Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Пазителите на книгите

26.

Безие

Юли 1209 година

Вече се смрачаваше, когато Алаис излезе при равнините край град Курсан.

Движеше се бързо, следвайки стария римски път през Минервоа за Капестан, през ширналите се полета с коноп.

Откакто беше поела от Каркасон, Алаис всеки ден бе яздила, докато напечеше слънцето. После отвеждаше Тату на сянка за почивка, а след това пак яздеше до здрач, когато въздухът се изпълваше с хапещи насекоми и с писъците на сойките, на кукумявките и прилепите.

Първата нощ беше намерила подслон при приятели на Есклармонд в укрепения град Азил. Докато пътуваше на изток, срещаше по ниви и села все по-малко хора. Те я гледаха подозрително, с тревога в тъмните очи. До нея достигаше мълвата за жестокостите на дезертиралите от френската войска, на наемниците и разбойниците. Разказите бяха кой от кой по-кървав и по-ужасен.

Алаис дръпна юздата на Тату. Не бе сигурна дали да продължи към Курсан, или да потърси подслон. По все по-сивото и гневно небе препускаха облаци, в далечината от време на време прокънтяваше гръм. Не й се рискуваше бурята да я застигне на открито.

Тату беше нервна. Алаис усещаше как сухожилията й потрепват под кожата.

В далечината се мерна горичка от дъбове и брястове. Не беше гъста, но дърветата бяха високи, върхарите им се бяха слели като преплетени пръсти и щяха да я предпазят. Виждаше се и ясно очертана пътека, нагъната лента суха пръст, утъпкана от безброй нозе — явно мнозина от местните минаваха оттук за града.

Тату се размърда неспокойно, когато притъмнялото небе бе озарено за миг от светкавица. Алаис реши да изчака, докато бурята отмине, зашепна насърчително на кобилата и я подкара към тъмната зелена прегръдка на гората.

 

 

Мъжете бяха изгубили плячката си. Само задаващата се буря ги спираше да обърнат и да се приберат в стана.

След няколкото седмици езда бледата им френска кожа беше потъмняла от безпощадното южно слънце. Пътните им доспехи и наметала с герба на техния господар бяха скрити в гъсталака. Мъжете не искаха да се връщат с празни ръце.

Пукот на изсъхнал клон накара мъжа с нащърбени потъмнели зъби да пропълзи напред, за да вижда по-добре. Малко по-нататък забеляза жена върху дребен дорест арабски кон, която яздеше през гората. Той се ухили. Може би техният набег все пак нямаше да се окаже напразно губене на време. Дрехите на ездачката бяха най-обикновени и не струваха много, но мъжете щяха да вземат добри пари за такъв кон.

Той хвърли един камък към съучастника си, скрит от другата страна на пътя.

— Lève-toi[1] — подкани и кимна рязко с глава към Алаис. — Regarde[2].

— Виж ти — изпелтечи другият мъж. — Жена. И то сама.

— Сигурен ли си, че е сама?

— Не чувам други.

Двамата мъже вдигнаха краищата на скритото под шумата въже, с което бяха препречили пътеката, и зачакаха.

Докато Алаис навлизаше с Тату в гората, смелостта й малко по малко я напускаше. Опита се да насочи вниманието си към звуците на птиците сред дърветата, които й вдъхваха сигурност, но пак беше настръхнала цялата. В тишината имаше не спокойствие, а заплаха.

„Само ти се струва.“

Най-неочаквано от земята политна нещо, чу се свистене като от изстреляна с лък стрела.

„Горски бекас? Змия?“

Тату се изправи на задни крака, размаха яростно предните във въздуха и зацвили ужасена. Алаис нямаше кога да реагира. Качулката отхвърча от лицето й, ръцете й изпуснаха юздите и тя падна от седлото. В рамото я проряза остра болка. Помъчи се да се изправи. Трябваше да спре Тату.

— Тату, doçament — извика Алаис. — Тату!

Изправи се замаяна и се закова на място. Пред нея стоеше мъж. Беше препречил пътеката и държеше нож. Хилеше се, зъбите му бяха потъмнели.

Отдясно изшава нещо. Оттам се показа друг мъж с обезобразено от крив белег лице, който тръгваше от лявото му ухо и стигаше до ъгълчето на устата. Беше хванал Тату за юздата и размахваше тояга.

— Не — изкрещя Алаис. — Остави я.

Въпреки болката в рамото хвана дръжката на меча. „Изпросиха си го, може би ако развъртиш меча, няма да те наранят.“ Мъжът направи крачка към Алаис. Тя издърпа оръжието и описвайки дъга, разсече въздуха. Без да сваля очи от лицето на мъжа, бръкна опипом в кесията си и метна шепа монети на пътеката.

— Вземи. Не нося нищо ценно.

Той погледна сребърните парички, разпилени по земята, и се изплю презрително. После избърса с ръка устата си и направи още една крачка напред.

Алаис вдигна меча.

— Предупреждавам те. Не се приближавай — изкрещя тя и описа с острието осморка във въздуха.

— Завържи я — заповяда той на другия мъж.

Алаис се вледени. За миг се уплаши. Това бяха френски войници. В съзнанието й като светкавица изникнаха разказите, на които се беше наслушала по пътя.

После тя отново се окопити и развъртя меча.

— Не се приближавай — повтори, скована от страх. — Ще те убия още преди да…

Завъртя се рязко и се нахвърли на втория мъж, който бе застанал зад нея. С крясък изби тоягата от ръката му. Той извади от колана си нож, ревна и се спусна към нея. Алаис стисна меча с две ръце и замахна към мъжа. От ръката му рукна кръв.

Понечи да замахне отново, но пред очите й внезапно избухнаха звезди. От силата на удара залитна напред, после някой я сграбчи за косата и я затегли назад толкова болезнено, че в очите й избиха сълзи. Алаис усети върху шията си студения връх на острие.

— Putain[3] — изсъска непознатият и я зашлеви с окървавената си ръка през лицето.

— Пусни меча!

Притисната, Алаис остави меча да се изплъзне от ръката й. Вторият войник го изрита, после извади от колана си качулка от груб лен и я нахлузи на главата й. Тя се опита да се отскубне, но от възкиселата миризма на грубия плат се закашля. Продължи да се дърпа, докато някой не заби в корема й юмрук и тя се преви о две на пътеката.

Вече нямаше сили да се съпротивлява. Извиха ръцете й зад гърба и ги завързаха.

— Стой тук.

Алаис чу как бърникат в дисагите и изхвърлят нещата на земята. Говореха нещо, може би се караха. Беше й трудно да разбере — толкова груб беше езикът им.

„Защо не ме убиха?“

Отговорът веднага се прокрадна като невикан дух в съзнанието й. „Първо ще се позабавляват.“

Алаис отчаяно се замъчи да разхлаби вървите на ръцете си, макар да знаеше, че дори да се развърже, няма да стигне далеч. Двамата ще я гонят, докато я настигнат. Сега те се смееха. Пиеха. Не бързаха.

Изнемощяла, тя отпусна глава назад върху твърдата земя.

Отпърво не разбра откъде идва тътенът. После осъзна. Конски копита — пет, може би шест коня се носеха към гората.

В далечината проехтя гръмотевица. Бурята също приближаваше. Най-сетне младата жена можеше да предприеме нещо. Ако се отдалечеше достатъчно, може би щеше да й се размине.

Бавно и възможно най-тихо запълзя по пътеката, докато не усети как острите тръни я дращят по краката. Изправи се с усилие на колене и започна да клати напред-назад глава, докато не разхлаби качулката. „Дали ме гледат?“

Никой не изкрещя. Отново разклати глава — в началото полека, сетне все по-силно, докато накрая платът се изхлузи. Алаис си пое на два пъти дълбоко дъх и се озърна.

Онези не гледаха към нея. Тя долепи ухо до земята. Ездачите се задаваха откъм Курсан. Ловци? Патрул?

През гората прокънтя гръм, при който птиците по най-високите гнезда се разлетяха. Запляскаха уплашено с криле във въздуха, спуснаха се надолу и се снишиха, сетне пак се шмугнаха в прикритието на дърветата. Тату изцвили и зачатка с копита по земята.

Алаис се замоли задаващата се буря да прикрие звука на ездачите, докато те се приближат още малко, и запълзя през камъните и съчките, за да навлезе още по-навътре в гъсталака.

— Ей!

Тя замръзна. Бяха я видели. Едвам се сдържа да не се разпищи, когато мъжете се втурнаха към нея. Тътенът в небето ги накара да извърнат очи, върху лицата им се изписа страх. „Не са свикнали със силните южни бури.“

Възползва се, че двамата са разколебани, и се изправи. Понечи да хукне.

Не бе достатъчно бърза. Войникът с белега се метна след нея, удари я отстрани по главата и я повали.

— Еретичка — изкрещя й и като скочи върху нея, я притисна към земята.

Алаис се помъчи да го изтласка, но той беше много тежък и полите й се бяха заплели в трънака.

— Предупредих те да кротуваш, putain.

Войникът разкопча колана си и като дишаше запъхтяно, го метна встрани. „Дано още не е чул ездачите.“ Алаис пак се опита да го избута, и този път безуспешно. Тя нададе вик, само и само да заглуши приближаващите коне.

Войникът я удари още веднъж и й разцепи устната.

— Putain.

Изведнъж — други гласове.

— Ara, ara[4]!

От сянката на иглолистните дървета се посипа градушка от стрели.

— Avança! Ara, avança[5]!

Французинът отскочи и се завъртя като пумпал. Една от стрелите, дебела и тежка, го прониза точно в гърдите. В крайчеца на устата му изби една-единствена капка кръв, която се търкулна по брадата му.

Той се свлече като за молитва на колене, след това климна напред като повалено дърво.

— Aval[6]!

Ездачите подгониха и втория французин. Той се опитваше да избяга в гората, но отново се посипа градушка от стрели. Една го прониза в рамото и той се препъна. Друга го уцели отзад по бедрото. Третата, която го улучи в кръста, вече го повали. Тялото се свлече на земята и се загърчи, после застина.

Същият глас извика на останалите:

— Спри стрелбата! — Най-после ловците излязоха от прикритието си и Алаис ги видя.

Младата жена се изправи. „Приятели, или мъже, от които също трябва да се страхувам?“ Под наметалото водачът им беше с кобалтовосиня туника. Ботушите, коланът и колчанът му бяха изработени от светла кожа, какъвто беше обичаят по тези места. Ботушите бяха тежки, без знаци по тях. Имаше вид на човек с умерени възможности и положение, родом от Миди.

Ръцете на Алаис още бяха завързани на гърба. Устната й се беше подула и кървеше, дрехите й бяха оцапани.

— Seigneur, признателна съм ви за тази услуга — рече тя, като се постара гласът й да звучи уверено. — Вдигнете забралото и се представете, за да знам как изглежда в лице моят избавител.

— Това ли е цялата признателност, която ще получа, госпожо? — отвърна той и наистина смъкна забралото.

Алаис с облекчение видя, че мъжът се усмихва. Той слезе от коня и извади от колана си нож. Алаис отстъпи назад.

— Ще срежа вървите — обясни весело непознатият.

Тя се изчерви.

— Разбира се. Merce.

Непознатият се поклони леко.

— Амиел дьо Курсан. Тези гори са на баща ми.

Алаис въздъхна от облекчение.

— Извинете за нелюбезността, но трябваше да се уверя, че не сте…

— Предпазливостта ви е и похвална, и разбираема при тези обстоятелства. А вие коя сте, госпожо?

— Алаис от Каркасон, дъщеря на Пелтие, майордом на виконт Транкавел, и съпруга на Гилем дю Ма.

— За мен е чест да се запозная с вас, госпожо Алаис. — Той й целуна ръка. — Пострадали ли сте сериозно?

— Само няколко драскотини и ранички, но когато паднах от седлото, си ударих рамото.

— Къде са придружителите ви?

Младата жена се поколеба за миг.

— Пътувам сама.

Той я погледна изненадан.

— Времената са смутни, опасно е да пътувате без защита, госпожо. Равнините наоколо гъмжат от френски войници.

— Не възнамерявах да яздя до толкова късно. Търсех къде да се скрия от бурята.

Алаис вдигна очи — изведнъж забеляза, че не е паднала и капка дъжд.

— Небето просто роптае — рече мъжът, разчел погледа й. — Лъжлива буря, размина се.

Докато Алаис успокояваше Тату, Дьо Курсан нареди на хората си да съблекат труповете и да им вземат оръжието. Намериха доспехите с отличителните им знаци навътре в гората, където двамата войници бяха завързали конете си. Дьо Курсан повдигна с върха на меча една от дрехите и под пласта кал проблесна сребро върху зелен фон.

— Шартр — заяви той презрително. — Тези са най-големите негодници. Повечето са истински чакали. Чували сме за…

Неочаквано той млъкна. Алаис го погледна.

— За какво?

— Не е толкова важно — побърза да отговори мъжът. — Да се връщаме ли в града?

Наредени в индийска нишка, те тръгнаха с конете през гората.

— Имате ли причина да дойдете по нашите земи, госпожо Алаис?

— Търся баща си, който е в Монпелие заедно с виконт Транкавел. Имам важни новини, не можех да чакам да се завърне в Каркасон.

По лицето на Дьо Курсан премина сянка.

— Ще пренощувате при нас, госпожо Алаис. След като промият раните ви, баща ми ще ви каже какво сме научили ние. Призори ще ви придружа лично до Безие.

Алаис се извърна рязко.

— Безие ли, господине?

— Ако слуховете са верни, точно в Безие ще намерите баща си и виконт Транкавел.

Бележки

[1] Стани (фр.). — Б.пр.

[2] Погледни (фр.). — Б.пр.

[3] Пачавра (фр.). — Б.пр.

[4] Хайде (окситански). — Б.пр.

[5] Напред. Хайде, напред (окситански). — Б.пр.

[6] Дръж (окситански). — Б.пр.