Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

2.

Щом излезе от сянката между кулите на портата, Алаис усети как се ободрява. Беше свободна. Поне за кратко.

От портата до равния мост, свързващ замъка Контал с улиците на Каркасон, се стигаше по дъсчена пътека. Росата по тревата в сухия ров под моста трепкаше в моравата светлина.

Алаис крачеше бързо, а наметалото й оставяше кръгчета в прахта. Не й се искаше стражата на отсрещния край да й задава въпроси. Провървя й. Часовоите бяха задрямали на поста си и не я видяха.

Алаис прекоси забързано голото пространство и се шмугна в плетеницата от тесни улички, водещи към Кулата на Аварската воденица, най-старата част от крепостните стени. От портата се излизаше направо в зеленчуковите градини и faratjals, пасищата около Града и при северното му предградие Сан Висан. По това време на деня оттук човек можеше да стигне най-бързо до реката, без да го забележи никой.

Алаис запретна поли и тръгна предпазливо сред свидетелствата за поредната бурна нощ в taberna Sant Joan dels Evangelis[1]. Из прахта се въргаляха набити ябълки, недоядени круши, оглозгани кокали и счупени шишета от бира. Малко по-нататък в един от входовете се беше сгушил просяк, който спеше, отпуснал ръка върху огромно мръсно старо куче. При кладенеца други неколцина мъже сумтяха и хъркаха толкова силно, че заглушаваха птиците.

Часовоят при задната порта изглеждаше много умърлушен: кашляше и плюеше и се беше омотал с наметалото така, че се виждаха само върхът на носа му и веждите. Не искаше да го безпокоят. Отпърво не обърна внимание на Алаис. Тя бръкна в кесията и извади една монета. Без дори да поглежда към младата жена, мъжът от стражата хвана монетата с мръсна ръка, пробва я със зъби, после вдигна резетата и отвори задната порта колкото Алаис да мине през нея.

Пътеката надолу по външното укрепление беше стръмна и камениста. Минаваше между високите предпазни дъсчени стени и от нея не се виждаше почти нищо. Но Алаис беше напускала по нея Града много пъти и вървеше без усилие. Заобиколи ниската кръгла дървена кула, следвайки течението на бързата вода, където тя се спускаше като по воденичен улей по укреплението.

Гъсталакът я дереше по краката и бодилите се закачаха в роклята й. Докато Алаис слезе от укреплението, подгъвът на наметалото й се намокри от тревата и стана наситеноморав. Върховете на кожените й пантофки също потъмняха от влагата.

Още в мига, когато излезе от сянката на дъсчената ограда и видя пред себе си широкия свят, Алаис усети как я преизпълва въодушевление. Над Черната планина в далечината се стелеше бяла юлска мараня. Небето беше изпъстрено с розови и алени ивици.

Докато стоеше и се взираше в съвършения килим на нивите с ечемик, царевица и пшеница и в горите, разпрострели се докъдето поглед стига, Алаис усети присъствието на миналото, което я обгръщаше от всички посоки. На духове, приятели и призраци, които протягаха ръце, нашепваха за живота си и споделяха с нея своите тайни.

Алаис никога не бе стигала по-далеч от земите на виконт Транкавел. Беше й трудно да си представи сивите северни градове — Париж, Амиен или Шартр, откъдето беше родом майка й. Те бяха само имена, думи без цвят и топлина, груби като езика — langue d’oil — на който говореха там. Но макар да нямаше с какво да сравнява, Алаис не можеше да повярва, че някъде може да има пейзаж, тъй прелестен и траен, далеч от всичко тленно, както пейзажа в Каркасон.

Заслиза от хълма, като криволичеше през шубрака и бодливите храсти, и накрая стигна при равните мочурища по южния бряг на река Од. Мокрите й поли все се усукваха отзад около краката й и от време на време тя се препъваше. Усети, че е притеснена, все се озърта и върви по-бързо от обикновено. Заповтаря си, че Жак и Беранже не са искали да я плашат и както винаги, само се притесняват за нея. Днес обаче Алаис се чувстваше по-откъсната и уязвима.

Опипа ножа на кръста си, защото се сети за разказа на един търговец, че само преди седмица е видял на отсрещния бряг вълк. Всички отсъдиха, че той преувеличава. По това време на годината сигурно бе зърнал лисица или диво куче. Но сега, когато Алаис беше чак тук сам-сама, разказът й се стори по-правдоподобен. Студената дръжка на ножа й подейства успокояващо.

За миг Алаис се изкуши да се върне. „Бива ли да си толкова страхлива!“ Тя продължи нататък. Един-два пъти се обърна, стресната от някакви звуци наблизо, които се оказваха птичка, размахала криле, или жълта змиорка, която се гънеше в плиткото и разплискваше водата.

Докато Алаис вървеше по познатата пътека, страховете й лека-полека се разсеяха. Река Од беше широка и плитка, с множество притоци, наподобяващи жили върху ръка. Над водата потрепваше полупрозрачна изгревна мъгла. През зимата реката течеше яростно и бурно, набъбнала от влелите се в нея ледени планински потоци. Но лятото беше сухо и сега нивото на водата беше спаднало. Дърветата, с които мелеха сол, почти не се помръдваха от течението. Прихванати с дебели въжета за брега, те приличаха на дървен гръбнак в средата на водата.

Още беше много рано и над вировете не кръжаха мухи и комари, които, щом настанеше жега, увисваха като черни облаци над реката, затова Алаис тръгна по прекия път над калните плитчини. Той беше отбелязан с купчинки бели камъни. Младата жена вървеше бавно и предпазливо и накрая излезе при гората точно под западната част на градските стени.

Беше поела към прикътана полянка, където на шарена сянка в плитчините растяха най-лековитите растения. Щом стигна до дърветата, Алаис забави крачка. Наслаждаваше се на природата. Отмести бръшляна, увиснал над пътеката, и вдъхна от наситената миризма на пръст, на листа и мъх.

Макар да нямаше и следа от човешко присъствие, багрите и звуците вдъхваха живот на гората. Въздухът се огласяше от писъците и чуруликането на скорците, на мушитрънчетата и конопарчетата. Под нозете на Алаис пукаха съчки и шумоляха листа. Из гъсталака палуваха зайци с бели опашки, които се подаваха от кичестите жълти, морави и сини летни цветя. Високо сред разпрострелите се клони на боровете имаше катерици с червени кожухчета, които, докато белеха шишарките, запращаха долу към земята цял водопад от дъхави иглички.

Когато излезе на поляната, на Алаис вече й беше горещо. С облекчение остави кошницата, смъкна дебелото наметало и го окачи на един от ниските клони на върбата, после избърса с носна кърпа лицето и врата си. Сложи виното в една хралупа, за да не се стопли.

Високо над нея бяха надвиснали дебелите стени на замъка Контал. На фона на бледото небе се открояваха очертанията на високата тънка Пентска кула. Алаис се запита дали баща й вече е станал. Погледът й се премести вляво от наблюдателницата и затърси нейната стая. Дали Гилем още спеше?

Всеки път, когато поглеждаше през зеления балдахин на листата, Алаис се изумяваше колко близко е Градът. Два съвсем различни свята, противопоставени рязко един на друг. Там, по улиците и из коридорите на замъка Контал, кипяха суетня и врява. Нямаше спокойствие. Тук, долу, в царството на тварите, обитаващи гори и мочурища, цареше пълна тишина, сякаш неподвластна на времето.

Именно тук Алаис се чувстваше като у дома.

Тя изхлузи кожените пантофки. Тревата между пръстите на краката й беше приятно хладна, още влажна от росата на ранната утрин, и я гъделичкаше по ходилата. Стана й толкова приятно, че всички мисли за Града и за замъка се изпариха от съзнанието й.

Отнесе сечивата долу при реката. В плитчините по края растеше ангелика. Жилавите й набраздени стебла приличаха на редица оловни войничета, застанали мирно в размекнатата пръст. Яркозелените им листа, някои по-големи и от дланта на Алаис, хвърляха върху водата лека сянка.

Нямаше по-лековита билка от ангеликата за пречистване на кръвта и за инфекции. Приятелката и наставница на Алаис — Есклармонд, все й повтаряше колко е важно да събира билки за отвари, компреси и церове. Дори и днес в Града да нямаше инфекции, никой не знаеше какво може да донесе утрешният ден. Болестите и заразите можеха да ги връхлетят всеки момент. Както всичко, казано й от Есклармонд, и този съвет беше добър.

Алаис запретна ръкави и завъртя калъфа на ножа отзад на кръста си, за да не й пречи. Сплете косата си, втъкна полите на роклята в колана си и нагази в реката. От внезапния студ по глезените я побиха тръпки и тя си пое дълбоко дъх.

Натопи ивиците плат във водата и ги просна една до друга на тревата, после се зае да вади с лопатката корените. След малко първото растение излезе с жвакащ звук от коритото на реката. Алаис го довлачи до брега и го наряза с брадвичката. Уви корените в едно от парчетата плат и ги остави на дъното на кошницата, сетне сложи зеленикавожълтите цветчета с характерния им остър мирис в друга ивица плат и ги прибра в кожената торба. Изхвърли листата и останалите стебла, върна се в реката и започна всичко отначало. Не след дълго дланите й бяха оцветени в зелено, а ръцете й бяха напръскани с кал.

Щом извади всичката ангелика, Алаис се заоглежда дали няма още нещо, което да й влезе в работа. Малко по-нагоре по течението зърна зарасличе с неговите странни издайнически листа, показали се направо от стеблото, и обърнатите надолу розови и морави цветчета като камбанки. Зарасличето помагаше при охлузвания, благодарение на него кожата и костите зарастваха по-бързо. Алаис отложи още малко закуската, взе пак сечивата и се запретна за работа. Спря чак когато напълни кошницата и използва и последната ивица плат.

Седна на брега под дърветата и изпъна крака. Гърбът и раменете й се бяха схванали, но тя беше доволна от свършеното. Пресегна се и извади от хралупата виното на Жак. Запушалката излезе с тих пукот. Алаис потрепери леко, когато хладната течност я загъделичка по езика и гърлото. След това младата жена извади от кърпата току-що опечения хляб и отчупи голямо парче. Питката беше със странен вкус — на пшеница, на сол, речна вода и водорасли, но Алаис умираше от глад. Не помнеше хлябът някога да й се е услаждал толкова.

Сега небето беше светлосиньо, с цвят на незабравки. Алаис знаеше, че се е забавила доста. Но загледа как златистата слънчева светлина подскача по повърхността на водата, усети полъха на вятъра върху кожата си и осъзна, че изобщо не й се връща на оживените шумни улици на Каркасон и в тясното затворено пространство на замъка. Щеше й се да постои тук още малко. Легна по гръб на тревата и затвори очи.

Събуди се от писъка на птица някъде горе.

Стресна се и седна. Докато гледаше пъстрото покривало на листата, не успя да се сети къде е. После внезапно си спомни всичко.

Скочи подплашена. Слънцето се беше вдигнало високо в небето, нямаше нито едно облаче. Алаис се беше забавила много. Вече със сигурност бяха забелязали, че я няма.

Хукна да си събира нещата. Изплакна набързо калните сечива в реката и напръска с вода ивиците памучен плат, за да са влажни. Тъкмо да се обърне, когато погледът й беше привлечен от нещо, заплело се в тръстиката. Приличаше на пън или на ствол на дърво. Алаис сложи длан над очите си, за да не я заслепява слънцето, беше учудена, че досега не е забелязала.

Движеше се по течението много плавно и лениво, не можеше да е парче кора или дърво. Алаис се приближи още малко.

Сега вече видя, че е парче дебел вълнен плат, издуто от водата. След кратко колебание любопитството й все пак надделя и тя отново нагази в реката, но този път подмина плитчините и навлезе в тъмния, по-дълбок бързей в средата. С мъка успяваше да запази равновесие. Забиваше пръсти в жвакащата кал, а водата се плискаше в тънките й бели бедра и полите й.

След като подмина шамандурата в средата, тя спря с разтуптяно сърце и с потни от страх длани. Сега вече виждаше по-ясно.

— Payre Sant!

Пресвети Отче!

Във водата с лице надолу плаваше трупът на мъж с издуто около него наметало. Алаис преглътна. Мъжът беше облечен в сако с висока яка от кафяво кадифе, обточено с черна копринена лента и със златен ширит. Под водата проблесна нещо като златна верижка или гривна. Мъжът беше гологлав, с къдрава черна коса, тук-там прошарена. Май носеше около врата си нещо — приличаше на алена лента или ширит.

Алаис пристъпи още напред. Първото, което й хрумна, бе, че мъжът вероятно се е подхлъзнал в тъмното, паднал е в реката и се е удавил. Понечи да посегне, но нещо в начина, по който главата подскачаше във водата, спря ръката й. Алаис си пое дълбоко дъх, беше като омагьосана от подутия труп. И друг път беше виждала удавник — един моряк, подпухнал и обезобразен, с издута кожа, нашарена с морави и сини петна като от ударено. Това тук беше различно.

Безжизнените ръце бяха разпрострени напред, сякаш човекът се опитваше да плува. Тласкана от течението, лявата ръка се понесе към Алаис. Погледа й привлече нещо ярко току под повърхността: рана, грапава и неравна като родилно петно — червенееше се на фона на подпухналата бяла плът там, където би трябвало да бъде палецът. Алаис отмести поглед към врата на мъжа.

Усети как нозете й се подкосяват.

Всичко се задвижи много бавно, наклони се и се нагъна като повърхността на разбунено море. Грапавата алена черта, която Алаис беше помислила за яка или лента, всъщност беше жесток дълбок разрез. Тръгваше от лявото ухо на мъжа и продължаваше и под брадичката — главата му почти беше отрязана от тялото. Около раната се влачеха ивици разкъсана кожа, позеленяла под водата. Около нея си бяха направили гощавка мънички сребърни рибки и пиявици, черни и издути.

За миг на Алаис й се стори, че сърцето й е спряло. Сетне я блъснаха едновременно ужас и страх. Тя се завъртя кръгом и хукна назад през водата, като се хлъзгаше по калта и залиташе. От кръста надолу вече беше мокра до кости. Издута и натежала от водата, роклята се заплиташе между глезените й и я дърпаше надолу.

Сега реката й се струваше два пъти по-широка, но Алаис продължаваше да върви, да напредва към спасителния бряг. Изведнъж й се пригади и тя започна да повръща.

Като ту пълзеше на четири крака, ту се влачеше, успя да се добере по-нависоко и накрая се свлече на земята в сянката на дърветата. Виеше й се свят, устата й беше пресъхнала. Трябваше час по-скоро да се махне оттук. Помъчи се да се изправи, ала краката й не я държаха. Алаис се опита да не плаче, избърса уста с треперещата си ръка, сетне пак се помъчи да стане, като се подпираше на дънера на дървото.

Този път се закрепи на крака. Дръпна с отчаяни пръсти наметалото си от клона и напъха с усилие мръсните си ходила в пантофките. После, зарязвайки всичко останало, хукна обратно през гората, сякаш по петите я гонеше самият дявол.

Веднага щом излезе от дърветата при откритите мочурища, я блъсна жегата. Слънцето я защипа дразнещо по бузите и врата. Заедно с горещината се бяха появили и хапещи насекоми.

Изтощените й крака не й се подчиняваха, накъсаният й дъх пареше в гърлото. Единственото, което осъзнаваше, бе, че трябва да се махне възможно най-далеч от трупа и да каже на баща си.

Вместо да се прибере по пътя, откъдето беше дошла и който може би беше затворен, Алаис инстинктивно се насочи към Сан Висан и Родезката порта, свързваща предградието с Каркасон.

Улиците бяха оживени и Алаис трябваше да си проправя път. Колкото повече се приближаваше към входа на Града, толкова по-силни и натрапчиви ставаха врявата и олелията на пробуждащия се човешки свят. Алаис се опита да не ги чува и да мисли само как да стигне до портата.

По рамото я потупа някаква жена.

— Главата ви, госпожо — каза й тихо тя.

Гласът й беше добър, но сякаш идеше от много далеч.

Алаис забеляза, че косата й е спусната и разрошена и си сложи качулката. Ръцете й трепереха от изтощение и ужас. Продължи нататък, като се загърна с наметалото с надеждата да скрие петната от кал, бълвоч и зелени речни водорасли.

Всички се бутаха, блъскаха се и крещяха. На Алаис й се стори, че ще припадне. Подпря се на стената. Часовоите на стража пред Родезката порта кимаха на местните хора и ги пускаха без излишни въпроси, но спираха скитниците и просяците, циганите, сарацините и евреите, като ги разпитваха по каква работа идват в Каркасон и претърсваха вещите им по-грубо от необходимото, докато не получеха малки шишета бира или монети.

Пуснаха Алаис, без дори да я поглеждат.

Сега тесните улички на Града гъмжаха от зяпачи, търговци, добитък, войници, ковачи, jongleurs[2], жени на консули заедно с прислугата, проповедници. Алаис вървеше с приведена глава — не искаше да я познаят.

Накрая съгледа познатите очертания на замъка Контал.

Плисна я облекчение. Очите й се напълниха с яростни сълзи. Вбесена от слабостта си, Алаис прехапа до кръв устните си.

Единственото, което искаше, беше да срещне баща си.

Бележки

[1] Пивница „Свети Йоан евангелист“ (окситански). — Б.пр.

[2] Странстващи поети и музиканти от средновековието (фр.). — Б.пр.