Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

78.

Лос Серес

Март, 1244 година

Придвижваха се бързо въпреки раните на Сажо. Следваха течението на реката южно от Монсегюр. Не носеха багаж и спираха само за да напоят конете. Разбиваха леда с мечовете.

Гилем знаеше малко за миналото на Сажо. Беше чувал, че е пренасял съобщения от съвършените до отдалечените села в Пиренеите и е доставял сведения на размирните бунтовници. Беше ясно, че по-младият мъж познава всяка проходима долина и хребет, всяка пътека, скрита в гората, клисурите и равнините.

Същевременно Гилем усещаше яростната неприязън на Сажо, въпреки че той си мълчеше. Сякаш прежурящото слънце напичаше тила му. Гилем знаеше, че той се слави като верен, смел и почтен човек, готов да умре в битка за онова, в което вярва. Въпреки враждебността му Гилем разбираше защо Алаис е обичала този мъж и му е родила дете, макар че самата мисъл за това го пронизваше като с нож.

Имаха късмет. През нощта не валя сняг. Следващият ден, деветнайсети март, беше ясен и слънчев, с малко облаци и почти никакъв вятър.

Сажо и Гилем пристигнаха в Лос Серес на свечеряване. Селото беше сгушено в малка прикътана долина и въпреки студа във въздуха миришеше на пролет. Дърветата в покрайнините бяха окичени със зелени и бели пъпки. Докато двамата мъже яздеха към няколкото къщи, първите пролетни цветя надзъртаха свенливо от живите плетове и по бреговете. Селото изглеждаше изоставено.

Слязоха от конете и ги поведоха към центъра. Железните им подкови чаткаха по камъните и звукът кънтеше силно в тишината. Над една-две от къщите се виеше тънък дим. От процепите и пролуките в капаците по прозорците внимателно надзъртаха очи, които бързо се скриваха. Толкова високо в планината рядко идваха френски дезертьори, но и това се случваше. Те обикновено носеха неприятности.

Вързаха конете си до кладенеца и тръгнаха през центъра на селото към малка къща. Някои от керемидите по покрива бяха паднали, капаците се нуждаеха от поправка, но стените бяха здрави. Гилем си помисли, че се иска малко, та къщата да оживее отново.

Изчака, докато Сажо избута вратата и влезе. Гилем го последва и усети по лицето си влажния като в гроб въздух, от който пръстите му изтръпнаха. До отсрещната стена се беше събрала купчинка листа и слама, явно навети от зимния вятър. От вътрешната страна на капаците се виждаше скреж.

На масата имаше остатъци от ядене. Стара кана, чинии, чаши и нож. По повърхността на виното като зелени водорасли по езеро се стелеше тънък слой плесен. Пейките бяха прибрани старателно до стената.

— Това ли е твоят дом? — попита тихо Гилем.

Сажо кимна.

— Кога си го напуснал?

— Преди една година.

В средата на стаята, над купчина пепел и овъглени дърва, беше окачено ръждясало котле. Гилем погледна със съжаление Сажо, който намести капака.

В дъното на помещението висеше дрипава завеса. Сажо я дръпна и зад нея се видяха втора маса и два стола. На стената имаше редици тесни, почти празни рафтове. По тях нямаше друго, освен старо хаванче с чукало, две паници и два черпака, няколко покрити с прах буркана. Над тях, върху ниския таван бяха забити кукички, по които бяха окачени няколко прашни китки билки: връзка вкаменено бълхавче и връзка листа от къпина.

— За отварите и лековете — обясни Сажо, с което изненада Гилем.

Той слушаше, без да прекъсва спомените на Сажо.

— При нея идваха всички, и мъже, и жени. За болест, за мъка, за всичко… Бертранд й помагаше в приготвянето на церовете и ги разнасяше по къщите.

Гласът на Сажо издайнически трепна.

Гилем не издържаше повече болката на Сажо и излезе да почака отвън.

След малко при него дойде и Сажо. Очите му все още бяха зачервени, но той крачеше уверено към Гилем.

Двамата мъже застанаха един до друг. Бяха еднакви на ръст, макар бръчките по лицето на Гилем и кичурите побеляла коса да издаваха, че той е с петнайсет години по-близо до гроба.

Гилем мълчаливо чакаше.

— Трябва да приберем конете и да пренощуваме някъде — каза Сажо. — Съмнявам се, че ще пристигнат преди зазоряване.

— Не искаш ли… — попита Гилем и посочи къщата.

— Не — прекъсна го Сажо. — Не тук. Има една жена, която ще ни нахрани и ще ни подслони. Утре ще се качим по-високо в планината и ще направим стан някъде при самата пещера, там ще чакаме.

— Смяташ, че Ориан ще подмине селото ли?

— Тя ще се досети къде Алаис е скрила „Книга Слова“. През последните трийсет години все е имала време да проучи другите две Книги.

Гилем го погледна крадешком.

— А права ли е? Дали книгата още е в пещерата?

Сажо не му обърна внимание.

— Не проумявам как Ориан е убедила Бертранд да тръгне — рече той. — Заръчах й да не заминава без мен. Да чака, докато се върна.

Гилем не каза нищо. Не знаеше как да разсее страховете на Сажо. Гневът на по-младия мъж премина бързо.

— Как мислиш, дали Ориан е донесла другите две книги? — попита неочаквано той.

Гилем поклати глава.

— Според мен Книгите са прибрани на сигурно в някое от хранилищата в Еврьо или Шартр. Защо ще рискува да ги носи тук?

— Обичаше ли я?

Въпросът изненада Гилем.

— Желаех я — провлече той. — Бях като омагьосан, възпламенен от собствената си значимост…

— Не Ориан — прекъсна го Сажо, — Алаис…

Гилем се почувства така, сякаш имаше около врата си железен обръч.

— Алаис — прошепна той.

Продължи да стои, затиснат от спомените си, докато Сажо не го върна с вторачения си напрегнат поглед към студеното настояще.

— След като… — Гилем замълча. — След като Каркасон падна, съм я виждал само веднъж. Тя остана при мен три месеца. Беше заловена от инквизиторите и…

— Знам — извика Сажо, после гласът му сякаш се срина. — Знам за това.

Озадачен от реакцията му, Гилем продължи да гледа право напред. За своя изненада усети, че се усмихва.

— Да — изплъзна се от устните му. — Обичах я повече от всичко на света. Просто не разбирах колко безценна е любовта, колко крехка е, докато не я смачках сам.

— Заради това ли след Тулуза я пусна да се върне тук?

Гилем кимна.

— Бог ми е свидетел, че след онези седмици, които прекарахме заедно, ми беше трудно да стоя далеч от нея. Исках да я видя поне още веднъж… Надявах се, че след като всичко това приключи, бихме могли да… Но тя очевидно е намерила теб. А сте…

Гласът му заглъхна. Той се просълзи, в студа очите му пареха. Усети, че Сажо пристъпва до него от крак на крак.

— Извинявай, че рухнах пред теб. — Пое си дълбоко дъх. — Паричната награда, която Ориан бе обявила за главата на Алаис, беше голяма, изкушаваше дори онези, които не й мислеха злото. Плащах на съгледвачите на Ориан, за да й предават лъжливи сведения. Близо трийсет години правя, каквото мога, само и само Алаис да е в безопасност.

Гилем отново замълча, в съзнанието му като неканен гост се промъкна споменът за книгата, която гореше на фона на почернялото червено наметало.

— Не знаех, че вярата й е толкова силна — продължи Гилем и погледна Сажо в очите — опитваше се да прочете истината. — Искаше ми се да не бе избрала смъртта — рече простичко Гилем. — Заради теб, мъжа, когото е избрала, и заради мен, глупака, който имаше любовта й и я изгуби. — Той се задави от чувства. — Но най-вече заради дъщеря ви. Да познаваш Алаис…

— Защо ни помагаш? — прекъсна го Сажо. — Защо дойде?

— За да отмъстя — отговори Гилем.