Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

28.

— Ще ми разкажете ли за приятелството си? — помоли Алаис, след като седна на дивана до баща си. — Веднъж съм питала татко, но той не пожела да ми разправи.

Симеон беше по-стар, отколкото си бе представяла. Раменете му бяха смъкнати, а лицето му беше насечено от бръчки, карта на живот, в който е имало скръб и загуба, но и голямо щастие и смях. Веждите му бяха гъсти и рунтави, очите — бляскави, от което личеше, че евреинът има много пъргав ум. Къдравата му коса беше почти бяла, но дългата му брада, намазана с благовония и елей, още си беше черна като гарваново крило. Сега вече Алаис разбра защо баща й е могъл да сбърка мъжа в реката със своя приятел. Стрелна с поглед ръцете му. Беше се оказала права. Върху левия си палец мъжът носеше същия пръстен като баща й.

— Хайде, Бертран — рече Симеон. — Тя си е заслужила правото да чуе разказа. Толкова път е била!

Алаис почувства как баща й застива до нея. Погледна го. Той беше свил устни.

„Ядосан е, сега вече е осъзнал какво съм направила.“

— Нали не си тръгнала без придружители чак от Каркасон? — попита я той. — Не си чак толкова глупава, че да тръгнеш на такъв път сама. Не ми се вярва да си се изложила на такава опасност, нали?

— Аз такова…

— Отговори.

— Стори ми се най-разумно…

— Най-разумно! — избухна баща й. — От всички…

Симеон прихна.

— Пак си си същият кибритлия, Бертран.

Алаис хвана баща си за ръката и нежно се усмихна.

— Paire — рече търпеливо. — Както виждаш, съм здрава и невредима. Не ми се е случило нищо.

Той погледна издраните й ръце. Алаис побърза да ги скрие под наметалото.

— Наистина не се е случило нищо. Това са само драскотини.

— Носеше ли оръжие?

Тя кимна.

— Разбира се.

— Къде е тогава…

— Реших, че не е разумно да ходя в този вид из улиците на Безие.

Алаис го погледна с невинни очи.

— Така си е — промърмори баща й едва чуто. — И не ти се е случило нищо? Не си пострадала?

— Не, не съм — излъга тя.

Пелтие се свъси, макар да изглеждаше поомекнал.

— Как разбра къде сме?

— Научих от сина на владетеля на Курсан, Амиел дьо Курсан, който най-великодушно ме придружи дотук.

Симеон закима.

— По тези места той се ползва с много добро име.

— Пак си извадила късмет — промърмори Пелтие, който не искаше да сменя темата. — Извадила си страшен късмет, макар че си постъпила много, много глупаво. Можеха да те убият. Направо не ми се вярва, че…

— Бертран, канеше се да й разкажеш как сме се запознали — вметна весело евреинът. — Камбаните спряха да бият, Съветът явно е започнал. Нямаме много време.

Пелтие беше все така напрегнат и смръщен.

— Добре де, добре. Щом и двамата настоявате — отпусна той рамене и по лицето му се изписа примирение.

— Той носи същия пръстен като теб, paire.

Пелтие се усмихна.

— Хариф привлякъл в светите земи Симеон преди мен, но там пътищата ни не се пресякоха. Надвиснала опасност Саладин да премине в настъпление с войската си и тогава Хариф изпратил Симеон в родния му град Шартр. След няколко месеца аз също поех натам, носех и трите пергамента. Пътуването ми отне цяла година, но когато най-сетне се добрах до Шартр, Симеон ме чакаше там точно както ми беше обещал Хариф. — При тези спомени Пелтие пак се усмихна. — Да знаеш само колко неприятно ми беше след топлия светъл Йерусалим да се озова в студа и влагата. Градът ми се стори ужасно мрачен и потискащ. Но ние със Симеон намерихме общ език още от самото начало. Задачата му беше да направи от свитъците три отделни книги. Докато той работеше, аз се възхищавах на неговите познания, на мъдростта и чувството му за хумор.

— Недей така, Бертран — промълви Симеон, макар Алаис да забеляза, че му е приятно от такива похвални думи.

— Колкото до Симеон — продължи Пелтие, — трябва да питаш него какво е видял у един неук, необразован войскар. Не ми е работа да съдя.

— Ти, приятелю, проявяваше желание да учиш, да слушаш — каза тихо евреинът. — С това се открояваше сред своите едноверци.

— Винаги съм знаел, че книгите трябва да се държат на различни места — подхвана отново Пелтие. — Веднага щом Симеон приключи, получих нареждане от Хариф да се върна в родното си място, където поех длъжността майордом на новия виконт Транкавел. Като се замисля сега, след толкова години, ми се струва невероятно, че не съм и попитал какво ще стане с другите две книги. Предполагах, че едната ще остане на съхранение при Симеон, макар че никога не съм го знаел със сигурност. А другата? Дори не попитах. Сега ме е срам, че не съм се поинтересувал. Но просто взех поверената ми книга и заминах на юг.

— Няма от какво да те е срам — възрази тихо Симеон. — Изпълнил си със силна вяра и голяма смелост каквото са те помолили.

— Преди да дойдеш, Алаис, ние тук говорехме за книгите.

Другият мъж се прокашля.

— За книгата — поправи го той. — У мен има само една.

— Моля? — скочи Пелтие. — Но от писмото на Хариф… Останах с впечатлението, че и двете все още са у теб. Или най-малкото, че знаеш къде да ги намерим.

Симеон поклати глава.

— Навремето бяха у мен, но това беше преди много години. „Книга Числа“ е тук. Колкото до другата, признавам, надявах се, че можеш да ми съобщиш нещо.

— Щом книгата не е у теб, у кого е тогава? — възкликна припряно Пелтие. — Реших, че когато си напуснал Шартр, си взел и двете.

— Да, взех ги.

— Е, и…

Алаис хвана баща си за ръката.

— Остави Симеон да обясни.

За миг Пелтие явно беше на път да избухне, после обаче кимна.

— Добре тогава — рече той нацупено. — Разказвай каквото имаш да разказваш.

— Колко прилича на теб дъщеря ти, приятелю — засмя се евреинът. — Малко след като ти замина от Шартр, Navigatairè ми предаде, че ще дойде пазител, който да прибере втората книга — „Книга Отвари“, но не съобщи кой точно е този човек. Започнах да чакам. Времето минаваше, аз остарявах, а все не идваше никой. После, през 1194 година, малко преди ужасния пожар, изпепелил катедралата и голяма част от Шартр, все пак се появи един мъж, християнин, рицар, представи се като Филип дьо Сен Море.

— Името ми е познато. Бил е в светите земи по същото време, по което и аз, но не сме се срещали. — Пелтие се намръщи. — Защо е чакал толкова дълго?

— Точно това, приятелю, се питах и аз. Сен Море ми даде по уговорения начин merel. Беше със същия пръстен, какъвто ние с теб имаме честта да носим. Нямах причини да се съмнявам в човека и въпреки това… — Симеон сви рамене. — Нещо в него ме смущаваше. Очите му шареха като на лисица. Не му вярвах. Не ми приличаше на човек, когото Хариф ще избере. В него нямаше чест. Затова въпреки знаците, с които трябваше да потвърди, че именно той е пратеникът, реших да го подложа на проверка.

— Как?

Думата се изплъзна от устата на Алаис още преди тя да се е усетила.

— Алаис — спря я баща й.

— Не се притеснявай, Бертран. Престорих се, че не разбирам за какво става въпрос. Започнах да кърша ръце, държах се смирено, все едно се извинявам, и му заявих, че за жалост той очевидно ме бърка с някого. Сен Море извади меч.

— И така потвърди подозренията, че не е този, за когото се представя.

— Започна да ме заплашва и ми се нахвърли, но дойдоха моите слуги и той нямаше друг избор, освен да си тръгне. — Симеон се наведе напред и продължи шепнешком: — Веднага щом се убедих, че си е отишъл, увих книгите във вързоп стари дрехи и се скрих у едни съседи, семейство християни, за които бях сигурен, че няма да ме издадат. Не знаех какво да правя. Не бях сигурен. Дали онзи мъж беше самозванец? Или наистина беше пазител, но с покварено от сребролюбие и от обещанието за власт и богатство сърце? Дали ни беше предал? Ако беше вярно първото ми предположение, все още имаше вероятност истинският пазител да дойде в Шартр и да види, че съм заминал. Ако обаче бе вярно второто, усещах, че мой дълг е да разбера каквото мога. Дори сега не знам дали съм взел правилното решение.

— Направили сте каквото сте смятали за правилно — отбеляза Алаис, без да обръща внимание на баща си, който я предупреди с поглед да мълчи. — Никой не би могъл да стори повече.

— Не знам дали съм постъпил правилно, или съм сгрешил, но при всички положения останах там още два дни. После на река Йор беше намерен обезобразен труп на мъж. Очите му бяха избодени, езикът му бе отрязан. Плъзна мълва, че бил рицар на служба при най-големия син на Шарл д’Еврьо, чиито земи се намират недалеч от Шартр.

— Филип дьо Сен Море.

Симеон кимна.

— Всички решиха, че убийството е извършено от евреите. Веднага започнаха гонения. Аз бях удобна изкупителна жертва. Плъзна мълва, че ще дойдат да ме задържат под стража. Имало свидетели, които били видели Сен Море пред вратата ми, свидетели, които били готови да се закълнат, че сме се карали и сме си разменили удари. Това предопредели решението ми. Може би Сен Море наистина беше този, за когото се беше представил. Вече беше все едно. Поне според мен той беше убит заради онова, което бе открил за Трикнижието. Смъртта, начинът, по който Сен Море беше убит, ме убедиха, че са замесени и други. И че тайната на Граала наистина е била предадена.

— Как успяхте да избягате? — полюбопитства Алаис.

— Слугите ми вече бяха заминали и аз се надявах, че са в безопасност. Крих се до следващата сутрин. Обръснах си брадата и веднага щом отвориха градската порта, се измъкнах, предрешен като старица. С мен дойде и Естир.

— Значи не си бил в Шартр, докато са правели каменния лабиринт в новата катедрала? — попита Пелтие. Алаис забеляза изумена, че баща й се усмихва, сякаш е казал шега, която разбират само те двамата. — Не си го виждал.

— Какъв е този лабиринт? — попита настойчиво тя.

Симеон се засмя и заговори само на Пелтие:

— Не, макар че, доколкото чувам, той изпълнява добре предназначението си. Мнозина са привлечени от този кръг, иззидан от камък. Гледат, търсят и не разбират, че под нозете им има лъже тайна.

— Какъв е този лабиринт? — повтори Алаис.

Те и този път не й обърнаха внимание.

— Щях да те скрия в Каркасон. Щях да ти осигуря подслон и защита. Защо не дойде при мен?

— Повярвай, Бертран, едва ли има нещо, което да съм искал повече. Но забравяш колко различен беше Северът от земите на Окситания с тяхната търпимост. Не можех, приятелю, да пътувам свободно. По онова време евреите не живееха никак лесно. Бяхме под постоянно наблюдение, непрекъснато нападаха и плячкосваха работилниците ни. — Той млъкна и си пое дъх. — Освен това нямаше да си простя никога, ако ги доведях при теб, които и да бяха те. Онази нощ, когато избягах от Шартр, нямах и представа накъде ще поема. Най-безопасно ми се струваше да се скрия, докато страстите се поуспокоят. В този случай пожарът измести на заден план всички други въпроси в съзнанието ми.

— Как се озовахте в Безие? — попита Алаис, решена и тя да участва в разговора. — Хариф ли ви изпрати?

Симеон поклати глава.

— Озовах се тук, Алаис, благодарение на случайността и на късмета, а не защото съм искал. Първо отидох в Шампан, където презимувах. През пролетта, веднага щом се стопи снегът, се отправих на юг. Имах щастието да настигна неколцина английски евреи, избягали от гоненията по техните земи. Те отиваха в Безие. Рекох си — защо и аз да не отида там? Градът се славеше с търпимостта си: евреите се радваха на доверие и авторитет, уважаваха ги заради знанията и уменията. Безие не беше далече и от Каркасон, а това означаваше, че ще бъда наблизо, в случай че Хариф има нужда от мен. — Той се обърна към Бертран. — В Своята премъдрост Бог знае колко тежко ми е било да съзнавам, че си само на няколко дни път, но предпазливостта и благоразумието ми налагаха да не идвам при теб. — Както седеше, евреинът се наведе с блеснали очи напред. — Дори по онова време из дворците в Севера се декламираха стихове и се пееха песни. В Шампан трубадурите прославяха вълшебен бокал, животворен еликсир — прекалено близо до истината, за да бъдат пренебрегвани. — Пелтие кимна. И той беше чувал такива песни. — И така, като претеглих нещата, виждах, че е по-безопасно да стоя далеч. Нямаше да си простя никога, приятелю, ако ги бях довел пред вратата ти.

Пелтие въздъхна тежко.

— Опасявам се, Симеоне, че въпреки усилията ти сме били предадени, макар че нямам сигурни доказателства. Убеден съм — има хора, които знаят, че сме свързани. Виж, не мога да кажа дали са наясно какво е естеството на тази връзка.

— Какво те кара да мислиш така?

— Преди седмица-две Алаис откри в река Од труп на мъж, на евреин. Гърлото му беше прерязано, беше отсечен и левият му палец. Не беше взето нищо друго. Нямах причини да си го мисля, но се сетих за теб. Казах си, че всъщност са искали да убият теб и са сбъркали човека. — Той замълча. — И преди това имаше предупредителни знаци. Прехвърлих част от отговорностите си на Алаис, в случай че ми се случи нещо и не успея да се върна в Каркасон.

„Сега е моментът да му кажеш защо си дошла.“

— Татко, понеже…

Той й даде знак да не го прекъсва.

— Личи ли по нещо да са разбрали къде точно се намираш, Симеоне? Онези, които са те търсили в Шартр, или други.

Евреинът поклати глава.

— Напоследък не. Дошъл съм на юг преди цели петнайсет години, но повярвай, през цялото това време не е имало и ден, когато да не съм очаквал да усетя върху гърлото си нож. Но иначе не съм забелязал нищо необичайно.

Алаис вече не издържаше да мълчи.

— Татко, онова, което искам да ти кажа, има връзка с въпроса. Трябва да ти съобщя какво се случи, след като ти напусна Каркасон. Моля те.

Когато Алаис приключи с разказа си, лицето на баща й беше мораво. Младата жена се притесни, че той ще избухне. Пелтие не допусна да го успокоява нито дъщеря му, нито Симеон.

— Трикнижието е разкрито — разфуча се той. — Не може да има никакво съмнение.

— Успокой се, Бертран — отсече евреинът. — Гневът само ти пречи да разсъждаваш трезво.

На улицата ставаше все по-шумно и Алаис се обърна към прозореца. Пелтие също вдигна глава.

— Камбаните пак започнаха да бият — рече той. — Трябва да се връщам в двореца. Виконт Транкавел ме чака. — Пелтие стана. — Ще помисля още върху онова, което ми каза, Алаис, и ще реша какво да правим. Засега трябва да насочим усилията си към заминаването. — Той се обърна към своя приятел. — И ти, Симеоне, ще дойдеш с нас.

Докато Пелтие говореше, евреинът беше отворил богато украсената дървена ракла в дъното на стаята. Алаис се приближи малко. Отдолу на капака имаше алено кадифе, надиплено като балдахин.

Симеон поклати глава.

— Няма да тръгна с вас. Ще замина заедно с моите хора. Вземи това — при теб ще е на по-сигурно.

Алаис загледа как той пъха ръка и опипва дъното на раклата. Чу се щракване, после в долния край се отвори малко чекмедже. Когато евреинът се изправи, държеше нещо, увито в тънка овча кожа.

Двамата мъже се спогледаха, после Пелтие взе от Симеон книгата и я скри под наметалото си.

— В писмото си Хариф говори за сестра в Каркасон — рече Симеон.

Пелтие кимна.

— Ако съм разбрал правилно думите му, приятелка на Noublesso. Не ми се вярва да е вложил по-дълбок смисъл.

— Именно жена, Бертран, дойде да вземе от мен втората книга — възрази тихо евреинът. — Навремето и аз като теб отсъдих, че е пратена само да я пренесе, но в светлината на твоето писмо…

Пелтие отхвърли с движение на ръката предположението му.

— Не мога да повярвам, че Хариф ще посочи жена за пазителка, каквито и да са обстоятелствата. Не би поел такъв риск.

Алаис понечи да възрази, но се отказа. Симеон сви рамене.

— Не бива да изключваме и такава възможност.

— Добре де, що за жена беше? — попита нетърпеливо Пелтие. — Приличаше ли на човек, от когото може да се очаква, че ще опази такава безценна вещ?

Евреинът поклати глава.

— Честно казано, не. Не беше с благородно потекло, но не беше и бедничка. Вече не беше на възраст, когато може да роди, макар да водеше със себе си дете. Беше тръгнала за Каркасон, но смяташе да се отбие и в родния си град Сервиан.

Алаис веднага наостри уши.

— Тези сведения са съвсем недостатъчни — възропта Бертран. — Не ти ли каза името си?

— Не, а и аз не попитах, понеже тя ми показа писмо от Хариф. Дадох й за из път хляб, сирене, плодове, после жената си замина.

Вече бяха стигнали до входната врата.

— Не искам да се разделяме — заяви внезапно Алаис, защото изведнъж я бе обзел страх за Симеон.

Той се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, дете мое. Естир ще приготви нещата, които искам да взема със себе си в Каркасон. Ще се слея с множеството. Така ще бъде по-безопасно за всички ни.

Пелтие кимна.

— Еврейският квартал се намира на реката, източно от Каркасон, недалеч от предградието Сан Висан. Прати някого да ни съобщи, щом пристигнеш.

— На всяка цена.

Двамата мъже се прегърнаха, сетне Пелтие излезе на вече оживената улица. Алаис понечи да го последва, но Симеон я хвана за ръката и я задържа.

— Много смела жена си, Алаис. Изпълняваш дълга към баща си. И към Noublesso също. Но го дръж под око. С този избухлив нрав може да се отклони от пътя, а ни чакат тежки времена, когато ще се наложи да правим важен избор.

Алаис погледна през рамо и сниши глас, да не би да я чуе баща й.

— На какво беше посветена втората книга, която онази жена е отнесла в Каркасон? Книгата, която трябва да открием.

— „Книга Отвари“ — рече евреинът. — Списък с билки и растения. На баща ти беше поверена „Книга Слова“, а на мен — „Книга Числа“.

„На всеки — според уменията.“

— Мисля, че това отговаря на въпроса ти — рече Симеон и я погледна многозначително изпод рунтавите си вежди. — Или може би потвърждава някаква твоя мисъл?

Алаис се усмихна.

— Benlèu.

Може би.

Целуна го, после се завтече да настигне баща си.

„Храна за из път. И вероятно дъска за рязане.“

Алаис реши засега да не разгласява предположението си, докато не се увери, макар още сега да беше сигурна, че знае къде ще намерят книгата. Най-неочаквано й се изясниха милиардите връзки, оплели като паяжина живота им. Всички дребни знаци и намеци, които са пропуснали просто защото не са ги търсели.