание Отие я пое. Пръстите му бяха хладни, той се ръкува някак вяло. Алис изтръпна.

Побърза да пусне ръката му.

— Дали да не влезем вътре? — предложи той.

— И вие ли, господин Отие, сте от криминалната полиция?

В очите му за миг се мерна нещо, но не последва отговор. Притеснен от тишината, Нубел запристъпва от крак на крак.

— Господин Отие е от кметството в Каркасон.

— Така ли?

Тя беше изненадана, че Каркасон е към същия административен район, както Фоа.

Отие се настани на стола й и не й остави друг избор, освен да седне с гръб към входа. Алис беше нащрек, имаше чувството, че трябва да се пази от мъжа.

Той се усмихваше заучено, като политик. Очите му си оставаха безучастни.

— Имам един-два въпроса, доктор Танър.

— Съмнявам се, че мога да ви кажа нещо повече. Вече съобщих на господин следователя всичко, което помня.

— Инспектор Нубел ми изложи накратко показанията ви, но ще ви моля да ги повторите още веднъж. Има несъответствия, някои подробности в тях, които трябва да изясним. Не е изключено да сте забравили нещо, което преди ви се е сторило несъществено.

Алис едва се сдържа да не избухне.

— Казах всичко на господин следователя — повтори вироглаво тя.

— Нека, доктор Танър, започнем от мига, когато сте влезли в пещерата. Стъпка по стъпка.

Алис трепна. „Стъпка по стъпка ли?“ Дали Отие не я проверяваше? Лицето му не издаваше нищо. Погледът на младата жена падна върху златното кръстче, което мъжът носеше около врата си, после пак върху сивите му очи, вторачени в нея.

Алис усети, че няма избор, и започна отново. В началото Отие я слушаше напрегнато и съсредоточено, без да я прекъсва. После започна разпитът. „Опитва се да ме хване натясно.“

— Доктор Танър, ясно ли се виждаха думите в горния край на стъпалата? Поспряхте ли, за да ги прочетете?

— Повечето букви се бяха заличили — отвърна тя предизвикателно, така че Отие да я опровергае. Когато той не го направи, Алис усети как я плисва задоволство. — Слязох по стъпалата до жертвеника. И тогава видях скелетите.

— Докосвали ли сте ги?

— Не.

Отие издаде тих звук, сякаш не й вярваше, сетне бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Това ваше ли е? — попита и разтвори длан, в която държеше синята пластмасова запалка.

Алис понечи да си я прибере, но Отие дръпна ръка.

— Може ли да я взема?

— Ваша ли е, доктор Танър?

— Да.

Той кимна и пак я пусна в джоба си.

— Твърдите, че не сте пипали телата, но на инспектор Нубел сте казали друго.

Алис се изчерви.

— Стана случайно. Ритнах един от скелетите, но не съм ги пипала.

— Доктор Танър, ще стане по-лесно, ако само отговаряте на въпросите ми.

Същият студен твърд глас.

— Не виждам какво…

— Как изглеждаха? — попита рязко Отие.

Алис долови, че Нубел трепва от грубия тон, но не направи нищо, за да спре шефа си. Страшно притеснена, младата жена се опита да отговаря точно и ясно.

— И какво видяхте между скелетите?

— Кама, някакъв нож. Както и кесия, според мен кожена. — „Не се поддавай на сплашването му.“ — Не съм сигурна, защото не съм я докосвала.

Отие присви очи.

— Погледнахте ли какво има в кесията?

— Казах ви, не съм пипала нищо…

— Ако не броим пръстена. — Мъжът внезапно се наведе напред. Приличаше на змия, която се кани да ухапе. — И точно това ми се вижда доста загадъчно, доктор Танър. Питам се защо сте проявили интерес точно към пръстена и сте го вдигнали, а всичко останало сте оставили непокътнато.

Алис го погледна в очите.

— Пръстенът просто привлече погледа ми, нищо повече.

Отие се засмя ехидно.

— В почти непрогледната тъмнина на пещерата забелязвате именно този мъничък предмет, така ли? Колко голям е той? Колкото монета от едно евро ли? По-голям, по-малък?

„Не му казвай нищо.“

— Предполагам, че сам сте могли да прецените колко голям е — отговори тя хладно.

Мъжът се усмихна. С усещането, че потъва, Алис си даде сметка, че някак се е превърнала в играчка в ръцете му.

— Де да можех, доктор Танър — рече той меко. — Така стигаме до същността на въпроса. Пръстен няма.

Алис се вцепени.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Пръстенът не е там. Всичко останало си стои, общо взето, както го описвате. Но пръстен няма.

Когато Отие сложи ръце върху стола й и доближи дългото си бледо лице до нейното, Алис се дръпна назад.

— Какво сте направили с него, Алис? — прошепна Отие.

„Не му позволявай да те нагрубява.“

— Обясних ви какво точно се случи — отвърна тя, като се помъчи да се отърси от страха си. — Пръстенът се изплъзна от ръката ми, когато изпуснах запалката. Ако го няма там, значи някой го е взел. Но не съм аз. — Стрелна с очи Нубел. — Ако го бях взела, щях да кажа още на първия разпит.

— Никой, освен вас не твърди, че е виждал тайнствения пръстен — натърти Отие, без да обръща внимание на думите й — и затова остават само две възможности. Или не сте видели добре. Или сте взели пръстена.

Инспектор Нубел най-после се намеси.

— Господин Отие, наистина не мисля, че…

— Не ви плащат да мислите — тросна се другият мъж, без дори да поглежда следователя. Нубел се изчерви. Отие продължи да гледа вторачено Алис. — Само излагам фактите.

Тя разбра, че участва в битка, ала никой не й беше съобщил правилата. Казваше истината, а не знаеше как да убеди Отие.

— След мен в пещерата влизаха много хора — заяви тя упорито. — Криминалистите, полицаите, инспектор Нубел, вие. — Алис го погледна предизвикателно. — Самият вие бяхте вътре доста дълго. — Нубел затаи дъх. — Шийла О’Донъл може да потвърди казаното от мен за пръстена. Защо не питате нея?

Той пак се подсмихна.

— Питах я. Тя каза, че не знае нищо за никакъв пръстен.

— Но аз й обясних всичко — извика Алис. — Тя също го търси.

— Нима твърдите, че доктор О’Донъл е огледала гроба? — попита рязко Отие.

От страх младата жена не можеше да мисли. Вече не помнеше какво е казала на Нубел и какво е премълчала.

— Доктор О’Донъл ли ви разреши да работите там?

— Не точно — рече Алис. Паниката й се засили.

— А направи ли тя нещо, с което да ви попречи да работите в тази част на планината?

— Не е толкова просто.

Отие се облегна на стола.

— В такъв случай се опасявам, че нямам избор.

— Нямате избор за какво?

Той стрелна с поглед раницата й. Алис се втурна към нея, но се забави. Отие я грабна пръв и я тикна на инспектор Нубел.

— Нямате никакво право — изкрещя младата жена. Обърна се към следователя. — Той няма право, нали? Защо не го спрете?

— Защо възразявате, нали нямате какво да криете? — подметна Отие.

— Въпросът е принципен! Нямате право да ровите из вещите ми.

— Господин Отие, не съм сигурен…

— Изпълнявайте нареждането, Нубел.

Алис се опита да дръпне раницата. Отие се пресегна светкавично и я сграбчи за китката. Тя се вцепени от физическия допир. Краката й започнаха да треперят — не знаеше дали от гняв или от страх.

Отскубна ръката си от хватката на Отие и се облегна задъхана, а Нубел претърси джобовете на раницата.

— Продължавайте. Побързайте!

Алис знаеше, че е въпрос на секунди да намери скицника. Той срещна погледа й. „И на него му е неприятно.“ За беда и Отие забеляза лекото колебание на Нубел.

— Какво става, инспекторе?

— Няма пръстен.

— Какво открихте? — попита Отие и протегна ръка.

Нубел неохотно му подаде скицника. Другият мъж го разлисти с покровителствено изражение. След това присви очи и Алис долови в тях искрена изненада.

Отие рязко затвори скицника.

— Благодаря за… съдействието, доктор Танър — каза той и стана.

Алис също стана.

— Рисунките ми, ако обичате — каза тя, като се постара гласът й да не трепва.

— Ще ви бъдат върнати, след като приключим — отвърна Отие и пъхна скицника в джоба си. — Раницата също. Инспектор Нубел ще ви издаде разписка, ще донесе и показанията, за да ги подпишете.

Алис беше изненадана от внезапния край на разпита. Докато се окопити, Отие вече беше излязъл от палатката, отнасяйки вещите й.

— Защо не го спрете? — обърна се Алис към Нубел. — Не си мислете, че ще му се размине току-така.

Изражението на следователя стана по-твърдо.

— Ще ви върна раницата, доктор Танър. Моят съвет е да си продължите почивката. Забравете за случилото се.

— И дума да не става, ще му потърся сметка за това отношение — подвикна Алис, но Нубел вече си беше тръгнал и я беше оставил сама насред палатката.

Тя не разбираше какво става. Беше бясна не само на Отие, но и на себе си, задето се е оставила да я сплашат. „Но той е различен.“ Никога досега не беше реагирала толкова остро срещу някого.

Малко по малко дойде на себе си. Изкушаваше се да се оплаче още сега от Отие на доктор Брейлинг и дори на Шийла, искаше да направи нещо. После се отказа. Сега беше персона нон грата.

Докато обмисляше случилото се и търсеше някаква логика, Алис се видя принудена да се задоволи да състави наум жалба. Малко по-късно друг полицай й донесе показанията да ги подпише. Алис ги прочете внимателно, те обаче отразяваха съвсем точно казаното от нея, затова се подписа без колебание в долния край на страницата.

 

 

Пиренеите вече бяха окъпани в нежна червеникава светлина, когато тленните останки най-сетне бяха извадени от пещерата. Мрачното шествие заслиза по склоновете към поляната с полицейските автомобили.

Алис отиде при другите на билото на хълма, за да види как полицаите качват тленните останки в катафалката. Всички мълчаха. Вратите бяха затворени, после автомобилът набра скорост сред градушка от камъчета и прах. Повечето колеги на Алис се върнаха веднага да си приберат вещите, наглеждани от двама полицаи, които щяха да останат да пазят тук. Алис поизостана, не искаше да се среща лице в лице с никого. Загледа как конвоят криволичи през долината, докато накрая се превърна в размазано петно на хоризонта.

Лагерът наоколо беше притихнал. Алис изведнъж забеляза, че Отие още не е заминал. Тя се приближи и загледа с любопитство как той слага внимателно сакото си на задната седалка на скъпата сребриста кола. Затръшна вратата, после извади от джоба си клетъчен телефон. Барабанеше тихо с пръсти по покрива на автомобила, докато чакаше да го свържат.

Когато заговори, беше лаконичен.

— Вече го няма там — беше единственото, което каза.

Бележки

[1] Постгръндж група, основана в Канада през 1995 г. — Б.пр.