Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

32.

От единия до другия край на високия бряг при Ке дьо Пешру имаше метални пейки с изглед към Од, по които седяха мъже и жени. Ширналите се, добре поддържани тревни площи в парка бяха разделени от ярки цветни лехи и утъпкани пътеки. Крещящите лилави, жълти и оранжеви цветове, в които бяха боядисани детските площадки, се вписваха чудесно в буйните багри на цветята.

Мари-Сесил беше очаквала точно това: квартал, който не бие на очи. Докато се взираше в блока на Пол Отие, усети, че някой я наблюдава. Погледна нагоре и видя, че на балкона на последния етаж стои мъж, подпрял се с две ръце на перилата от ковано желязо. Взираше се в колата. Тя се подсмихна. Позна лицето от снимките. От такова разстояние й се стори, че на живо той е много по-интересен.

Шофьорът й натисна звънеца. Мари-Сесил видя как Отие се обръща, после изчезва вътре в апартамента. Когато шофьорът отвори вратата на автомобила, Отие вече стоеше на входа и чакаше да я посрещне.

Тя бе подбрала внимателно какво да облече: светлокафява рокля без ръкави и сако в същия цвят — много изчистени, много стилни.

Отблизо първите й впечатления се потвърдиха. Отие беше висок и строен, беше облечен в спортен, но добре скроен костюм и бяла риза. Сресаната му назад коса открояваше изящните черти на бледото му лице. Втренчен поглед. Но под изисканата външност Мари-Сесил долови решимост.

Десет минути по-късно, след като бе приела да изпие чаша вино на терасата, тя вече усещаше, че знае с какъв човек си има работа. Усмихна се, после се наведе напред и угаси цигарата в тежкия стъклен пепелник.

— Добре, да се залавяме за работа. Според мен вътре ще ни бъде по-удобно.

Отие се дръпна встрани и й направи път да влезе в хола.

— Още вино? Или предпочитате нещо друго?

— Мастика, ако ви се намира.

— Лед? Вода?

— Лед.

Мари-Сесил седна на един от тапицираните със светла кожа фотьойли, сложени под ъгъл от двете страни на масичката със стъклен плот, и загледа как Отие налива напитките.

Той й подаде чашата и седна срещу нея.

— Благодаря — усмихна се тя. — И така, Пол. Ако не възразявате, бих искала да ми изложите събитията в тяхната точна последователност.

Дори и да се подразни, той не го показа с нищо. Мари-Сесил го наблюдаваше съсредоточено, докато адвокатът говореше, но разказът му беше ясен и точен и във всяко отношение се покриваше с онова, което той вече й беше съобщил.

— А самите скелети? В Тулуза ли ги закараха?

— Да, във факултета по съдебна антропология към тамошния университет.

— Кога очаквате да научите нещо?

В отговор Отие й подаде белия плик формат А4, оставен на масата. Направи го доста демонстративно.

— Вече? Бързо работите — изненада се тя.

— Помолих да ускорят нещата.

Мари-Сесил остави плика в скута си.

— Благодаря. Ще го прочета по-късно — рече тя благо. — Засега предпочитам вие да обобщите. Чели сте го, нали?

— Това е само предварителното заключение, тепърва ще получим резултатите от по-подробните изследвания — предупреди Отие.

— Разбрах — каза жената и се облегна на фотьойла.

— Костите са на мъж и на жена. Приблизително на седем-девет века. По мъжкия скелет има следи от незаздравели рани в горната част на тазобедрената кост, от което се предполага, че вероятно са били нанесени малко преди настъпването на смъртта. Има свидетелства и за по-стари, зараснали счупвания на дясната ръка и ключиците.

— Възраст?

— Зрял мъж, нито много млад, нито стар. На възраст някъде между двайсет и шейсет години. Същото важи и за жената. От едната страна на черепа има вдлъбнатина, причинена или от удар по главата, или от падане. Жената е раждала поне веднъж. Има свидетелства и за зараснало след счупване дясно ходило и за незараснала фрактура на лявата ръка между лакътя и китката.

— Причина за смъртта?

— На този ранен етап антропологът още не е готов да изрази категорично становище, макар че според него ще бъде трудно да се посочи само една-единствена диагноза. Ако отчитаме за кое време става въпрос, и двамата вероятно са починали вследствие на раните си, на загубата на кръв и може би от глад.

— Нима той смята, че двамата още са били живи, когато са били погребани в пещерата?

Отие сви рамене, макар че на Мари-Сесил не й убягна как в сивите му очи припламна любопитство. Тя извади от табакерата цигара и докато мислеше, я замачка между пръстите си.

— А предметите, намерени между телата? — попита Мари-Сесил и се наведе към Отие, за да й запали цигарата.

— Пак същите предположения, но според антрополога те са някъде от времето между края на дванайсети и средата на тринайсети век. Светилникът върху жертвеника вероятно е малко по-стар и е изработен от маври, може би в Испания или още по на юг. Ножът е най-обикновен, за хранене. По острието е имало кръв. Предстои да се установи дали на животно или на човек. Кесията е кожена, изработена е от местни майстори, такива е имало много в Лангедок от онова време. По нищо не личи какво е имало вътре, ако изобщо е имало нещо.

Мари-Сесил се постара гласът й да не трепва.

— Нещо друго?

— Жената, открила пещерата, доктор Танър, е намерила голяма катарама от мед и сребро. Била е затисната под огромния камък на входа на пещерата. Според антрополога и катарамата е изработена по същото време, вероятно в Лангедок или в Арагон. В плика има нейна снимка.

Мари-Сесил махна с ръка.

— Катарамата, Пол, не ме интересува — отсече тя. Издиша на спирала тютюневия дим. — Искам обаче да знам защо не сте намерили книгата.

Жената забеляза как Отие стиска с дълги пръсти страничните облегалки на фотьойла.

— Не разполагаме с доказателства, че тя изобщо е била там — отвърна той спокойно. — Макар че кожената кесия със сигурност е достатъчно голяма, за да побере книга с размерите, които посочвате.

— А пръстенът? И за него ли се съмнявате, че е бил в пещерата?

И този път Отие не се поддаде на предизвикателството.

— Обратното, сигурен съм, че е имало пръстен.

— Е?

— Бил е там, но някой го е взел в промеждутъка от намирането на пещерата до моето отиване там заедно с полицаите.

— Но вие нямате доказателства и за това — напомни вече по-остро Мари-Сесил. — Освен ако не греша и пръстенът не е у вас.

Тя загледа как Отие вади от джоба си листче хартия.

— Доктор Танър беше съвсем категорична — до степен да нарисува това — рече той и й подаде листа. — Признавам, съвсем грубо е, но съответства доста точно на описанието, което направихте. Не мислите ли?

Мари-Сесил взе от ръката му рисунката. Размерът, формата и съотношението не бяха същите, но въпреки това се доближаваха до лабиринта върху пръстена, който тя държеше заключен в сейфа си в Шартр. Никой извън рода Дьо л’Орадор не го беше виждал от осемстотин години. Явно пръстенът в пещерата беше истински.

— Добра художничка — промълви Мари-Сесил. — Само тази рисунка ли е направила?

Сивите очи на Отие се впиха в нейните, без дори да трепнат.

— Има и други, но само тази представляваше интерес.

— Защо не оставите аз да преценя сама? — попита тя тихо.

— Съжалявам, госпожо Дьо л’Орадор, но съм взел само тази. Стори ми се, че другите нямат отношение. — Отие сви рамене, сякаш се извиняваше. — Освен това инспектор Нубел, следователят по делото, вече се беше усъмнил от интереса, който проявявам.

— Следващия път… — подхвана Мари-Сесил, но после замълча насред изречението. Угаси цигарата, като я натисна и завъртя толкова силно, че тютюнът се изсипа на ветрило. — Надявам се, че сте претърсили вещите на доктор Танър.

Адвокатът кимна.

— Пръстена го нямаше там.

— Той е малък. Танър лесно е могла да го скрие.

— Би могла — съгласи се Отие, — но според мен не го е направила. Ако го е откраднала, защо изобщо ще го споменава? Освен това — той почука с пръст върху хартията, — ако оригиналът е у нея, за какво й е да го рисува?

Мари-Сесил погледна скицата.

— Удивително точна е, за да я е правила по памет.

— Съгласен съм.

— Къде е сега Танър?

— Тук. В Каркасон. Доколкото разбрах, утре има среща с някаква адвокатка.

— Във връзка с какво?

Отие сви рамене.

— Във връзка с някакво наследство, нещо от този сорт. В неделя би трябвало да се прибере със самолет.

Колкото повече говореше Отие, толкова повече се засилваха съмненията, които Мари-Сесил имаше още от предния ден, когато бе научила какво е било намерено. Нещо не се връзваше.

— Как доктор Танър е била включена в екипа археолози? — попита тя. — Някой я е препоръчал ли?

Отие беше изненадан.

— Доктор Танър всъщност не е била в екипа — отвърна той весело. — Сигурен съм, че ви споменах.

Жената стисна устни.

— Не сте го споменавали.

— Извинете — каза любезно адвокатът. — Бях сигурен, че съм. Доктор Танър е доброволка. Повечето археологически експедиции разчитат на хора, които да им помагат безвъзмездно, и когато е постъпила молба доктор Танър да се присъедини към екипа, не е имало причини да й бъде отказано.

— Кой е подал молбата?

— Мисля, че Шийла О’Донъл — отговори с благ тон Отие, — вторият човек в ръководството на разкопките.

— Танър приятелка ли е на доктор О’Донъл? — попита Мари-Сесил, като се постара да скрие учудването си.

— И на мен, разбира се, ми мина през ума, че доктор Танър е могла да даде на нея пръстена. За съжаление не успях да я разпитам в понеделник, а сега, доколкото подочух, тя май е изчезнала.

— Какво? — подвикна рязко Мари-Сесил. — Кога? Кой знае за това?

— Снощи О’Донъл е била в хотела, нает от експедицията. Някой я е потърсил по телефона и малко след това тя излязла. Оттогава не я е виждал никой.

За да се поуспокои, Мари-Сесил запали поредната цигара.

— Защо ми се казва чак сега?

— Не съм знаел, че нещо толкова странично ще представлява интерес за вас. Извинявайте.

— Съобщено ли е в полицията?

— Още не. Доктор Брейлинг, ръководителят на експедицията, е дал няколко дни почивка на всички. Според него е напълно възможно… и вероятно О’Донъл просто да е заминала някъде, без да предупреди.

— Не искам да се забърква и полицията — отсече Мари-Сесил. — Наистина ще бъде много жалко.

— Напълно съм съгласен, госпожо Дьо л’Орадор. Доктор Брейлинг не е глупак. Ако смята, че О’Донъл е взела нещо от разкопките, едва ли е в негов интерес да намесва и властите.

— Мислите ли, че именно О’Донъл е откраднала пръстена?

Отие избегна въпроса.

— Мисля, че трябва да я издирим.

— Друго ви попитах. А книгата? Мислите ли, че тя е могла да вземе и нея?

Отие я погледна право в очите.

— Не съм сигурен дали книгата изобщо е била там. — Известно време той мълча. — Ако е била, не съм убеден, че О’Донъл е могла да я изнесе незабелязано от мястото на разкопките. Пръстенът е друго.

— Е, все някой я е изнесъл — тросна се ядно Мари-Сесил.

— Както казах, ако изобщо е била там.

Тя скочи, заобиколи масата и застана пред него. За пръв път забеляза нещо като тревога в сивите му очи. Наведе се и долепи ръка до гърдите му.

— Чувствам как сърцето ви бие — рече едва чуто. — Бие много ускорено. Защо ли, Пол? — Без да сваля очи от неговите, Мари-Сесил го притисна към фотьойла. — Не търпя грешки. Не обичам да не ме информират. — Двамата продължаваха да се гледат вторачено. — Разбрахте ли ме?

Отие не й отговори. Тя и не го очакваше.

— Единственото, което се искаше от вас, бе да ми предадете предметите, които ми обещахте. Именно за това ви плащам. Намерете онова момиче, англичанката, ако се налага, се разберете с Нубел, останалото е ваша работа. Не ме занимавайте с него.

— Ако съм сторил нещо, с което съм оставил у вас впечатлението, че…

Мари-Сесил долепи пръсти до устните му и усети как той трепва от физическия допир.

— Не ме занимавайте.

Тя дръпна ръка и отстъпи, после излезе на балкона. Вечерта беше отмила цветовете от всичко, на фона на притъмнялото небе се открояваха само сградите и мостовете.

След миг до Мари-Сесил застана и Отие.

— Не се и съмнявам, че правите всичко по силите си, Пол — промълви тихо тя. Адвокатът се подпря на парапета до нея и за миг пръстите им се докоснаха. — В Каркасон има, разбира се, и други членове на Noublesso Veritable, които на драго сърце биха съдействали. Но тъй като дотук вие сте направили много…

Тя не довърши. Забеляза, че Отие напряга рамене и гръб, и разбра, че той е схванал предупреждението. Вдигна ръка, за да привлече вниманието на шофьора си, който чакаше долу.

— Бих искала да посетя лично връх Суларак.

— Ще останете ли в Каркасон?

Мари-Сесил прикри усмивката си.

— Да, няколко дни.

— Останах с впечатлението, че не искате да влизате в пещерата преди церемонията…

— Промених решението си — заяви жената и се обърна с лице към него. — Сега съм тук. — Тя се усмихна. — Трябва да се погрижа за някои неща, така че, ако ви е възможно да минете да ме вземете в един часа, ще имам време да прочета доклада ви. Отседнала съм в хотел „Сите“. — Мари-Сесил влезе отново в хола, взе плика и го прибра в дамската си чанта. — Bien. A demain[1], Пол. И сладки сънища.

 

 

Във фоайето на хотела се стелеше дим от пури. По огромните фотьойли с кожена тапицерия и по махагоновите пейки с високи облегалки, тънещи в дискретен здрач, бяха насядали мъже в летни костюми и жени във вечерни тоалети, дошли да пийнат тук нещо след вечеря.

Мари-Сесил се качи бавно по огромното вито стълбище.

Влезе в апартамента, съблече се и се загърна в хавлията. Както винаги преди да си легне, се погледна в огледалото безпристрастно, сякаш разглеждаше произведение на изкуството. Прозрачна кожа, високи скули, характерният профил на рода Дьо л’Орадор.

Мари-Сесил прокара пръсти по лицето и шията си. Нямаше да допусне хубостта ида помръкне от отминаващите години. Ако всичко протечеше добре, тя щеше да постигне онова, за което бе мечтал дядо й. Щеше да надхитри старостта. Да надхитри смъртта.

Намръщи се. Щеше да го постигне само ако се намереха книгата и пръстенът. Тя вдигна телефона и набра.

— Франсоа-Батист? C’est moi[2]. През последните двайсет и четири часа търсил ли ме е някой? Не? Тя не ти ли се е обаждала? — Мари-Сесил зачака. — Току-що ми казаха, че тук има проблем. — Докато синът й говореше, тя забарабани с пръсти по ръката си. — По другия въпрос има ли някакво развитие? — Отговорът не съвпадаше с очакванията й. — Национален или местен? — Мълчание. — Дръж ме в течение. Обади ми се, ако изникне нещо, ако ли не, се прибирам в четвъртък вечерта.

След като затвори, си позволи мислите й да я насочат към другия мъж в нейната къща. Уил беше много сладък, не й отказваше нищо, но връзката им вече се беше изчерпала. Той вечно имаше някакви претенции и започваше да я дразни с хлапашката си ревност. Все подпитваше. Точно сега на Мари-Сесил не й трябваха усложнения.

Освен това в къщата не биваше да има чужди хора.

Тя запали настолната лампа и извади заключението за скелетите, което й беше дал Отие, взе от куфара и досието на самия адвокат, изготвено преди две години, когато той бе предложен за член на Noublesso Veritable.

Разлисти документа, макар да го познаваше доста добре. В студентските години на Отие към него са били отправени две обвинения в сексуален тормоз. Мари-Сесил предположи, че и двете жени са получили пари, защото към Отие не е имало съдебен иск. Знаеше се, че на проислямистки митинг е налетял на една алжирка, но и в този случай не е бил изправен пред съд, имаше доказателства, че в университета е бил съпричастен към антисемитски публикации, бившата му жена също твърдеше, че е упражнявал върху нея сексуален и физически тормоз, ала и този път не се беше стигнало до съд.

По-тревожни бяха редовните и все по-големи дарения, които Отие правеше за Христовото братство — йезуитите. През последните две години той все по-често се беше забърквал с фундаменталистки групировки, противопоставящи се на Ватикана и на модернизацията на Римокатолическата църква.

Според Мари-Сесил тези доказателства за крайни религиозни възгледи бяха в разрез с членството в Noublesso. Отие беше дал обет да служи на братството и дотук й беше полезен. Беше организирал добре археологическите разкопки под връх Суларак и досега всичко вървеше добре, с изгледи да приключат бързо. Предупреждението, че някой в Шартр е издал тайната, бе дошло пак от един от неговите познати. Данните, които предоставяше, винаги бяха ясни и сигурни.

И все пак Мари-Сесил не му вярваше. Отие беше прекалено амбициозен. Въпреки успехите си през последните две денонощия той беше допуснал и провали. Не смяташе Отие за толкова глупав, че да укрие пръстена и книгата, но той не беше и от хората, които ще разрешат нещо да изчезне под носа им.

Мари-Сесил се поколеба, после набра втори номер.

— Искам да ти възложа нещо. Интересувам се от една книга с размери приблизително двайсет на десет сантиметра, с кожена подвързия и кожени връзки. И от мъжки пръстен от камък, плосък отгоре, с тънка черта някъде по средата и изображение, изсечено от вътрешната страна. Не е изключено да има и малък диск с размери колкото едно евро. — Тя замълча. — Каркасон. Апартамент на Ке дьо Пешру и кантора на улица „Вердюн“. И двете се водят на името на Пол Отие.

Бележки

[1] Добре. До утре (фр.). — Б.пр.

[2] Аз съм (фр.). — Б.пр.