Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

77.

Връх Суларак

Петък, 8 юли 2005 година

Одрик и Алис се изкачваха мълчаливо в планината.

Одрик дишаше тежко, но не откъсваше очи от земята в краката си и нито веднъж не се препъна.

— Остана още малко — рече Алис по-скоро на себе си.

— Да.

След няколко минути Алис видя, че са се качили при археологическите разкопки. Всички палатки бяха вдигнати, но още се виждаха следи по изсъхналата пръст. Алис забеляза лопатка и колче за палатка, което вдигна и прибра в джоба си.

Продължиха да се катерят, докато не излязоха при огромния камък, който Алис беше разместила. Той лежеше на една страна под входа на пещерата, точно където беше паднал. В призрачната бяла светлина на луната приличаше на глава на повален идол.

„Нима наистина се случи едва в понеделник?“

Бейар спря и се облегна на камъка, за да си поеме въздух.

— Остана съвсем малко — каза тя, за да го успокои. — Извинявайте. Трябваше да ви предупредя, че е стръмно.

Одрик се усмихна.

— Помня — отвърна той. Хвана я за ръката. Кожата му беше тънка като оризова хартия. — Когато стигнем до пещерата, ще изчакате да ви съобщя кога е безопасно да дойдете. Трябва да ми обещаете, че ще се скриете.

— Още съм на мнение, че не е разумно да влизате сам — заяви вироглаво Алис. — Може и да сте прав, че другите ще дойдат чак по тъмно, но пак можете да бъдете хванат в капан. Защо не ми разрешите да ви помогна, Одрик? Ако вляза с вас, мога да ви помогна да намерите книгата. Ако сме двама, ще стане по-бързо. А после ще се скрием тук отвън и ще видим какво ще стане.

— Извинете, но е по-добре да се разделим.

— Наистина не разбирам, Одрик. Никой не знае, че сме тук. В безопасност сме — натърти Алис, макар че изобщо не бе убедена в това.

— Вие, madomaisela, сте смела като нея — промълви тихо старецът. — Алаис винаги мислеше първо за другите. Правеше големи жертви за хората, които обичаше.

— Никой не прави никакви жертви — възрази остро Алис. От страх беше изнервена. — И още не разбирам защо не ми разрешихте да дойда по-рано. Щяхме да бъдем още по светло в пещерата и да не се излагаме на опасността да ни заловят.

Бейар сякаш не я чуваше.

— Свързахте ли се с инспектор Нубел? — попита той.

— Да — въздъхна тя тежко. — Казах му каквото заръчахте.

— Ben — пророни той тихо. — Доколкото схващам, madomaisela, ме мислите за безразсъден, но ще видите. Всичко трябва да се случи в отреденото време. Иначе няма да има истина.

— Истина ли? — повтори Алис. — Вие, Одрик, ми казахте всичко, каквото има да се знае. Всичко. Притеснявам се само за Шийла… и за Уил, искам да ги изведем оттук невредими.

— Всичко ли? — повтори тихо Одрик. — Дали е възможно? — Той се обърна и погледна към входа, малък черен отвор в плътната скала. — Една истина може да влиза в противоречие с друга — прошепна старецът. — Сега не е тогава. — Той я хвана за ръката. — Ще осъществим ли последния етап от нашето пътешествие? — попита Одрик.

Алис го погледна озадачено, изненадана от настроението, което го беше обхванало. Беше спокоен и замислен. Беше го обзело някакво примирение, докато Алис беше нервна и уплашена от всичко, което можеше да се обърка; ужасена, че Нубел ще закъснее и ще се окаже, че Одрик е грешал.

„Ами ако те вече са мъртви!“

Тя прогони тази мисъл. Беше длъжна да вярва, че всичко ще бъде наред.

На входа Одрик се обърна и се усмихна.

— Какво има? — побърза да попита Алис. — Има нещо… — Тя замълча, защото не успя да намери нужната дума. — Нещо…

— Чакам много отдавна — пророни тихо старецът.

— Чакате ли? Да намерите книгата ли?

Той поклати глава.

— Чакам изкупление — отговори Одрик.

— Изкупление? Но за какво? Не разбирам, Одрик — каза с треперлив глас.

— Pas a pas se va luenh — рече старецът. — Видели сте тези думи в пещерата, изсечени в горния край на стъпалата, нали?

Алис го погледна изумена.

— Да, но как…

Той посегна да вземе факлата.

— Трябва да влизам.

Алис му я подаде и дълго гледа след него, докато светлината не се загуби в прохода.

Подскочи, уплашена от писъка на кукумявка. И най-тихият звук сякаш бе подсилен стократно. В мрака имаше нещо зловещо — дърветата, страховитата сянка на планината, скалите, които приемаха непознати, заплашителни форми. Някъде в далечината, в долината се чу автомобил.

После отново я плисна тишина.

Погледна си часовника. Беше десет без двайсет.

 

 

В десет без десет мощните фарове на два автомобила осветиха паркинга в подножието на връх Суларак.

Пол Отие угаси двигателя и слезе. С изненада видя, че Франсоа-Батист не го чака. Погледна нагоре към пещерата — най-неочаквано се притесни, че може би са вътре.

Отхвърли тази мисъл. Явно губеше самообладание. Бресар и Доминго бяха там от цял час. Ако Мари-Сесил или синът й се бяха появили, Отие вече щеше да е разбрал.

Докосна дистанционното устройство в джоба си. Вече беше включено. Нямаше нужда да прави нищо. Трябваше само да чака. И да гледа.

Пипна кръстчето около врата си и започна да се моли.

Вниманието му беше привлечено от звук в гората. Отие отвори очи. Не видя нищо. Върна се до колата и включи фаровете. Лишени от цвят, дърветата изскочиха от мрака.

Отие затули очи и отново се взря. Този път забеляза, че някой се движи в гъсталака.

— Франсоа-Батист!

Не отговори никой. Отие настръхна.

— Стига глупости! — провикна се той в тъмнината. — Ако искаш книгата и пръстена, излез, за да те видя. — Запита се дали не е преценил погрешно нещата. — Чакам — извика той отново.

Иззад дърветата излезе човек.

— Къде е О’Донъл?

Отие едва не се разсмя, когато видя Франсоа-Батист, облечен в няколко номера по-голямо сако. Изглеждаше жалък.

— Сам ли си? — попита Отие.

— Не ти влиза в работата — отвърна младежът и спря в края на гората. — Къде е Шийла О’Донъл?

Адвокатът кимна рязко към пещерата.

— Вече е горе и те чака, Франсоа-Батист. Реших да ти спестя главоболията. — Той се засмя. — Не мисля, че ще ти създава неприятности.

— А Книгата?

— И тя е там. Пръстенът също. Всичко е както обещах.

Франсоа-Батист прихна.

— И си го увил като подарък, нали? — подметна той ехидно. — Нали не искаш да повярвам, че просто си ги оставил горе?

Отие го погледна презрително.

— Задачата ми беше да осигуря книгата и пръстена и го направих. Същевременно ви върнах… как ли да я наречем, вашата съгледвачка. Наречи го филантропия от моя страна. — Той присви очи. — Нека госпожа Дьо л’Орадор сама реши какво да прави с нея, на мен ми е все тая.

По лицето на момчето се мерна съмнение.

— И всичко това от доброта?

— Всичко това заради Noublesso Véritable — отвърна благо Отие. — Или ти още не си поканен да влезеш в братството? Това, че си неин син, вероятно не е от особено значение. Иди и виж. Или майка ти вече е горе?

Франсоа-Батист го стрелна с поглед.

— Нима си въобразяваш, че тя не ми е казала? — Отие пристъпи към него. — Нима си въобразяваш, че не знам какво прави? — Усети как в него се надига гняв. — Не си ли я виждал, Франсоа-Батист? Не си ли виждал въодушевлението й, когато изрича онези гнусни богохулствени слова? Това е обида спрямо Бога!

— Как смееш да говориш така! — провикна се младежът и пъхна бързо ръка в джоба си.

Отие се засмя.

— Точно така. Обади й се. Тя ще ти каже какво да правиш. Как да мислиш.

Той се обърна и тръгна към автомобила. Секунди преди да разбере какво става, чу как предпазителят щраква. Извърна се невярващо. Но се забави. Чу пукота на куршумите, един, втори, в бърза последователност.

Първият изсвистя край него. Вторият го улучи в бедрото. Мина право през него, като натроши костта, и излезе от другата страна. Отие се свлече с писък.

Франсоа-Батист тръгна към него. Държеше с две ръце пистолета точно пред себе си. Отие запълзя, оставяйки след себе си кървава следа, но младежът вече се беше надвесил над него.

За миг очите им се срещнаха. После Франсоа-Батист стреля отново.

 

 

Тишината, обгърнала планината, беше взривена.

Алис подскочи.

Сърцето й заби като обезумяло. Тя не разбра откъде идват изстрелите.

Взря се в мрака, там, където според нея беше паркингът. Чу как се затръшва врата на автомобил. Сега вече долови и човешки гласове, думи, които вятърът донесе.

„Какво ли прави вътре Одрик?“

Бяха далеч, тя обаче усещаше присъствието им в планината. От време на време чуваше как камъчетата по пътеката се търкалят под нозете им.

Приближи се до входа на пещерата, като се взираше трескаво, сякаш само с напън на волята можеше да накара Одрик да се появи.

„Защо не се връща?“

— Одрик! — изсъска Алис. — Идва някой. Одрик!

Нищо. Само тишина. Алис се вгледа в тъмния проход и усети как смелостта я напуска.

„Но съм длъжна да го предупредя.“

И хукна към пещерата с лабиринта.