Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

67.

— Дали да не седнем отвън? — предложи Одрик. — Поне докато не стане много горещо.

— Чудесно — отвърна Алис и излезе след него от малката къща.

Имаше чувството, че сънува. Всичко се разиграваше като в забавен кадър. Величествените планини, необятното небе, ленивите, премерени движения на Бейар.

Алис усети как се отърсва от напрежението и объркването, съпътствали я през последните няколко дни.

— Ето тук е добре — каза тихо старецът, като спря при обрасло с трева хълмче.

Седна и точно като малко момче, изпружи дългите си слаби крака. Алис се поколеба, после също седна. Доближи колене до брадичката си и ги обхвана с ръце, след това видя, че Бейар се усмихва.

— Какво? — попита тя, защото внезапно се притесни.

Одрик само поклати глава.

— Los reasons. — Ехото. — Извинявайте, madomaisèla Танър. Простете ми глупостта, все пак съм стар човек.

Алис не знаеше защо той се усмихва така, но й беше хубаво.

— Много ви моля, наричайте ме Алис. Madomaisèla звучи много официално.

Бейар наклони глава.

— Добре.

— Вие на какъв език говорите — на окситански или на френски? — полюбопитства тя.

— И на двата.

— А други знаете ли?

Той се усмихна скромно.

— Английски, арабски, испански, староеврейски. Разказите променят формата и духа си, възприемат различни цветове в зависимост от думите, които човек употребява от езика, на който предпочита да ги разкаже. Понякога са по-сериозни, друг път по-закачливи и напевни. Тук, в тази част на държавата, която днес наричаме Франция, хората, на които е принадлежала земята, са говорели на langue d’Oc. Langue d’oil, предтечата на съвременния френски, е езикът на нашествениците. Такъв избор разделя хората. — Той махна с ръка. — Но вие сте дошли да чуете друго. Вълнуват ви хората, а не предположенията, нали?

Беше ред на Алис да се усмихне.

— Чела съм една от книгите ви, господин Бейар, намерих я в къщата на леля си в Салел д’Од.

Той кимна.

— Красиво място. По бреговете растат лимонови дръвчета и пинии. — Той се замисли. — Знаете ли, предводителят на кръстоносния поход Арналд-Амалрик е получил къща в Салел. А също в Каркасон и Безие.

— Не, не знаех — поклати тя глава. — Когато пристигнах, казахте, че Алаис не е умряла преждевременно. Значи… е оцеляла и след падането на Каркасон.

Алис с изненада забеляза, че сърцето й бие по-ускорено.

Бейар кимна.

— Алаис напуска Каркасон заедно с едно момче, Сажо, внук на една от пазителките на Трикнижието за лабиринта. — Той вдигна очи, за да види дали Алис го слуша, после продължи: — Насочили са се насам — уточни Бейар. — На древен език Лос Серес означава планинско било, хребет.

— Защо насам?

— Водачът на Noublesso de los Seres — братството, на което бащата на Алаис и бабата на Сажо са се врекли във вярност, ги е чакал именно тук. Алаис се страхувала, че ще ги преследват, затова двамата вървели по обиколни пътища. След падането на Каркасон навсякъде имало войници. Навъртали се и разбойници, които най-безпощадно ограбвали бежанците. Алаис и Сажо пътували рано сутрин и късно вечер, за да се предпазят от прежурящото слънце и непоносимата жега. Онова лято било особено горещо, затова след спускането на нощта спели на открито. Хранели се с ядки и с горски плодове, с каквото им попаднело. Алаис избягвала градовете, освен ако не била сигурна, че може да се подслони при верни хора.

— Как са разбрали къде да отидат? — попита Алис, която си спомни как самата тя пътува допреди няколко часа.

— Сажо е имал карта, дадена му от…

Гласът на Бейар трепна от болка. Без да знае защо, Алис го хвана за ръката. Това сякаш го поуспокои.

— Напредвали бързо — продължи старецът — и пристигнали в Лос Серес малко преди празника на Сан Микел в края на септември, точно когато земята наоколо ставала златна. От запалените стърнища над нивите се стелел дим. За тях това бил нов свят, тъй като те били израсли на сянка, по тесните улички и в препълнените зали на Каркасон. Каква светлина! Какво небе, сякаш опряло в самия рай. — Бейар замълча и се взря в гледката, ширнала се пред тях. — Разбирате ли?

Тя кимна, омагьосана от гласа му.

— Хариф ги е чакал. — Старецът сведе глава. — След като чул какво се е случило, се разридал за душата на бащата на Алаис, а също и на Симеон. За загубата на книгите и за великодушието на Есклармонд, която оставила Алаис и Сажо да заминат без нея, защото така „Книга Слова“ щяла да бъде в по-голяма безопасност.

Бейар мълча известно време.

— Било блажено време и в планината, и в равнините — поне така изглеждало в началото. Въпреки неописуемия ужас при разгрома на Безие мнозина жители на Каркасон вярвали, че скоро ще им разрешат да се приберат по домовете си. Мнозина се уповавали на Църквата. Смятали, че ако еретиците бъдат прокудени, техният живот ще бъде спасен.

— Но кръстоносците не са си тръгнали — вметна Алис.

Бейар поклати глава.

— Това е било война за земи, а не за вяра — потвърди той. — След като през август 1209 година Ciutat бил разгромен, за виконт бил избран Симон дьо Монфор, въпреки че Реймон-Роже Транкавел още бил жив. За съвременния ум е трудно да разбере какво нечувано и тежко престъпление е това. То е влизало в разрез с всички традиции, с честта. Войната се е финансирала отчасти от откупите, които един благороднически род е плащал на друг. Освен ако владетелят не е бил осъден за някакво тежко престъпление, земите му никога не са били изземвани, за да бъдат дадени на друг. Едва ли е могло да има по-ясен знак за презрението, с което северняците са се отнасяли към Окситания.

— Какво се е случило с виконт Транкавел? — попита Алис. — Видях, че в Града го помнят.

Бейар кимна.

— Той е достоен паметта му да се почита. Убили са го — след три месеца, през ноември 1209 година, в занданите на замъка Контал. Дьо Монфор разгласил, че Транкавел е издъхнал от дизентерия. Никой не му повярвал. От време на време избухвали бунтове и размирици и накрая Дьо Монфор се видял принуден да предостави на двегодишния син и наследник на Реймон-Роже годишна издръжка от три хиляди сола в замяна на законния му отказ от благородническата титла.

В съзнанието на Алис внезапно изникна едно лице. Благочестива тъжна жена, красива и вярна на съпруга и сина си.

— Агнес — пророни тя.

Известно време Бейар я гледа съсредоточено.

— Тя също се помни в Града — промълви той тихо. — Дьо Монфор е бил благочестив католик. Той — може би единствен от кръстоносците, е бил убеден, че върши Божието дело. Въвел налог за Църквата, както и десятък над първите плодове. Ciutat бил разгромен, но крепостите в Минервоа, в Черната планина и Пиренеите не се предавали. Кралят на Арагон Педро не искал да признае Дьо Монфор за свой васал, Реймон VI, чичо на виконт Транкавел, се оттеглил в Тулуза, графовете на Невер и на Сен Пол, както и други, например Ги д’Еврьо, се завърнали на север. Симон дьо Монфор владеел Каркасон, но бил откъснат. Търговците и тъкачите носели вести — добри и лоши — за обсади и битки. Монреал, Прексан, Савердюн и Памие паднали, Кабаре продължавал да се съпротивлява. През пролетта на 1210 година, през април, след тримесечна обсада Дьо Монфор превзел град Брам. Заповядал на войниците си да обкръжат разгромения гарнизон и избол очите на всички. Пощадил само един, който трябвало да поведе шествието слепци към Кабаре — ясно предупреждение за съпротивляващите се да не чакат милост. Жестокостите и гоненията ставали все по-ужасни. През юли 1210 година Дьо Монфор обсадил крепостта Минерв, разположена върху хълм. От двете страни градът е защитен от дълбоки скалисти клисури, прорязвани с хилядолетия от реките. Високо над селището Дьо Монфор разположил огромна стенобитна машина, известна като La Malvoisine — Лошата съседка. — Бейар замълча и се извърна към Алис. — Там сега има точно копие на машината. Представлява странна гледка… В продължение на месец и половина Дьо Монфор обстрелвал селището. Когато накрая Минерв паднал, сто и четирийсет parfaits на катарите не се отказали от вярата си и били изгорени на обща клада. През май 1211 година, след едномесечна обсада нашествениците превзели и Лавор. Католиците го наричали „свърталище на Сатаната“. В известен смисъл били прави. Това била епархията на епископа катар в Тулуза и там мирно и свободно живеели стотици съвършени. — Бейар отпи от чашата. — На клада са изгорени близо четиристотин credents и parfaits, включително Амори дьо Монреал, който оглавявал съпротивата, както и осемдесет от рицарите му. Кладата рухнала под тежестта им. Французите били принудени да им прережат гърлата. Тласкани от кръвожадност, нашествениците претърсили педя по педя града с надеждата да открият жената на Лавор Гиранд, под чиято закрила живеели Bons Hommes. Намерили я, гаврили се с нея. Влачили я като най-обикновена престъпница по улиците, после я хвърлили в кладенеца и я замеряли с камъни, докато тя не издъхнала.

— Алаис и Сажо знаели ли са за всички тези ужаси? — попита Алис.

— Чували разни неща, но най-често месеци след събитията. Войната още се водела главно в равнините. Тук, в Лос Серес, двамата живеели скромно, но щастливо заедно с Хариф. Събирали дърва, осолявали месо за дългите тъмни месеци на зимата, учели се да месят хляб и да поправят сламения покрив, който ги предпазвал по време на бури. — Бейар бе заговорил по-тихо. — Хариф научил Сажо да чете, после и да пише първо на окситански, сетне и на езика на нашествениците, както и малко на арабски и на староеврейски. — Старецът се усмихна. — На Сажо не му се учело много, той предпочитал движението пред мисленето, но с помощта на Алаис упорствал.

— Вероятно е искал да й докаже нещо.

Бейар я стрелна с поглед, но не каза нищо.

— Всичко това продължило до тринайсетия рожден ден на Сажо някъде около Великден, когато Хариф му съобщил, че ще го прати да чиракува в двореца на Пиер-Роже дьо Мирпоа, където да се обучи за chevalier.

— А Алаис какво е казала?

— Зарадвала се много. Сажо мечтаел точно за това. В Каркасон гледал как слугите лъскат ботушите и шлемовете на господарите си. Промъквал се на рицарските турнири, за да наблюдава. Потеклото му не позволявало да стане рицар, но това не му пречело да мечтае. Сега най-после получавал възможност да докаже, че е достоен.

— Значи е заминал?

Бейар кимна.

— Пиер-Роже Мирпоа бил справедлив, но строг господар и се славел с това, че обучавал добре момчетата си. Усилието било голямо, но Сажо бил умен, схватлив и трудолюбив. Научил се да мята копие по движеща се мишена, да се бие с меч, боздуган, гюле на верига, кинжал.

Алис забеляза, че Бейар се е вторачил в планините, и не за пръв път си помисли как тези далечни хора, в чиято компания старецът е прекарал голяма част от живота си, са придобили за него кръв и плът.

— А какво е правела Алаис през това време?

— Докато Сажо бил в Мирпоа, Хариф се заел да я обучава в обредите и ритуалите на Noublesso. Тя вече се славела като лечителка. Почти нямало заболявания на тялото и духа, които Алаис да не можела да изцери. Хариф я учел за звездите, за законите, на които е подчинен светът, посвещавал я в мъдростта на древните мистици от своите земи. Алаис съзнавала, че той има по-далечна цел. Давала си сметка, че я подготвя, както и Сажо, за тяхната отговорна задача. През това време Сажо почти не се сещал за селото. Случвало се пастирите и parfaits да разказват в Мирпоа за Алаис, която обаче не ходела там. Благодарение на сестра си Ориан се била превърнала в бегълка, за чиято глава била обявена награда. Хариф пратил пари, с които Сажо да закупи рицарски доспехи, кон, броня и меч. Момчето получило рицарска титла едва петнайсетгодишно. — Бейар се поколеба. — Малко след това заминало на война. Преминалите в лагера на французите с надеждата да получат милост, включително графът на Тулуза, бързо се върнали при своите. Този път, когато графът се обърнал към господаря си Педро II, краля на Арагон, той приел задълженията си и през януари 1213 година заминал на север. Обединил се с графа на Фоа и силите им били достатъчни да разгромят обезверените войници на Дьо Монфор. През септември 1213 година двете войски — северната и южната, застанали една срещу друга при Мюре. Педро бил храбър пълководец и опитен стратег, но нападението не било проведено добре и в разгара на битката кралят бил посечен. Югът загубил водача си. — Бейар замълча. — Сред борците за свобода бил и един рицар от Каркасон. Гилем дю Ма. — Старецът се замисли. — Представял се добре. Всички го обичали. Мъжете го приемали за водач.

В гласа му се бе появило нещо странно — възхищение, примесено с чувство, което Алис не можеше да определи. Бейар продължи:

— На двайсет и петия ден от юни 1218 година Вълка бил съсечен.

— Вълка ли?

Бейар вдигна ръце.

— Извинявайте. В песните от онова време, например в Canso de lo Crosada[1], Дьо Монфор е познат като Вълка. Бил убит при обсадата на Тулуза. Ударен от камък, метнат от каменохвъргачка, зад която според преданието стояла жена. — Алис не се сдържа и се усмихна. — Отнесли тялото му в Каркасон и го погребали според обичая на северняците. Сърцето, черният дроб и стомахът му били закарани в „Сан Серни“, а костите — в „Сан Назари“, за да бъдат погребани под камък, който днес е окачен върху стената на южния неф в базиликата. — Бейар замълча отново. — Вероятно сте го забелязали по време на посещението си в Ciutat.

Алис се изчерви.

— Усетих… усетих, че не мога да вляза в катедралата — призна си тя.

Бейар я стрелна с очи, но не каза нищо.

— Синът на Симон дьо Монфор — Амори, го наследил на престола, но като пълководец не можел да се мери с баща си и веднага започнал да губи земите, завзети от него. През 1224 година се оттеглил.

Родът Дьо Монфор се отказал от претенциите си към земите на Транкавел. Сажо можел вече да се прибере у дома. Пиер-Роже дьо Мирпоа не искал да го пуска, но Сажо имал… — Той замълча, после се изправи и се отдалечи надолу по хълма. Когато продължи, не се обърна към Алис. — Бил на двайсет и шест години — уточни Бейар. — Алаис била по-възрастна, но Сажо… хранел надежди. Гледал на нея с други очи, вече не като брат. Знаел, че не могат да се оженят, защото Гилем дю Ма още бил жив, но мечтаел, че щом вече се е доказал, между тях може да се случи нещо повече.

Алис се поколеба, после отиде и го хвана за ръката. Бейар трепна, сякаш беше забравил за нея.

— Какво е станало? — попита тя тихо.

Имаше чувството, че слуша някаква много съкровена история.

— Сажо събрал смелост да говори. — Бейар пак трепна. — Хариф е знаел. Ако младежът го е попитал за съвет, щял е да му го даде.

— Може би Сажо не е искал да чуе какво има да му казва Хариф.

Бейар се подсмихна тъжно.

— Може би.

Алис пак зачака.

— Е… — подкани тя, когато разбра, че старецът няма да продължи. — Казал ли й е Сажо какво изпитва към нея?

— Да, казал й.

— Е, и? — побърза да попита Алис. — Какво му е отговорила тя?

Бейар я погледна.

— Нима не знаете? — почти прошепна той. — Молете се на Бога да не узнавате никога какво е да обичаш, без да имаш и най-малка надежда любовта ти да бъде споделена.

Колкото и налудничаво да беше, Алис се впусна да защитава Алаис.

— Но тя го е обичала — отсече твърдо. — Като брат. Това не е ли било достатъчно?

Бейар се усмихна.

— Сажо се примирил с това — отвърна той. — Но дали е било достатъчно? Не. Не е било. — Обърна се и тръгна към къщата. — Искате ли да влезем вътре? Стана ми малко горещо. А и вие, madomaisela Танър, сигурно сте уморена от дългото пътуване.

Алис забеляза, че Бейар е пребледнял и изглежда изтощен. Погледна си часовника и се учуди, че разговарят от часове.

— Разбира се — съгласи се бързо тя и му подаде ръка.

— Нали ще ме извините — попита тихо старецът, след като влязоха вътре. — Трябва да поспя малко. Може би и вие трябва да си починете.

— Да, уморена съм — призна Алис.

— Щом се събудя, ще приготвя нещо за ядене, а после ще ви разкажа края. Преди мръкване, когато ще насочим мислите си към друго.

Алис изчака старецът да отиде в дъното на къщата и да дръпне завесата след себе си. После, странно натъжена, взе едно одеяло — вместо възглавница — и отново излезе.

Намери си място под дърветата. Чак тогава се сети, че заради миналото, приковало цялото й въображение, бе забравила за Шийла и Уил.

Бележки

[1] Песен за Кръстоносния поход (окситански). — Б.пр.