Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

10.

Докато чакаше Алаис, Пелтие сновеше напред-назад из стаята си.

Сега беше по-прохладно, но по широкото му чело пак имаше пот и лицето му беше пламнало. Трябваше да е долу в кухнята и да държи под око слугите. Но моментът беше изключително важен и той мислеше само за едно. Чувстваше, че е на кръстопът. Всичко, което беше ставало в живота му досега, всичко, което щеше да се случва оттук нататък, зависеше от решението, което Пелтие щеше да вземе.

Защо ли Алаис се бавеше толкова?

Пелтие стисна писмото още по-здраво. Вече го знаеше наизуст.

Извърна се от прозореца и погледът му беше привлечен от нещо ярко, което проблесна в мрака зад вратата. Пелтие се наведе и го вдигна. Беше тежка сребърна катарама с медна украса, достатъчно голяма, за да държи наметало или роба.

Пелтие се свъси. Катарамата не беше негова.

Поднесе я към свещта, за да я разгледа по-добре. Беше виждал стотици такива, продаваха ги на пазара. Обърна я. Беше с добро качество, личеше, че е на човек, достатъчно заможен, но не и богат.

Катарамата едва ли беше тук от много време. Франсоа чистеше стаята всяка сутрин и щеше да я забележи, ако е била зад вратата. Други слуги нямаха право да влизат тук и стаята стоеше по цял ден заключена.

Пелтие се огледа за следи, че някой е влизал. Притесни се. Дали само му се струваше, или вещите по писалището бяха леко разместени? Дали покривалото на леглото не беше нагънато? Тази вечер всичко го хвърляше в смут.

— Paire! — рече Алаис тихо, но въпреки това го стресна. Той побърза да скрие катарамата в кесията си. — Татко — повтори младата жена. — Викал си ме.

Пелтие се посъвзе.

— Да, да, точно така. Влизай.

— Имаш ли нужда от още нещо, господарю? — попита от прага Франсоа.

— Не. Но чакай отвън, може да ми потрябваш.

Пелтие постоя, докато вратата се затвори, сетне повика Алаис да седне на масата. Наля й чаша вино и напълни отново своята, но не седна.

— Виждаш ми се уморена.

— Да, малко.

— Какво говорят хората за Съвета, Алаис?

— Никой не знае какво да мисли. Плъзнали са какви ли не слухове. Всички се молят положението да не е чак толкова тежко, колкото изглежда. Знаят, че утре виконтът тръгва с малка свита за Монпелие, за да моли графа на Тулуза да го приеме. — Тя вдигна глава. — Вярно ли е?

Баща й кимна.

— Но хората говорят, че турнирът ще продължи.

— И това е вярно. Виконтът възнамерява да изпълни задачата и до половин месец да се прибере. До края на юли със сигурност ще бъде тук.

— А ще успее ли да я изпълни?

Пелтие не отговори. Продължи да крачи напред-назад. Тревогата му се предаде и на Алаис. Тя отпи от виното — за смелост.

— Гилем включен ли е в свитата?

— Той не ти ли е съобщил? — възкликна рязко баща й.

— Не съм го виждала, откакто Съветът се разпусна — призна дъщеря му.

— Къде се е запилял, да го вземат мътните! — ядоса се Пелтие.

— Много те моля, кажи ми само — да или не.

— Гилем дю Ма беше избран, макар и против моята воля. Виконтът има слабост към него.

— И с основание, paire — пророни тихо Алаис. — Той е опитен рицар.

Пелтие се пресегна и отново наля вино в бокала й.

— Кажи ми, Алаис, имаш ли му доверие?

Въпросът я завари неподготвена, но тя отвърна без колебание:

— Нима съпругите не са длъжни да имат доверие на съпрузите си?

— Да, да. Не съм и очаквал друг отговор — махна той с ръка. — Той попита ли те какво е станало днес сутринта на реката?

— Ти ми нареди да не споменавам на никого — напомни дъщеря му. — И аз естествено те послушах.

— Не съм се и съмнявал, че ще изпълниш обещанието си — каза баща й. — Но ти пак не ми отговори на въпроса. Гилем попита ли те къде си ходила?

— Не е имал възможност — каза предизвикателно тя. — Както вече ти обясних, не съм го виждала.

Пелтие отиде до прозореца и както беше гърбом към дъщеря си, я попита:

— Страх ли те е от война?

Алаис се смути от внезапната смяна на темата, но отговори, без дори да трепне.

— Като си помисля, да — рече тя предпазливо. — Но нали няма да се стига чак до война?

— Да, може и да не се стигне.

Той се подпря на перваза, явно беше погълнат от мислите си.

— Знам, смяташ въпроса ми за неуместен, но имам причини да ти го задавам. Взри се дълбоко в сърцето си. Помисли внимателно. И после ми кажи истината. Имаш ли доверие на съпруга си? Разчиташ ли той да те закриля, да бъде до теб?

Алаис разбра, че думите, които всъщност са от значение, са останали неизречени, скрити някъде под повърхността, но се страхуваше да отговори. Не искаше да предава Гилем. В същото време сърце не й даваше да излъже баща си.

— Знам, татко, че си настроен срещу него — каза Алаис с твърд глас, — макар и да не съм наясно какво толкова е направил, че да те обиди…

— Знаеш прекрасно какво прави — възрази нетърпеливо Пелтие. — Казвал съм ти много пъти. Но в случая личното ми мнение за Дю Ма не е толкова важно. Човек може да не харесва някого и въпреки това да вижда достойнствата му. Много те моля, Алаис. Отговори на въпроса ми. От това зависят много неща.

Образът на Гилем, докато спи. Очите му, тъмни като метал, извивката на устните му, докато той я целува от вътрешната страна на китката. Спомени, толкова ярки, че на Алаис чак й се зави свят.

— Не мога да отговоря — каза тя накрая.

— Ох! — въздъхна баща й. — Добре. Добре. Разбирам.

— Моето уважение към теб, paire, но не разбираш нищо — заяви дръзко Алаис. — Не съм казала и дума.

Той се извърна към нея.

— Съобщи ли на Гилем, че съм пратил да те повикат?

— Както ти обясних, не съм го виждала и… и не е хубаво да ме разпитваш така. Караш ме да избирам между верността си към теб и към него. — Алаис понечи да стане. — Затова, ако няма основателна причина да искаш да съм тук в този късен час, бих помолила за разрешение да си тръгна.

— Седни, седни — рече Пелтие. — Виждам, че съм те обидил. Извинявай. Стана неволно. — Той протегна ръка. След малко Алаис я пое. — Не искам да говоря с недомлъвки. Но се колебая… Трябва да си изясня нещата. Тази вечер, Алаис, получих изключително важна вест. От няколко часа се опитвам да реша какво да правя, обмислям възможностите. По едно време смятах, че вече съм взел решение, и пратих да те доведат, но въпреки това съмненията си остават.

Алаис го погледна в очите.

— А сега?

— Сега ми е ясно по кой път да поема. Да. Убеден съм, че знам какво трябва да сторя.

Младата жена пребледня.

— Значи все пак се задава война? — попита тя тихо.

— Да, според мен е неизбежно. Знаците не са добри. — Пелтие седна. — Застигнати сме от събития, над които нямаме власт и не можем да ги променим, колкото и да се мъчим да си внушим обратното. — Той се подвоуми. — Но има нещо, Алаис, което е по-важно и от това. И ако в Монпелие ударим на камък, може би… може би така и няма да успея да ти кажа истината.

— Какво може да бъде по-важно от опасността от война?

— Преди да продължа, трябва да ми дадеш дума, че каквото ще ти разкажа тази вечер, ще си остане между нас.

— Заради това ли ме попита за Гилем?

— Отчасти да — призна баща й, — макар че има и други причини. Но първо ми обещай, че каквото ти разкажа, ще си остане между тези четири стени.

— Имаш думата ми — отсече тя без колебание.

Пелтие отново въздъхна, този път обаче Алаис долови в гласа му не тревога, а облекчение. Зарът беше хвърлен. Баща й беше направил своя избор.

Тя се доближи до него. Светлината на свещите заподскача и затрепка в кафявите й очи.

— Това е история, която е започнала преди хилядолетия в древните земи на Египет — подхвана Пелтие. — Това е истинската история на Граала.

 

 

Той говори, докато газеничетата угаснаха.

Дворът долу беше притихнал, гуляйджиите се бяха прибрали да спят. Алаис беше капнала от умора.

Докато разказваше, Пелтие също се умори и се почувства стар.

— В отговор на въпроса ти — не трябва да правиш нищо. Поне засега, а може да не се наложи изобщо. Ако пътуването ни утре се увенчае с успех, ще разполагам с времето и възможността сам да занеса книгите на сигурно място, както съм обещал.

— А ако не успеете? Ако ти се случи нещо?

Алаис замълча, задавена от страх.

— Всичко може да мине добре — отвърна глухо баща й.

— А ако не? — настоя дъщеря му. — Не искаше да я успокояват. — Ако не се върнеш? Как ще разбера какво да правя?

Известно време баща й я гледа в очите. После затърси в кесията си и извади нещо, увито в жълтеникаво сукно.

— Ако с мен се случи нещо, ще получиш знак като този. — Той остави пакетчето на масата и го побутна към нея. — Отвори го.

Алаис бавно разгърна плата. Показа се малък диск от светъл камък с две букви, издълбани отгоре. Тя доближи камъчето до светлината и ги прочете на глас.

— NS.

— Съкратено от Noublesso de los Seres.

— Какво е това?

— Merel, таен знак, който се подава, стиснат между палеца и показалеца. Има и друго, по-важно предназначение, но на теб не ти се налага да го знаеш. Ще потвърди, че можеш да имаш доверие на човека, който ти го носи. — Алаис кимна. — А сега го обърни.

От другата страна беше издълбан лабиринт, същият като върху опакото на дъската. Младата жена затаи дъх.

— Виждала съм го и преди.

Пелтие завъртя пръстена на палеца си, свали го и й го показа.

— Изсечен е от вътрешната страна — обясни той. — Всички пазители носят такъв пръстен.

— Не, виждала съм го тук, в замъка. Днес купих от пазара сирене и взех от стаята си една дъска, с която да го пренеса. Такъв лабиринт има на едната й страна.

— Но това е невъзможно. Изключено е да е същият.

— Заклевам ти се, че е същият.

— Откъде се е взела дъската? — попита настойчиво баща й. — Помисли, Алаис. Някой дал ли ти я е? Подарък ли ти е?

Тя поклати глава.

— Не знам, не знам — каза отчаяна. — Цял ден се опитвам да си спомня, а не мога. Най-странното е, че бях сигурна — виждала съм рисунката и другаде, макар че дъската ми беше непозната.

— Къде е сега тя?

— Оставих я на масата в стаята си — рече дъщеря му. — Защо? Смяташ, че е важно ли?

— Значи е могъл да я види всеки — каза покрусен Пелтие.

— Сигурно — съгласи се притеснена Алаис. — Гилем, някой от слугите, знам ли? — Тя погледна пръстена в ръката си и най-неочаквано всичко си дойде на мястото. — Ти мислеше, че човекът в реката е Симеон, нали? — попита провлачено Алаис. — И той ли е пазител?

Пелтие кимна.

— Нямах причини да смятам, че е той, а някак си бях сигурен.

— А другите пазители? Знаеш ли къде са?

Баща й се наведе и сложи пръстите й върху merel.

— Стига си ме разпитвала, Алаис. Пази това. Не го губи. И скрий дъската с лабиринта далеч от любопитните очи. Ще се занимавам с това, след като се върна.

Алаис се изправи.

— В какъв смисъл ще се занимаваш с дъската?

Пелтие се усмихна, развеселен от упорството й.

— Ще помисля за нея, filha.

— Но това, че дъската е тук, означава ли, че някой в замъка знае за съществуването на книгите?

— Никой не може да каже — отсече твърдо баща й. — Ако смятах, че този въпрос стои, щях да ти кажа. Имаш думата ми.

Прозвуча храбро, така би казал всеки, готов да се бори, но от изражението на Пелтие пролича, че той лъже.

— А ако…

— Basta — рече баща й тихо и вдигна ръце. — Стига толкова.

Алаис се отпусна в огромните му обятия. От познатата му миризма се просълзи отново.

— Всичко ще бъде наред — увери я твърдо баща й. — Бъди смела. Прави само каквото съм те помолил, не повече. — Той я целуна по главата. — Утре призори ела да се сбогуваме. — Алаис кимна, не смееше да каже нищо. — Ben, ben. А сега побързай. И Бог да те пази.

 

 

Алаис притича до другия край на тъмния коридор и излезе на двора — във всяка сянка й се привиждаха духове и нечисти сили. Беше зашеметена. Старият познат свят изведнъж й се стори огледален образ на старото си „Аз“, същият, но и съвсем различен. Вързопчето с диска, скрито под роклята й, сякаш я пареше по кожата.

Навън беше прохладно. Повечето хора се бяха прибрали, макар че в стаите над Парадния двор тук-там още се виждаха светлини. Алаис подскочи, когато откъм помещенията за стражата екна смях. За миг й се стори, че на един от прозорците по горните етажи стои човек. После обаче пред нея прелетя прилеп, който привлече погледа й, и когато тя отново вдигна очи, прозорецът вече беше тъмен.

Алаис ускори крачка. В главата й на вихрушка се въртяха думите на баща й, всички въпроси, които тя е трябвало да зададе, а не го е направила.

След няколко крачки усети, че настръхва. Погледна назад.

— Кой е?

Никой не й отговори. Тя отново се провикна. В мрака сякаш я дебнеше някаква зла сила, Алаис я надушваше, усещаше я. Забърза още повече, сега вече беше сигурна, че някой я следи. Чуваше тихо тътрузене на крака и тежко дишане.

— Кой е? — попита тя отново.

Изневиделица груба мазолеста ръка запуши устата й. Смърдеше на бира. Алаис понечи да извика, но усети внезапен остър удар по тила си и се свлече. После по тялото й плъзнаха ръце — досущ плъхове, пъплещи из зимник, — които накрая намериха каквото търсеха.

— Aqui es.

Ето го.

Това беше последното, което Алаис чу, после я обгърна непрогледен мрак.