Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

6.

Виконт Реймон-Роже Транкавел беше застанал на подиума в дъното на Голямата зала. Той забеляза закъснелия Гилем Дю Ма, но всъщност чакаше не него, а Пелтие.

Транкавел беше облечен за дипломация, а не за война. Червената му туника със сърмен ширит около врата и в долния край на дългите ръкави му стигаше до коленете. Синьото му наметало бе прихванато около врата с голяма кръгла златна тока и тя отразяваше слънчевата светлина, която проникваше през високите прозорци. Над главата му беше окачен огромен щит с герба на рода Транкавел: две тежки железни копия, образуващи диагонален кръст. Същият знак се виждаше по хоругвите, по тържествените одежди и ризниците. Висеше над подвижната вертикална решетка след рова на Нарбонската порта, за да приветства приятелите и да им напомня за историческите връзки между династията Транкавел и нейните васали. Вляво от щита имаше гоблен с танцуващ еднорог, който висеше тук от поколения.

В дъното на подиума, много навътре в дебелата стена, имаше вратичка, водеща към покоите на виконта в Пенската кула, която беше най-старата в замъка Контал и служеше и за наблюдателница. Вратата беше затулена от дълга синя завеса, върху която също беше извезан гербът на Транкавел. Тя донякъде спираше свирепото течение в Голямата зала през зимата. Днес беше прихваната с тежък сърмен шнур.

Реймон-Роже Транкавел беше прекарал ранното си детство именно в тези помещения, после се беше завърнал да живее между древните им стени заедно с жена си Агнес дьо Монпелие и двегодишния си син и наследник. Падаше на колене в същия малък параклис, където бяха коленичили и родителите му, спеше в дъбовото им легло, където се беше родил. В летни дни като днешния гледаше на здрачаване от същите сводести прозорци и се любуваше на залезното слънце, което обагряше в червено небето над земите на Окситания.

От разстояние Транкавел изглеждаше спокоен и невъзмутим, кестенявата му коса се спускаше по раменете, а ръцете му бяха кръстосани зад гърба. Ала върху лицето му се четеше тревога и той непрекъснато поглеждаше към главния вход.

Пелтие беше плувнал в пот. Дрехите го стягаха под мишниците, бяха залепнали на кръста му. Той се чувстваше стар и неспособен да изпълни задачата, която му бяха възложили. Надяваше се чистият въздух да проясни главата му. Още не можеше да си прости, че си е изпуснал нервите и е допуснал враждебността към зет му да го отклони от задачата. Не можеше да си позволи разкоша точно сега да мисли за това. Ако се наложеше, щеше да се разправя по-късно с Дю Ма. Сега беше длъжен да стои до виконта.

Мислите му често го отвеждаха и при Симеон. Пелтие още усещаше смазващия страх, обзел го, докато обръщаше трупа във водата. И облекчението, когато бе видял издутото лице на непознатия, вторачил в него мъртви очи.

В Голямата зала беше много задушно. Бяха се събрали над сто мъже — църковници и държавници — и миришеше на пот, на тревога и вино. Всички разговаряха и обсъждаха нещо притеснено.

Когато Пелтие се появи, слугите до вратата се поклониха и се втурнаха да носят вино. Точно отсреща, в другия край на залата, имаше сложени в редица столове с високи облегалки от тъмно лъснато дърво, като столовете за хора в катедралната църква в Сан Назари. На тях седяха благородниците от Миди, владетелите на Мирпоа и Фанжо, на Курсан и Термьонес, на Алби и Мазаме. Всички те бяха поканени в Каркасон за празника на Сан Назари, а сега бяха повикани да участват в Съвета. На Пелтие му направи впечатление, че лицата им бяха напрегнати.

Той си запроправя път между групичките мъже, консули на Каркасон и изтъкнати граждани на търговските предградия Сан Висан и Сан Микел. В здрача покрай северната стена се бяха спотаили църковници и неколцина монаси с почти скрити зад наметалата лица и пъхнати в широките ръкави на черните им одежди ръце.

Рицарите на Каркасон, сред които и Гилем дю Ма, стояха пред огромна каменна камина от пода до тавана в дъното на залата. Escrivan[1] Жеан Конгост, писар на Транкавел и съпруг на голямата дъщеря на Пелтие Ориан, седеше на високото си писалище отпред.

Пелтие спря пред подиума и се поклони. По лицето на виконт Транкавел се изписа облекчение.

— Извинявай, господарю.

— Не се притеснявай, Бертран, важното е, че вече си тук.

Долепиха глави, за да не ги чува никой, и си размениха няколко думи. Сетне по нареждане на Транкавел Пелтие пристъпи напред.

— Господа — ревна той. — Тишина, господа, ще говори вашият Seigneur, Реймон-Роже Транкавел, виконт на Каркасон, Безие и Алби.

Транкавел излезе на светло, разперил ръце за поздрав. Залата замълча. Никой не помръдваше.

— Benvenguda, господа, приятели верни — рече той. Добре дошли. Гласът му беше ясен и звънлив като камбана. — Benvenguda a Carcassona. Благодаря за търпението и присъствието ви. Признателен съм на всички ви.

Пелтие плъзна поглед по морето от лица и се опита да прецени в какво настроение е множеството. Долови любопитство, вълнение, сметкаджийство, трепет — разбираше всички тези чувства. Никой не знаеше как да се държи, докато не чуеше защо са повикани и по-важно, какво иска Транкавел от тях.

— Горещо се надявам — продължи виконтът, — че както сме предвидили, турнирът и празникът ще продължат в края на месеца. Днес обаче получихме новини, които са толкова сериозни, с такива тежки последици, та реших, че е редно да ви ги съобщя. Те засягат всички нас. Заради онези, които не са присъствали на последния ни Съвет, ще напомня как стоят нещата. Миналият Великден негово светейшество папа Инокентий III не можа да преглътне, че неговите нунции и проповедници не са успели да принудят свободния народ на нашите земи да се подчини на Римокатолическата църква, и призова към кръстоносен поход, целящ да освободи християнския свят от онова, което той нарече „рака на ереста“, плъзнал безпрепятствено из Окситания. Той заяви, че така наречените еретици — Bons Hommes, са по-опасни и от сарацините. Но колкото и страстни и пламенни да бяха словата му, те си останаха глас в пустиня. Кралят на Франция остана безучастен. Подкрепа почти нямаше. Злостта на негово светейшество папата беше насочена към чичо ми Реймон VI, граф на Тулуза. Именно заради невъздържаните действия на хората на чичо ми, замесени в убийството на папския нунций Петер де Кастелнау, негово светейшество насочи вниманието си към Окситания. Чичо ми беше обвинен, че се отнася с търпимост към ереста, плъзнала в неговите, а оттам и в нашите земи. — Транкавел се поколеба, после се поправи. — Не, не се отнася с търпимост, а направо насърчава Bons Hommes да търсят убежище във владенията му.

Един монах с яростен аскетичен вид, който стоеше отпред, вдигна ръка, за да му разрешат да се изкаже.

— Свети братко — побърза да го спре Транкавел, — ще те помоля да имаш още малко търпение. След като приключа, всички ще получат възможност да се изкажат. Ще дойде време и за обсъждане.

Монахът се свъси и свали ръка.

— Тънка е границата между търпимост и насърчение, приятели мои — продължи тихо виконтът. Пелтие кимна и го поздрави наум колко прозорливо се справя с положението. — Не мога да не призная, че чичо ми далеч не се слави като най-благочестивия… — Транкавел помълча известно време, та всички да схванат неизречения упрек. — Не мога да не призная и че поведението му съвсем не е безукорно, но не ние ще съдим кое е добро и кое — зло. — Той се усмихна. — Нека свещениците обсъждат богословието и оставят нас, останалите, на мира. — Виконтът отново замълча. По лицето му премина сянка. Сега вече в гласа му нямаше нищо лековато. — Не за пръв път нашата независимост и суверенитет са застрашени от нашественици, тръгнали от север. Мислех, че от това няма да излезе нищо. Не можех да повярвам, че с благословията на Римокатолическата църква на християнска земя ще се пролее кръвта на християни. Чичо ми, графът на Тулуза, не споделяше моя оптимизъм. Още от самото начало беше убеден, че наистина съществува опасност от нашествие. За да защити земите и независимостта си, той ни предложи съюз. Помните какво му отговорих: ние, окситанците, живеем в мир с всичките си съседи, били те Bons Hommes, евреи, дори сарацини. Щом спазват законите ни, щом уважават нашите обичаи и традиции, значи спадат към нашите поданици. Тогава моят отговор беше такъв. — Той замълча. — И занапред пак ще бъде такъв.

Пелтие кимна в знак на съгласие и видя как в Голямата зала плисва вълна на одобрение, обхванала дори епископите и свещениците. Не се трогна само онзи самотен монах, който, ако се съди от цвета на одеждите му, беше доминиканец.

— Ние тълкуваме другояче търпимостта — изпелтечи той със силен испански акцент.

Някъде от дъното екна друг глас.

— Ще прощавате, messire, но това е всеизвестно. Това не е никаква новина. Какво е положението сега? Защо сме повикани на Съвет?

Пелтие позна наглия провлачен глас на най-буйния от петимата синове на Беранже дьо Масабрак и щеше да се намеси, но усети, че виконтът го хваща за ръката.

— Тиери дьо Масабрак — рече Транкавел с престорено благ глас, — признателни сме за въпроса. Но някои от нас тук не сме така добре запознати със сложните пътища на дипломацията.

Неколцина от мъжете се засмяха, а Тиери пламна.

— Но си прав да питаш. Днес съм ви повикал тук, защото обстоятелствата се промениха. Тази сутрин получихме вест, че опасността от северната войска е по-близо, отколкото си мислехме доскоро. L’Ost, ето как се нарича армията на тези нечестивци, които на празника на Йоан Кръстител са се стекли в Лион. По наша преценка в града са нахлули близо двайсет хиляди chevaliers, придружавани от един бог знае колко свещеници, коняри, дърводелци, духовници, ковачи. Войнството е напуснало града, предвождано от белия вълк Арналд-Амалрик, абат на Сито. — Виконтът замълча и огледа залата. — Знам, това е име, което ще прониже като с желязо сърцата на мнозина от вас. — Пелтие забеляза, че някои от по-възрастните държавници кимат. — Заедно с него са католическите архиепископи на Реймс, Санс и Руан, както и епископите на Отун, Клермон, Невер, Бейо, Шартр и Лизийо. Колкото до временното водачество, кралят на Франция Филип не е откликнал на бойния призив, нито е разрешил на сина си да го представлява, затова пък са го сторили мнозина от най-могъщите владетели и благородници от Севера. Продължи, ако обичаш, Конгост.

Щом чу името си, писарят остави показно перото. Зализаната му коса падна върху лицето. Кожата му бе едва ли не прозрачна, защото Конгост почти не излизаше навън. Писарят най-демонстративно се пресегна надолу към голямата си кожена чанта и извади пергаментов свитък. Той сякаш оживя в мазните му ръце.

— Побързай, човече — подкани едва чуто Пелтие.

Конгост се изпъчи, прокашля се няколко пъти и най-сетне зачете:

— Йод, херцог на Бургундия, Евре, граф на Невер, графът на Сен Пол, графът на Оверн, Пиер Оксерски, Ерве Женевски, Ги, граф на Еврьо, Гоше, граф на Шатийон, Симон дьо Монфор…

Гласът на Конгост беше писклив и безизразен, ала всяко име сякаш падаше като камък в сух кладенец и кънтеше в залата. Това бяха могъщи врагове, влиятелни владетели от Севера и Изтока, които разполагаха с богатства, пари и хора. Човек трябваше да се страхува от такива противници, а не с лека ръка да ги подценява.

Малко по малко се разбра колко голяма и силна е войската, опълчила се срещу Юга. Дори Пелтие, който вече беше чел насаме списъка, усети как го побиват тръпки.

В залата се чу приглушен дълъг тътен: изненада, неверие и гняв. Пелтие откри сред насъбралите се катарския епископ на Каркасон. Той слушаше съсредоточено, с безизразно лице, наобиколен от неколцина катарски проповедници — parfaits[2]. Сетне орловият му поглед съзря острите черти под качулката на Беранже дьо Рошфор, католическия епископ на Каркасон, който беше застанал със скръстени ръце в другия край на Голямата зала заедно със свещеници от катедралната църква в Сан Назари и с проповедници от Сан Сериен.

Пелтие беше убеден, че поне на първо време Дьо Рошфор ще остане верен на виконт Транкавел, а не на папата. Но докога ли? Как да имаш доверие на човек, който често сменя лагерите? А че той щеше да ги смени, беше сигурно точно толкова, колкото, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Не за пръв път Пелтие се запита дали не е по-добре да отпратят църковниците, та те да не чуят нещо, което после ще се почувстват длъжни да съобщят на господарите си.

— Ще се изправим срещу тях, колкото и да са — провикна се някой от дъното. — Каркасон е непревземаем!

Присъединиха се и други.

— Латур също е непревземаем!

Не след дълго от всички посоки в Голямата зала гръмнаха гласове, които отекваха от всяка повърхност като гръм в клисурите и долините на Черната планина.

— Нека само дойдат на хълмовете — изкрещя друг. — Ще им покажем какво е битка.

Реймон-Роже вдигна с усмивка ръка, за да покаже, че е признателен за подкрепата.

— Господа, приятели мои — рече той едва ли не с крясък, за да го чуят. — Благодаря ви за смелостта, за неотклонната ви преданост. — Той замълча и изчака залата да утихне. — Тези мъже от Севера не са длъжни да ни бъдат верни, както и ние не сме длъжни да им бъдем верни освен като хора, свързани помежду си на земята по Божията воля. Въпреки това не съм очаквал да ме предаде човек, който по силата на своите семейни отговорности е длъжен да закриля нашите земи и народ. Говоря ви за своя чичо Реймон, граф на Тулуза, на когото съм васал.

Сред насъбралото се множество настъпи тягостна тишина.

— Преди няколко седмици получих вест, че чичо ми се е подложил на много унизителен обред. Проверих дали слуховете отговарят на истината. Оказа се, че да. В голямата катедрална църква в Сен Жил, в присъствието на папския нунций графът на Тулуза е бил приет отново в лоното на Римокатолическата църква. Бил е съблечен гол до кръста, на врата му е било сложено въжето на покаянието и докато е пълзял в нозете на свещениците и е молел за опрощение, те са го налагали с камшици. — За миг Транкавел замълча. — Чрез това нечувано унижение той е бил приет отново в лоното на майката църква. — Из Съвета се пронесе презрителен шепот. — Но това не е всичко, приятели мои. Не се и съмнявам, че с такова позорно деяние чичо ми е искал да докаже колко силна е вярата му и какъв противник е той на ереста. Това обаче явно не е било достатъчно, за да отклони опасността, надвиснала над него. Чичо ми е предоставил на нунциите на негово светейшество папата властта над своите владения. Днес научих… — Виконтът замълча. — Днес научих, че заедно със стотици от своите хора Реймон, графът на Тулуза, е във Валенсия, която е на по-малко от седмица път оттук. Той само чака знак, за да преведе нашествениците от Север през река Бокер и да нахлуе в земите ни. — Транкавел отново замълча. — Станал е кръстоносец. Той, господа, възнамерява да ни нападне.

Най-сетне залата избухна във възмутени викове.

— Тишина! — разкрещя се до прегракване Пелтие в напразен опит да възстанови реда и да преодолее хаоса. — Тишина, моля!

Виконтът пристъпи напред и застана на ръба на подиума, точно под герба на Транкавел. Беше поруменял, но в очите му играеше пламъчето на предвкусваната битка и лицето му излъчваше дързост и мъжество. Той разпери широко ръце, сякаш за да прегърне помещението и всички в него. Насъбралите се замълчаха.

— И така, приятели и съюзници мои, сега стоя пред вас в отколешния дух на чест и вярност, свързващ всекиго от нас с нашите братя, за да ви поискам съвет. Пред нас, мъжете на Миди, са останали само два пътя и ние разполагаме с твърде малко време, за да изберем по кой да поемем. Въпросът е следният. Per Carcassona! — За Каркасон! — Per lo Miegjorn! — За земите на Миди! — Да се подчиним ли? Или да се бием?

Транкавел седна на стола и в залата веднага настана врява.

Пелтие не се сдържа. Наведе се и отпусна ръка върху рамото на младежа.

— Добре го каза! — пошушна му той. — Постъпи много благородно, господарю!

Бележки

[1] Писар (фр.). — Б.пр.

[2] Съвършени (фр.). Така са били наричани свещенослужителите на катарите. — Б.пр.