Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

80.

Ариеж

Петък, 8 юли 2005 година

— Отишли са в пещерата — изкрещя Нубел и тръшна слушалката на телефона, — ама че глупост…

— Кой?

— Одрик Бейар и Алис Танър. Решили са, че който е отвлякъл Шийла О’Донъл, я държи под връх Суларак. Танър твърдяла, че е похитен още някой. Американец на име Уилям Франклин.

— Кой е той?

— Нямам представа — отвърна Нубел, после грабна сакото си и изхвърча в коридора.

Муро го последва.

— Кой се обади?

— Дежурният. Явно е получил съобщението на доктор Танър в девет часа, но „не искал да ме безпокои по време на разпита каквото и да става“ — изимитира Нубел носовия глас на застъпилия нощна смяна.

Двамата погледнаха по инерция часовника на стената. Беше десет и петнайсет.

— А Бресар и Доминго? — попита Муро и кимна към помещенията за разпит по-нататък по коридора.

Предчувствието на Нубел се беше оказало вярно. Двамата мъже бяха задържани под стража недалеч от фермата на бившата жена на Отие. Бяха поели на юг към Андора.

— Могат да почакат.

Нубел отвори вратата на гаража толкова рязко, че я запрати към аварийната стълба. Двамата заслизаха бързо към автомобила.

— Изтръгна ли нещо от тях?

— Нищо — отвърна Нубел и след като отвори вратата на колата, метна сакото си на задната седалка. Намести се с мъка зад волана. — И двамата мълчат като гроб.

— Страхуват се повече от шефа си, отколкото ти — отбеляза Муро, докато затръшваше вратата откъм своята страна. — Нещо ново за Отие?

— Нищо. Днес е ходил на служба в Каркасон. Оттогава ни вест, ни кост от него.

— Фермата? — предположи Муро, докато автомобилът препускаше към главния път. — Полицаите, които отидоха да я претърсят, съобщиха ли нещо?

— Още не.

Телефонът на Нубел иззвъня.

— Нубел, oui? — Натисна рязко спирачката и Муро отхвърча към предното стъкло. — По дяволите! Защо, да го вземат мътните, научавам чак сега? Има ли някой вътре? — Той заслуша. — Кога е избухнал? — Връзката беше лоша. — Не, не! Стойте там. Дръжте ме в течение. — Нубел метна апарата върху светлинното табло, включи сирената и отпраши към магистралата. — Фермата гори — обясни той, като натисна газта до дупка.

— Умишлен палеж ли?

— Най-близкият съсед е на половин километър. Твърди, че е чул два силни взрива, после видял пламъците и се обадил в пожарната. Но докато те пристигнат, огънят се разгорял.

— Има ли някой вътре? — попита разтревожен Муро.

— Не знаят — отговори мрачно Нубел.

 

 

Шийла ту изпадаше в безсъзнание, ту отново идваше на себе си.

Нямаше представа колко време е минало, откакто мъжете си бяха тръгнали. Едно по едно сетивата й се изключваха. Тя вече не знаеше къде е. Ръце, крака, тяло, глава — Шийла се чувстваше така, сякаш е безтегловна. Не усещаше горещина и студ. Беше се затворила като в пашкул в собствения си свят. Неуязвима. Свободна.

Не беше сама. В съзнанието й изникваха лица, хора от миналото и настоящето, шествие от притихнали образи.

Светлината сякаш отново се усили. Бял лъч запращаше подскачащи сенки по стените и каменния таван на пещерата. Точно като в калейдоскоп цветовете се променяха и мърдаха направо пред очите й.

Стори й се, че е зърнала мъж. Много стар. Усети върху челото си студените му длани. Кожата бе суха като оризова хартия. Гласът му каза, че всичко ще бъде наред. Че сега тя е в безопасност.

После Шийла чу други гласове, които нашепваха в главата й, мълвяха и говореха тихо, милваха я.

Усети до рамото си черни криле, които я люлееха нежно, сякаш е дете. И я зовяха у дома.

Сетне друг глас, който развали всичко.

— Обърнете се.

 

 

Уил си даде сметка, че тътенът е вътре в главата му и идва от кръвта — гъста и тежка, бучаща в ушите му. Ехото от куршумите кънтеше отново и отново в паметта му.

Преглътна и се опита да си поеме дъх. Тежката миризма на кожа в носа и устата му беше прекалено силна. Пригади му се.

Колко изстрела беше чул? Два? Три?

Двамата мъже, които го пазеха, слязоха от автомобила. Уил ги чу как разговарят или може би спорят с Франсоа-Батист. Бавно и полека, за да не привлича вниманието, той се понадигна на задната седалка на автомобила. В светлината на фаровете видя, че Франсоа-Батист се е надвесил над трупа на Отие. Беше отпуснал ръката си, в която още стискаше пистолета. Някой сякаш беше лиснал кутия червена боя върху вратата и калника на автомобила на убития. Кръв, тъкан, натрошена кост. Каквото беше останало от черепа на Отие.

На Уил му се пригади още повече. Наложи си да гледа. Внезапно Франсоа-Батист се обърна. Уил усети как настръхва. Свлече се отново на седалката, признателен, че поне не са го затворили отново в онази клаустрофобична кутия в багажника на автомобила.

Вратата на колата се отвори рязко и той пак почувства върху ръцете и врата си познатите мазолести длани, които го издърпаха от седалката и го пуснаха на земята.

Уил усети хладния нощен въздух. Мантията, с която го бяха облекли, беше дълга и широка, макар и пристегната в кръста. Почувства се уязвим и ужасен.

Видя безжизненото тяло на Отие, проснато върху чакъла. До него, под предната гума на автомобила, мигаше червена светлинка.

— Занесете го в пещерата — нареди Франсоа-Батист и Уил откъсна очи от светлинката. — Чакайте ни отвън. Пред входа. — Младежът се замисли. — Сега е десет без пет. Ще влезем след четирийсет, може би петдесет минути.

Десет часът. Уил отпусна глава, когато мъжът го хвана под мишниците. Докато го влачеха нагоре по склона към пещерата, той се запита дали в единайсет ще е жив.

 

 

— Обърнете се — повтори Мари-Сесил.

Одрик помилва Шийла по главата, после бавно се изправи в цял ръст. Облекчението, че я е намерил жива, не трая дълго. Тя беше в много тежко състояние. Одрик се опасяваше, че ако не й се окаже бърза медицинска помощ, жената ще издъхне.

— Оставете факлата там — нареди му Мари-Сесил. — Слезте тук, долу, за да ви виждам.

Одрик се обърна бавно и излезе иззад жертвеника.

Мари-Сесил държеше в едната ръка светилник, а в другата пистолет. Първото, което хрумна на Одрик, бе, че те си приличат като две капки вода. Същите зелени очи, същата къдрава черна коса, обрамчила красивото сурово лице. Със златната диадема и огърлица, с амулетите над лактите и стройното издължено тяло в бяла мантия Мари-Сесил наподобяваше египетска фараонка.

— Сама ли сте дошли, госпожо?

— Не мисля, че непременно трябва да ме придружава някой, господине, пък и…

Той погледна пистолета.

— Нали не смятате, че ще ви създавам главоболия? Все пак съм стар, нали? — Сетне добави: — Но същевременно не искате и никой да чува.

По устните й се мерна нещо като усмивка.

— Силата е заложена в потайността.

— Човекът, който ви е научил на това, е мъртъв, госпожо.

Очите й блеснаха.

— Познавахте ли дядо ми?

— Знаех за него — отвърна Одрик.

— Добре ме е научил. Да не се доверявам на никого. Да не разчитам на никого.

— Самотен начин на живот, госпожо.

— Не мисля.

Мари-Сесил се въртеше около него като звяр, който дебне плячка, докато накрая не застана с гръб към жертвеника. Одрик стоеше в средата на пещерата, до вдлъбнатината в пръстта.

„Гробът — помисли той. — Гробът, където са били намерени телата.“

— Къде е тя? — попита Мари-Сесил.

Старецът не отговори.

— Приличате много на дядо си… Но и вие като него сте заблудена.

По лицето й се мярна гняв.

— Дядо ми беше велик човек. Почиташе Граала. Посвети живота си на издирването на „Книга Слова“, за да разбира повече.

— За да разбира ли, госпожо? Или за да се възползва?

— Не знаете нищо за него.

— О, знам — промълви тихо Одрик. — Хората не се променят чак толкова много. — Той се подвоуми. — И беше съвсем близо, нали? — продължи още по-тихо. — Няколко километра на запад и именно дядо ви, а не вие, щеше да намери пещерата.

— Сега вече е все едно — натърти тя ядосано. — Принадлежи на нас.

— Граалът не принадлежи на никого. Той не е нещо, което може да се притежава, с което можеш да се пазариш или да изнудваш. — Одрик замълча. В светлината на газеничето върху жертвеника погледна Мари-Сесил право в очите. — Граалът нямаше да го спаси.

Тя въздъхна.

— Еликсирът лекува и удължава живота. Дядо ми щеше да живее.

— Граалът нямаше да го спаси от болестта, която смъкваше плътта от костите му, госпожо, на вас също няма да даде онова, към което се стремите. — Бейар се замисли. — Граалът няма да дойде при вас.

Мари-Сесил направи крачка към него.

— Само се надявате това да не стане, Бейар, но не сте сигурен.

— Грешите.

— Това е единствената ви възможност, Бейар. След всичкото писане и ровене из книгите искате да видите как става не по-малко от мен.

— А ако откажа да ви помогна?

Мари-Сесил прихна.

— О, недейте така. Синът ми ще я убие, знаете го. От вас зависи как ще го направи и колко време ще отнеме.

Въпреки предпазните мерки, които старецът беше взел, по гърба му премина тръпка. Стига Алис да стоеше там, където беше сега, нямаше място за тревога. Тя беше в безопасност. Всичко щеше да приключи още преди да е разбрала какво става.

Най-неочаквано в съзнанието му нахлуха спомени за Алаис… и за Бертранд. Тяхната дързост, нежеланието да се подчиняват на заповеди, безразсъдната им смелост.

Дали Алис беше от същото тесто?

— Всичко е готово — рече Мари-Сесил. — „Книга Отвари“ и „Книга Числа“ са тук. И така, ако просто ми дадете пръстена и ми кажете къде е скрита „Книга Слова“…

Одрик си наложи да насочи вниманието си към нея.

— Защо сте толкова сигурна, че книгата е още в пещерата?

Тя се усмихна.

— Защото вие, Бейар, сте тук. Защо иначе ще идвате? Искате, преди да умрете, да видите поне веднъж церемонията. Ще сложите мантията — изкрещя тя, внезапно изгубила търпение.

Замахна с пистолета към парчето бял плат, оставено в горния край на стълбите. Старецът поклати глава и забеляза, че за стотна от секундата по лицето й се изписа съмнение.

— После ще ми донесете Книгата.

На Бейар му направи впечатление, че в по-ниската част на пещерата в земята са забити три метални халки. И си спомни, че не друг, а именно Алис е открила скелетите в плиткия гроб.

Усмихна се. Не след дълго щеше да получи отговорите, които търсеше.

 

 

— Одрик! — прошепна Алис, докато вървеше слепешката по прохода.

Ставаше все по-стръмно.

Съгледа отпред в пещерата слабо жълто сияние.

— Одрик — извика повторно.

Ускори крачката, последните няколко метра дори се затича, докато не нахлу в пещерата, където спря като попарена.

„Това не може да е истина.“

Одрик стоеше в долния край на стъпалата. Беше облечен в дълга бяла мантия.

„Помня го.“

Тя се отърси от спомена. Ръцете на стареца бяха вързани отпред, той беше прихванат за земята като животно. В дъното на пещерата, озарена от светилника, който трепкаше върху жертвеника, беше застанала Мари-Сесил дьо л’Орадор.

— Това е предостатъчно — заяви тя.

Одрик се обърна, в очите му се четеше съжаление и скръб.

— Ужасно съжалявам — промълви Алис, след като осъзна, че е провалила всичко. — Но трябваше да ви предупредя…

Някой я сграбчи отзад. Тя изпищя и зарита, но онези, които я държаха, бяха двама.

„Така се случи и преди.“

После някой я повика по име. Не Одрик.

Пригади й се и тя се свлече.

— Хванете я, малоумници — изкрещя Мари-Сесил.