Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

55.

Алис се озова във величествен вестибюл, каквито има по-скоро в музеите. Уил отиде направо при гоблена срещу входната врата и го дръпна.

— Какво правите?

Алис изтича след него и видя върху ламперията малка месингова топка. Уил я разклати и я дръпна, после я завъртя трескаво.

— По дяволите. Заключено е отвътре.

— Това врата ли е?

— Да.

— А лабиринтът, който сте видели, е долу, така ли?

Уил кимна.

— Слиза се по стълбище, после се тръгва по коридор, който извежда при странно помещение. Египетски символи по стените, саркофаг с изсечен отгоре символ на лабиринта, който описахте. А и… — Той се замисли. — Онова във вестника. Фактът, че приятелката ви има този адрес…

— Правите заключения, които не се основават почти на нищо — напомни Алис.

Уил пусна края на гоблена и тръгна с широка крачка към отсрещния край на вестибюла. След кратко колебание Алис го последва.

— Какво правите? — изсъска тя, когато Уил отвори вратата.

Влезе в библиотеката и сякаш се върна назад във времето. Помещението беше строго, с атмосфера на мъжки клуб. Щорите не бяха спуснати докрай и по килима се образуваха линии златиста светлина. Миришеше на постоянство, на древност и на изисканост.

На трите стени от пода до тавана имаше лавици с книги и сгъваеми стълби, по които се стигаше до най-високите рафтове. Уил знаеше къде точно отива. Една част от лавиците беше отделена за книгите за Шартр: албуми с фотографии и трудове върху архитектурата и историята.

С разтуптяно сърце Алис се извърна разтревожена към вратата и загледа как Уил вади книга с родов герб върху корицата и я носи на масата. Тя надзърна през рамото му, докато той разлистваше страниците и търсеше нужната му част. Пред погледа й се мярнаха лъскави цветни снимки, стари карти на Шартр, рисунки с молив и туш.

— Какво е това?

— Книга за къщата на Дьо л’Орадор. На тази къща — поясни той. — Родът живее тук от столетия, откакто тя е построена. Има архитектурни планове на всеки от етажите. — Уил продължи да разгръща книгата, докато откри страницата. — Ето — каза той и обърна тома така, че да вижда и Алис. — Това ли е?

Алис затаи дъх.

— О, боже! — пророни тя.

Беше съвършено изображение на нейния лабиринт.

И двамата подскочиха — входната врата се затръшна.

— Уил, вратата! Оставихме отворено! — Долови във вестибюла приглушени гласове, мъжки и женски. — Идват насам — изсъска тя.

Уил тикна книгата в ръцете й.

— Бързо — рече тихо той и посочи голямото канапе до прозореца. — Аз ще се оправям сам.

Алис грабна раницата и изтича. Сви се в пролуката между канапето и стената. Миришеше силно на пури, прахта я загъделичка по носа. Уил застана в средата на помещението точно когато вратата се отвори.

— Какво тършувате там? — запита младежки глас.

Алис надникна и видя двамата, отразени в стъклените врати на шкафовете. Младежът беше млад и висок, на ръст горе-долу колкото Уил, само че по-слаб. Черна къдрава коса, високо чело и патрициански нос. Приличаше й на някого.

— Здравейте, Франсоа-Батист — поздрави Уил.

Дори на Алис й се стори превзето бодър.

— Какво тършувате тук, да ви вземат мътните? — повтори младежът на английски.

Уил размаха списанието, което взе от масата.

— Просто се отбих да взема нещо за четене.

Франсоа-Батист хвърли един поглед и прихна.

— Не знаех, че се интересувате от такива неща.

— Колкото и да сте изненадан, да.

Момчето пристъпи към Уил.

— Няма да се задържите тук дълго — каза тихо и злобно. — Тя ще ви се насити и ще ви изрита, както изрита всички останали. Дори не знаете, че замина, нали?

— Не ви влиза в работата какви са отношенията ни, затова, ако обичате…

Франсоа-Батист застана пред него.

— Защо се разбързахте?

— Не ме бутайте, Франсоа-Батист, предупреждавам ви.

Младежът сложи длан върху гърдите му, за да го спре. Уил изтика ръката му.

— Не ме докосвайте.

— Какво ще ми направите?

— Стига.

И двамата се извърнаха. Алис се опита да види жената, но тя още беше на вратата.

— Какво става тук? — попита тя. — Карате се като малки деца. Франсоа-Батист! Уилям!

— Нищо, мамо. Питах го.

Уил беше стъписан.

— Мари-Сесил. Нямах представа… — заекна той. — Не те очаквах толкова скоро.

Жената влезе в стаята и Алис видя добре лицето й.

„Невъзможно.“

Не можеше да има никакво съмнение: това бе тя. Същата жена, която Алис бе видяла пред хотел „Сите“ в Каркасон. Мари-Сесил дьо л’Орадор.

Премести поглед от майката към сина. Приликата беше очебийна. Същият профил, същият властен вид. Сега вече Алис разбра защо Франсоа-Батист е проявил ревност и враждебност към Уил.

— Всъщност синът ми е прав — каза Мари-Сесил. — Какво правиш тук?

— Ами… Просто търсех нещо за четене. Без теб ми беше… самотно.

Алис трепна. Уил говореше ужасно неубедително.

— Самотно ли? — повтори жената. — Лицето ти ми говори друго, Уил.

Тя се наведе и го целуна по устата. Алис усети как в стаята се просмуква смущение. Целувката беше прекалено интимна. Алис видя, че Уил е стиснал юмруци. „Не иска да виждам това“ — проблесна за миг в съзнанието й.

Мари-Сесил се отдръпна с едва загатнато задоволство на лицето.

— Ще наваксаме по-късно, Уил. Но се опасявам, че сега ние с Франсоа-Батист имаме малко работа. Съжалявам. Нали ще ни извиниш?

— Тук ли?

„Прекалено бързо. Прекалено очевидно.“

Мари-Сесил присви очи.

— А защо не тук?

— Просто питам — отвърна той остро.

— Мамо. Вече е шест часът следобед.

— Идвам — каза тя, без да сваля изпълнен с подозрение поглед от Уил.

— Но аз не…

— Иди да го потърсиш — тросна се тя.

Франсоа-Батист излезе с гръм и трясък от стаята. Алис видя как Мари-Сесил слага ръце на кръста на Уил и го притегля към себе си. На фона на бялата му тениска ноктите й изглеждаха яркочервени. Алис искаше да отмести очи, а не успяваше.

— Ето — каза Мари-Сесил. — До скоро.

— Сега ли ще дойдеш? — попита Уил.

Алис долови паника в гласа му — беше разбрал, че ще се наложи да я остави тук като в капан.

— След малко.

Алис не можеше да направи нищо. Нищо, освен да чака.

Двамата мъже се разминаха на вратата.

— Ето — каза Франсоа-Батист и подаде на майка си същия вестник, който Уил беше чел по-рано.

— Как се е разбрало толкова бързо?

— Нямам представа — отвърна намусено младежът. — Подозирам, че от Отие.

Алис се вцепени. „Дали същият Отие?“

— Сигурно ли е, Франсоа-Батист? — попита Мари-Сесил.

— Е, все им е казал някой. Във вторник полицията е пратила водолази точно на същото място на река Йор. Знаели са какво търсят. Помисли сама. Кой пръв започна да твърди, че в Шартр изтича информация? Отие. Представил ли е изобщо доказателства, че Таверние е разговарял с журналиста?

— Таверние ли?

— Мъжът в реката — обясни кисело младежът.

— А, да. — Мари-Сесил запали цигара. — В статията Noublesso Véritable е споменато името.

— Вероятно им е казал самият Отие.

— Няма страшно, нали няма нищо, което да свързва Таверние с къщата — отвърна тя отегчено. — Нещо друго?

— Направих всичко, каквото ми каза.

— И приготви ли всичко за събота?

— Да, макар че не виждам защо изобщо си правим труда, при положение че нито пръстенът, нито книгата са у нас — заяви Франсоа-Батист.

По червените устни на Мари-Сесил се мярна усмивка.

— Ето, виждаш ли, Отие още ни трябва, въпреки че ти очевидно не му вярваш — отбеляза спокойно майка му. — Той твърди, че — чудо! — пръстенът вече е у него.

— А на мен защо не ми спомена? — вбеси се младежът.

— Ето, нали сега ти казвам аз. Твърди, че неговите хора са го взели снощи от хотелската стая на младата англичанка.

Алис усети как изтръпва. „Това е невъзможно.“

— Мислиш, че лъже ли?

— Не се вдетинявай, Франсоа-Батист — тросна се майката. — Повече от ясно е, че лъже. Ако го беше взела доктор Танър, Отие нямаше да чака четири дни, за да го прибере. Освен това пратих да претърсят апартамента и кантората му.

— В такъв случай…

Тя го прекъсна.

— Ако… ако пръстенът наистина е у Отие, в което се съмнявам, той или го е взел от бабата на Био, или пръстенът през цялото време е бил у него. Не е изключено самият той да го е прибрал от пещерата.

— Но защо ще си дава този труд?

Телефонът иззвъня натрапчиво и силно. Сърцето на Алис заби лудешки.

Франсоа-Батист погледна майка си.

— Вдигни — каза тя.

Той се подчини.

— Oui.

Алис не смееше да си поеме дъх.

— Да, разбирам. Чакай. — Той закри слушалката с длан. — Обажда се О’Донъл. Твърди, че книгата е у нея.

— Питай я защо не се е свързала досега с нас.

Франсоа-Батист кимна.

— Къде се изгуби след понеделник? — Известно време той слуша. — Някой друг знае ли, че книгата е у теб? — Пак замълча. — Добре. До утре вечер в десет.

Младежът остави слушалката.

— Сигурен ли си, че беше тя?

— Беше нейният глас. Тя знаеше уговорката.

— Той вероятно е слушал през цялото време.

— В смисъл? — попита неуверено Франсоа-Батист. — Кой?

— Не ставай глупак, кой според теб? Отие, разбира се.

— Аз…

— Шийла О’Донъл е изчезнала преди няколко дни. Веднага след като аз се махам, връщам се в Шартр и вече не преча, тя се появява отново. Първо пръстенът, после и книгата.

Франсоа-Батист най-после избухна.

— Но нали току-що го защитаваше! — изкрещя той. — Обвини ме, че избързвам с изводите. Щом знаеш, че той работи срещу нас, защо не ме предупреди и ме остави да ставам за смях? И по-важното, защо не го спреш? Запитвала ли си се изобщо защо Отие иска толкова силно да се добере до книгата? Какво ще прави с нея и пръстена? Ще ги продаде, на който му брои най-много пари ли?

— Знам много добре защо Отие иска книгата — отвърна с леден глас майка му.

— Защо постоянно го правиш? Защо непрекъснато ме унижаваш?

— Разговорът приключи — отсече Мари-Сесил. — Пътуваме утре. Така ще стигнем навреме за срещата ти с О’Донъл и аз ще успея да се приготвя. Церемонията ще се състои в полунощ, както предвиждахме.

— Искаш да се срещна с нея ли? — попита невярващо синът й.

— Очевидно — потвърди тя. За пръв път Алис долови в гласа и нещо като чувства. — Искам книгата, Франсоа-Батист.

— А ако тя не е у него?

— Според мен нямаше да хвърля такива усилия, ако книгата не беше у него.

Алис чу как Франсоа-Батист прекосява стаята и отваря вратата.

— Ами онзи? — попита той и в гласа му пак прозвуча гняв. — Не можеш да го оставиш тук да…

— Аз ще се занимавам с Уил. Той също не е твоя грижа.

 

 

Уил се беше скрил в килера в коридора към кухнята.

Вътре имаше какво ли не и миришеше на кожени палта и стари ботуши, но само оттук Уил имаше добра видимост към библиотеката и кабинета. Видя как Франсоа-Батист излиза пръв и отива в кабинета, след броени секунди там влезе и майка му. Изчака тежката врата да се затвори, веднага изскочи от килера и притича през вестибюла до библиотеката.

— Алис — прошепна Уил. — Бързо. Трябва да ви изкарам оттук. — Чу се тих звук, после се показа и Алис. — Ужасно съжалявам — рече той. — Аз съм виновен. Добре ли сте?

Тя кимна, макар че бе мъртвешки бледа.

Уил посегна да я хване за ръката, Алис обаче отказа да тръгне с него.

— За какво изобщо става въпрос, Уил? Живеете тук. Познавате тези хора, но въпреки това сте готов да загърбите всичко и да помогнете на една непозната. Нещо не се връзва.

Той понечи да възрази, но млъкна.

Не знаеше какво да каже. Стаята сякаш изчезна. Единственото, което Уил виждаше, бяха сърцевидното лице на Алис и нетрепкащите й кафяви очи, които сякаш виждаха сърцето му.

— Защо не ми казахте, че вие… че вие и тя… Че живеете тук.

Той не смееше да я погледне в очите. Алис продължи да се взира в него, после прекоси забързано помещението и излезе във вестибюла, без да се обръща.

— Какво ще правите сега? — попита той отчаяно.

— Е, вече научих как Шийла е свързана с тази къща — отвърна Алис. — Тя работи за тях.

— Но нея я няма тук. Госпожа Дьо л’Орадор и синът й също я издирват. Доколкото подразбрах от разговора, я държат някъде край Фоа.

Най-неочаквано, вече в долния край на стълбището, Алис се обърна стресната.

— Уил, забравих си раницата в библиотеката — каза тя ужасена. — Зад канапето, и книгата е там.

Повече от всичко Уил искаше да я целуне. Едва ли можеше да има по-неподходящ момент, бяха се озовали в положение, което той не разбираше, а Алис не му се доверяваше. И въпреки това му се искаше да я целуне.

Без да се замисля, той се доближи и докосна лицето й. Почувства, че знае съвсем точно колко гладка и хладна е кожата й, сякаш вече е правил хиляди пъти това движение.

— Извинявайте — подхвана Уил, сякаш Алис можеше да прочете мислите му.

Тя го гледаше вторачено, сетне по напрегнатото й лице за миг се мерна усмивка.

— Не исках да ви обиждам — изпелтечи Уил. — Просто…

— Няма значение — каза Алис, но гласът й беше нежен.

Уил въздъхна от облекчение. Знаеше, че тя греши. Едва ли нещо на света имаше по-голямо значение, но Алис поне не му се сърдеше.

— Уил — каза тя, този път малко по-рязко. — Раницата ми. Всичките ми неща са в нея. Всичките ми записки.

— Да, разбира се — каза той. — Извинявайте. Ще я взема. Ще ви я донеса. — Опита да се съсредоточи. — Къде сте отседнали?

— В хотел „Пти Монарк“. На площад „Епар“.

— Добре — каза той и хукна обратно нагоре по стъпалата. — Дайте ми половин час.

 

 

Уил проследи Алис, докато тя се скри от погледа му, после влезе вътре. Под вратата на кабинета се процеждаше ивица светлина.

Най-неочаквано вратата се отвори. Уил отскочи назад и се скри между нея и стената. Франсоа-Батист излезе от кабинета и тръгна към кухнята. Уил чу как летящата врата се отваря, после нищо.

Притисна лице до пролуката, за да вижда Мари-Сесил. Тя седеше зад писалището и разглеждаше нещо, нещо, което при всяко нейно движение проблясваше и улавяше светлината.

Мари-Сесил стана и свали една картина от стената. Това беше любимото й произведение на изкуството. Веднъж, още в началото, тя му беше разказала всичко за него. Представляваше златисто платно с ярки цветни мазки. На него бяха нарисувани френски войници, които гледат съборените колони и дворците на Древен Египет. Уил помнеше и името на картината: „Поглед към пясъците на времето. 1798 г.“.

На мястото, където обикновено висеше картината, имаше малка желязна врата с електронно устройство. Мари-Сесил набра шифър от шест цифри. Чу се рязко щракване и вратата се отвори. Жената извади от сейфа два черни пакета. Уил се премести малко, за да вижда по-добре.

Не чу стъпките отзад.

— Не мърдай.

— Франсоа-Батист, аз…

Уил усети студеното дуло на пистолет.

— И дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Той се опита да се обърне, но Франсоа-Батист блъсна лицето му в стената.

— Какво става? — провикна се Мари-Сесил.

Франсоа-Батист отново сръчка Уил.

— Аз имам грижата — отвърна той.

 

 

Алис отново си погледна часовника.

„Няма го.“

Стоеше на рецепцията в хотела и гледаше стъклената врата. Беше минал близо час, откакто си беше тръгнала от улица „Шовал Блан“. Не знаеше какво да прави. Портмонето, телефонът и ключовете от колата бяха в джоба на якето й. Всичко останало беше в раницата.

„Не е толкова важно. Махай се оттук.“

Колкото повече чакаше, толкова повече се усъмняваше в Уил. Внезапното му появяване, Алис си повтори наум събитията в тяхната последователност.

Дали наистина беше съвпадение ненадейната им среща?

„Откъде би могъл да знае?“

В осем и половина реши, че не може да чака повече. Освободи стаята, драсна бележка с телефонния си номер, в случай че Уил се появи, и се качи на колата.

Метна якето на предната седалка и забеляза плика, който се подаваше от джоба. Писмото, което й бяха предали в хотела и за което тя беше забравила. Извади го и го сложи на таблото, за да го прочете, когато спре да почине.

Докато пътуваше на юг, се мръкна. Фаровете на автомобилите в насрещното платно й светеха в очите и я заслепяваха. От мрака като призраци изскачаха храсти и дървета. Орлеан, Поатие, Бордо, табелите проблясваха в тъмнината.

Сгушена като в пашкул в собствения си свят, Алис часове наред си задаваше все едни и същи въпроси. И всеки път им даваше различен отговор.

Защо? Заради информацията. Тя със сигурност им бе предоставила всичко. Всичките си записки и рисунки, снимката на Грейс и Бейар.

„Той обеща да ти покаже помещението с лабиринта.“

Алис не бе видяла нищо. Само фотографии в книга. Тя поклати глава. Направо не можеше да повярва.

Защо й беше помогнал да се измъкне? Защото е получил каквото му е трябвало, по-точно, каквото е трябвало на госпожа Дьо л’Орадор. „За да те проследят.“