Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

8.

Камбаните за вечерната служба отдавна бяха заглъхнали, когато Пелтие най-сетне излезе от Пентската кула и отново отиде в Голямата зала. Разтърка слепоочията си в опит да попритъпи упоритата, туптяща болка в главата.

След края на Съвета виконт Транкавел беше свикал най-силните си съюзници, с които беше обсъждал как да постъпи с графа на Тулуза. Бяха разговаряли часове наред. Трябваше да се вземат важни решения. От замъка Контал бяха препуснали вестоносци на коне, за да отнесат писма не само на Реймон VI, но и на папските нунции, на абата на Сито и на консулите и съдиите на Транкавел в Безие. Рицарите, които щяха да придружават виконта, бяха уведомени. В конюшните и ковачницата вече беше започнала подготовка, която щеше да продължи почти цяла нощ.

В залата цареше напрегната тишина. Заради ранното заминаване на другия ден пиршеството беше отменено и вечерята щеше да бъде по-скромна. Бяха наслагани дълги маси без покривки, подредени в редици от север на юг. В средата на всяка трепкаха мъждукащи свещи. Факлите по поставките високо на стените вече пламтяха яростно и запращаха подскачащи сенки.

Из залата сновяха слуги с подноси с ястия, обилни, но не и тържествени. Еленско месо и друг дивеч, пилешки бутчета с червен пипер, глинени съдини с боб и наденици и току-що омесен бял хляб, сливи, киснати в мед, розе от лозите на Корбиерите и кани с бира за онези, които не носеха на пиене.

Пелтие кимна одобрително. Беше доволен. Франсоа се беше справил добре в негово отсъствие. Всичко изглеждаше както трябва и съответстваше на любезността и гостоприемството, които гостите на виконт Транкавел имаха право да очакват.

Въпреки нещастното си детство Франсоа беше добър слуга. Майка му беше прислужница в дома на Маргьорит, французойката, за която Пелтие се беше оженил, и беше обесена за кражба, когато Франсоа бе съвсем невръстен. Не се знаеше кой му е баща. Когато преди девет години жената на Пелтие почина, той взе при себе си Франсоа, обучи го и го назначи в замъка. От време на време си позволяваше да изпитва задоволство какъв добър слуга се е оказал младежът.

Пелтие излезе навън в Парадния двор. Тук беше прохладно и той се позадържа на прага. Около кладенеца играеха деца и бавачките ги пошляпваха по краката, ако лудориите им станеха прекалено буйни. Хванати под ръка, в здрача се разхождаха девойки, които си говореха и шепнешком си споделяха тайни.

В началото Пелтие не забеляза тъмнокосото момченце, което седеше с кръстосани крака на стената при параклиса.

— Господарю, господарю — провикна се хлапакът и скочи на земята. — Трябва да ви предам нещо.

Пелтие не му обърна внимание.

— Господарю — настоя малчуганът и го подръпна за ръкава. — Майордом Пелтие, важно е.

Детето сложи нещо в ръката му. Беше писмо, написано върху плътен жълтеникав пергамент. Сърцето на Пелтие трепна. От външната страна с познат характерен почерк бе изписано неговото име.

Той сграбчи малчугана за яката.

— Откъде си го взел? — разтърси го той грубо. — Говори. — Момчето се загърчи и се опита да се отскубне. — Казвай! По-бързо!

— Даде ми го един мъж при портата — проплака хлапето. — Не ме бийте. Не съм направил нищо.

Пелтие го разтресе още по-силно.

— Какъв мъж?

— Ами мъж.

— А, така няма да се разберем — подвикна Пелтие. — Ще ти дам един sol[1], ако ми кажеш каквото те питам. Мъжът млад ли беше или стар? Войник ли беше? — Той се замисли. — Евреин?

Изстрелваше въпросите един след друг. Детето му обясни, че си играело с приятели в рова на замъка. На здрачаване при тях дошъл мъж и попитал дали някое от децата познава майордом Пелтие. Момчето казало, че го познава, и тогава непознатият му дал един сол, за да занесе писмото. Било много важно и спешно.

Мъжът бил на средна възраст, нито млад, нито стар. Не бил много мургав, но не бил и с бяла кожа. Нямал отличителни белези, не бил сипаничав. Момчето не било забелязало дали непознатият носи пръстен, защото ръцете му били пъхнати под наметалото.

Накрая Пелтие реши, че е научил каквото има да научава, затова, доволен, бръкна в кесията и даде на малчугана една монета.

— Вземи. За услугата. А сега върви.

Детето не чака да му повтарят. Отскубна се от хватката на майордома и хукна колкото му крака държат.

Пелтие отново влезе вътре, като притискаше писмото плътно до гърдите си. Не забеляза никого, докато бързаше по коридора към стаята си.

Вратата беше заключена. Пелтие се прокле, задето е толкова предпазлив, и затърси ключа. Франсоа беше запалил газеничетата и както всяка вечер, беше донесъл кана вино и два глинени бокала. Беше ги оставил с подноса на масата в средата на стаята.

За да се поуспокои, Пелтие си наля от виното, главата му беше пълна с мъгляви образи, със спомени от светите земи и дългите червени сенки на пустинята. За трите книги и за древната тайна, която страниците им пазеха.

Виното започна да киселее на езика му и го парна по гърлото. Пелтие го изпи на един дъх, после напълни отново бокала. Много пъти се беше опитвал да си представи как ще се чувства в този миг. А сега, когато той най-сетне беше настъпил, Пелтие се беше вцепенил.

Седна и сложи писмото на масата. Знаеше какво пише в него. Това беше вестта, която Пелтие чакаше от дълги години, още откакто беше дошъл в Каркасон. И все пак се страхуваше от нея. В онези дни благоденстващите земи на Миди, прочути със своята търпимост, му се бяха стрували безопасно място, където да се скрие.

Годишните времена идваха и си отиваха и Пелтие престана да чака да го призоват. Всекидневието надделя. Мислите за книгите се заличиха в съзнанието му. Накрая той почти забрави, че чака.

Бяха минали повече от двайсет години от деня, когато за последен път беше видял човека, написал писмото. Сега си даде сметка, че до днес дори не е знаел дали неговият учител и наставник е още жив. Тъкмо Хариф го беше научил да чете в сянката на маслиновите горички край Йерусалим. Тъкмо Хариф бе пробудил сетивата му за един свят, по-славен, по-великолепен от всичко, което Пелтие бе познавал дотогава. Тъкмо Хариф му беше помогнал да проумее, че сарацините, юдеите и християните следват различни пътища към един и същ бог. Тъкмо Хариф му беше разкрил, че зад всичко, което познаваме, е заложена истина, много постара, много по-древна и абсолютна от всичко, което може да предложи днешният свят.

Нощта, когато Пелтие беше посветен в Noublesso de los Seres, се беше врязала ясно и дълбоко в съзнанието му. Проблясващите златни мантии и излинелият бял покров върху жертвеника, ослепителен като крепостите, блещукащи високо в планините над Алепо, сред кипарисите и портокаловите горички. Мирисът на благовонията, гласовете, нашепващи в мрака. Просветлението.

Тъкмо онази нощ бе надзърнал в сърцето на лабиринта и беше дал обет да брани тайната с цената на живота си.

Той доближи свещта. Дори и да нямаше печат, изобщо не се съмняваше, че писмото е от Хариф. Почеркът, изящните букви и точните пропорции между тях, Пелтие можеше да разпознае безпогрешно.

Пое си дълбоко дъх, после пъхна ножа под печата. Восъкът се разцепи с тих пукот и пергаментът се разгъна.

Писмото беше кратко. В горния край на листа се виждаха символите, които Пелтие помнеше от жълтите стени на пещерата с лабиринта край свещения град. Бяха на древния език, на който са говорели предците на Хариф, и за непосветените в Noublesso не значеха нищо.

kartinki_s_tekst.png

Пелтие прочете думите на глас и познатите звуци му вдъхнаха увереност, сетне погледна писмото на Хариф.

Братко,

време е. Над тези земи се спуска мрак. Във въздуха се носи зло, зло, което ще унищожи и поквари всяко добро. Писанията вече не са в безопасност в равнините на Окситания. Време е Трикнижието отново да бъде събрано на едно място. Брат ти те чака в Безие, а сестра ти в Каркасон. На теб се падна да отнесеш книгите на по-сигурно място.

Побързай. Не след дълго летните проходи за Навара ще бъдат затворени, особено ако снегът подрани. Ще те чакам до празника на Сан Микел.

Pas a pas, se va luenh.

Указанията на Хариф бяха ясни. Той не искаше от него нищо повече от онова, което Пелтие се беше зарекъл навремето да даде. Въпреки това сега той се чувстваше така, сякаш са изсмукали душата му от тялото и са оставили кухо място.

Беше обещал да пази книгите по своя воля, но с наивността, присъща на младостта. Сега, когато беше пред прага на старостта, нещата бяха по-сложни. В Каркасон Пелтие живееше друг живот. Имаше други задължения, други хора, които обичаше и на които служеше.

Чак сега осъзна как си е внушил, че няма да доживее отново да го призоват. Че никога няма да бъде принуден да избира между верността и дълга към виконт Транкавел и задълженията си към Noublesso.

Никой не може да служи почтено на двама господари. Ако Пелтие стореше каквото Хариф искаше от него, това означаваше, че ще зареже виконта точно когато той имаше най-голяма нужда от него. Но докато стоеше до Реймон-Роже, Пелтие не можеше да изпълни дълга си към Noublesso.

Прочете писмото още веднъж, като се молеше решението да дойде само. Този път обърна внимание на израза: „Брат ти те чака в Безие“.

Хариф можеше да говори само за един човек: за Симеон. Но защо в Безие? Пелтие вдигна бокала и отпи, ала не усети вкус. Колко странно, че Симеон беше изникнал в съзнанието му точно днес, след толкова години отсъствие!

Приумица на съдбата? Съвпадение? Пелтие не вярваше нито в едното, нито в другото. Но как тогава да обясни уплахата, плиснала го, когато Алаис му беше описала трупа на убития, носещ се по водите на Од? Пелтие нямаше причини да смята, че това е Симеон, а бе сигурен, че е именно той.

Ами това: „Сестра ти в Каркасон“?

Озадачен, Пелтие започна да рисува с пръст по светлия слой прах върху дървената маса. Лабиринт.

Нима Хариф бе определил жена за пазителка? И дали тя през цялото време е била тук, в Каркасон, само на хвърлей от Пелтие? Той поклати глава. Това беше невъзможно.

Бележки

[1] Окситанска парична единица, монета. — Б.пр.