Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

31.

Юридическата кантора на Пол Отие се намираше в сърцето на Долния град в Каркасон.

През последните две години той се бе утвърдил още повече като адвокат и успехът му бе намерил отражение и в самата кантора. Тя се помещаваше в сграда от стъкло и стомана, проектирана от прочут архитект. Беше с изискан покрит вътрешен двор и с атриум с градина, отделяща кабинетите и коридорите. Всичко беше ненатрапчиво и стилно.

Отие беше в кабинета си на четвъртия етаж. Огромният западен прозорец гледаше към катедралата „Свети Михаил“ и към казармите на парашутния полк. Стаята беше отражение на самия човек: подредена, интериорът бе с точно премерено съотношение между богатство и общоприет добър вкус.

Цялата външна стена на кабинета беше остъклена. По това време на деня щорите бяха спуснати, за да предпазват от слънцето на късния следобед. Другите три стени бяха покрити със снимки, разрешителни и удостоверения, сложени в рамки. Имаше и няколко стари карти, при това оригинали. На някои беше изобразен пътят на кръстоносците, от други се виждаше как през вековете са се променяли границите на Лангедок. Хартията беше жълта, на места червеното и зеленото мастило бяха избелели.

Пред прозореца имаше дълго широко писалище, проектирано специално за кабинета. По него нямаше почти нищо, освен голям бележник с кожена подложка и няколко снимки в рамки, едната от които беше студиен портрет на бившата жена на Отие и на двете му деца. Клиентите се чувстваха по-сигурни, ако видеха свидетелства за устойчивост и семейни ценности, затова Отие държеше фотографията на видно място.

Имаше още три снимки: негов портрет на двайсет и една години, малко след като завърши Националното училище по администрация в Париж, как се здрависва с водача на Националния фронт Жан-Мари льо Пен, втората беше правена в Компостела, а на третата, от миналата година, се беше фотографирал с абата на Сито по случай последното му, най-голямо дарение за Христовото братство.

Всяка от снимките му напомняше колко далеч е стигнал.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Oui? — Секретарката му съобщи, че посетителите са дошли. — Прати ги горе.

Жавие Доминго и Сирил Бресар бяха бивши полицаи. Бресар беше уволнен през 1999 година за оказано насилие по време на разпит на заподозрян, а Доминго — една година по-късно по обвинения в сплашване и взимане на подкупи. И двамата бяха отървали затвора благодарение на умелата защита на Отие. Оттогава работеха за него.

— Е? — подхвана той. — Ако имате някакво обяснение, сега е времето да го споделите с мен. — Те затвориха вратата и застанаха мълком пред писалището. — Не? Нямате какво да кажете? Не е зле да се помолите Био да не се събуди и да не си спомни кой е бил зад волана.

— Няма да се събуди, господине.

— Изведнъж си станал лекар, а, Бресар?

— Днес състоянието му се е влошило.

Отие се обърна с гръб към тях и с ръце на кръста, се загледа през прозореца към катедралата.

— Е, какво ще ми съобщите?

— Био й предаде бележка — отговори Доминго.

— Която е изчезнала — подметна ехидно адвокатът — заедно със самото момиче. Защо си дошъл, Доминго, щом нямаш какво да ми съобщиш? Защо ми губиш времето?

Доминго поруменя до грозно червено.

— Знаем, господине, къде е жената. Днес Сантини я е засякъл в Тулуза.

— Е, и?

— Преди около час е напуснала града — допълни Бресар. — Прекарала е следобеда в Националната библиотека. Сантини ще ни прати по факса списък със забележителностите, които е посетила.

— Следите ли колата? Или искам прекалено много?

— Да, проследихме я. Жената е тръгнала за Каркасон.

Отие седна на стола и ги изгледа през огромното писалище.

— Значи сега ще отидеш и ще я причакаш пред хотела, нали, Доминго?

— Да, господине. Кой хотел?

— Срещу Нарбонската порта — тросна му се адвокатът. — Не искам тя да разбира, че я следим. Претърсете стаята, колата, всичко, но внимавайте жената да не усети.

— Търсим ли нещо друго, освен пръстена и бележката?

— Една книга — отговори Отие, — приблизително с такава големина. С твърди корици, с кожени връзки. Много ценна е, внимавайте. — Той бръкна в една от папките върху писалището и метна през плота снимка. — Прилича на тази тук. — Предостави на Доминго няколко секунди — да разгледа снимката, после пак я дръпна към себе си. — Ако няма друго…

— Една от сестрите в болницата ни даде това — побърза да каже Бресар и подаде листче хартия. — Било е в джоба на Био.

Отие го взе. Беше квитанция за колет, пратен надвечер в понеделник от централната поща на Фоа на адрес в Каркасон.

— Коя е Жан Жиро? — попита адвокатът.

— Бабата на Био по майчина линия.

— Дали още му е баба? — промълви тихо Отие. Пресегна се и натисна бутона на вътрешната връзка върху бюрото си. — Орели, трябват ми сведения за Жан Жиро. Ж-и-р-о. Живее на улица „Гаф“. Възможно най-бързо. — Той се облегна на стола. — Бабата знае ли какво е сполетяло внука й?

С мълчанието си Бресар отговори на въпроса му.

— Разбери — нареди рязко адвокатът. — Сега, като се замисля, докато Доминго е на гости на доктор Танър, не е зле ти да отидеш и да поразгледаш къщата на госпожа Жиро, но без да те забележат. Ще те чакам на паркинга пред Нарбонската порта след… — Той си погледна часовника. — След половин час.

Вътрешният телефон иззвъня отново.

— Какво стоите? — подвикна Отие и ги отпрати с ръка. Изчака вратата да се затвори след тях и попита: — Oui, Орели? — Докато слушаше, започна да си играе със златното кръстче около врата си. — Тя обясни ли защо иска да измести срещата един час напред? Разбира се, че е неудобно — прекъсна той извиненията на секретарката си.

Извади от джоба на сакото си клетъчния телефон. Нямаше съобщения. Досега жената винаги се беше свързвала направо с него.

— Налага се да изляза, Орели — рече Отие. — На път за къщи ми остави в апартамента сведенията за Жиро. Преди осем часа.

После грабна от облегалката на стола сакото си, извади от чекмеджето чифт ръкавици и излезе.

 

 

Одрик Бейар седеше на малкото писалище в стаята у Жан Жиро. Зад него имаше тясно старовремско легло с табли с дърворезба.

Жан му беше предоставяла стаята преди много години и при нужда тя винаги беше отворена за него. Жената го беше трогнала изключително много. Бе подредила екземпляри на всичките му трудове и публикации върху дървената етажерка над леглото.

В началото на дългото им приятелство Жан все се заяждаше с него, че не признава друго, освен писалката, мастилото и хартията. Той само се усмихваше и отвръщаше, че е прекалено стар, за да променя навиците си.

Сега обаче промяната май беше неизбежна.

Бейар се облегна на стола и се замисли за Жан и за приятелството им, което означаваше толкова много за него. През живота си беше срещал добри хора, но с Жан беше по-особено. Тъкмо тя му беше помогнала да издири Грейс Танър.

Тракането на тенджери в кухнята прекъсна мислите му. Взе писалката и усети как годините сякаш се стопяват. Отново се почувства млад.

Най-неочаквано думите сами изникнаха в съзнанието му и той започна да пише. Писмото беше кратко и делово. Одрик попи с попивателната лъскавото мастило и внимателно сгъна хартията на три. Веднага щом научеше адреса на жената, можеше да прати писмото.

След това всичко вече щеше да бъде в нейни ръце. Само тя можеше да реши.

— Si es atal es atal.

Да става каквото има да става.

 

 

Телефонът иззвъня. Бейар отвори очи. Чу, че Жан вдига, после се разнесе писък. В началото Бейар помисли, че е някъде откъм улицата. Сетне слушалката се удари в пода.

— Какво има, Жан? Какво се е случило? Кой се обади по телефона?

Тя го погледна невиждащо.

— Ив е ранен.

Одрик се вторачи в нея ужасен.

— Кога?

— Снощи. Блъснала го е кола, шофьорът е избягал. Чак сега са успели да открият Клодет. Тя ми се обади.

— Тежко ли е ранен?

Жан сякаш не го чу.

— Ще пратят човек, който да ме закара в болницата във Фоа.

— Кой ще прати? Клодет ли?

Жан поклати глава.

— От полицията.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Да — отговори тя след кратко колебание, после тръгна като сомнамбул към спалнята си.

Безсилен, стреснат от новината, Бейар се върна в стаята. Знаеше, че това не е случайно съвпадение. Погледна писмото, което току-що беше написал. Пристъпи крачка напред с мисълта, че докато е време, може да спре неизбежния низ от събития.

После отпусна ръка. Ако изгореше писмото, щеше да се обезсмисли всичко, за което се беше борил, всичко, което беше изтърпял.

Беше длъжен да извърви пътя докрай.

Свлече се на колене и започна да се моли. В началото отколешните думи едва излизаха от устата му, но скоро вече се лееха и го свързваха с всички, изричали ги някога.

Отвън се чу клаксон и Бейар се върна в настоящето. Изправи се с усилие, чувстваше се скован и уморен. Пъхна писмото в горния си джоб, свали сакото от закачалката на вратата, после отиде да вземе Жан.

 

 

Отие спря на един от големите обществени паркинги срещу Нарбонската порта. Наоколо гъмжеше от чужденци, въоръжени с пътеводители и фотоапарати. Презираше всичко това, експлоатацията на историята и безумната комерсиализация на неговото минало — колкото да се позабавляват разни японци, американци и англичани. Ненавиждаше реставрираните стени и фалшивите кули от сив аспид, това измислено минало, опаковано за глупаци и неверници.

Както се бяха разбрали, Бресар го чакаше и набързо му докладва. В къщата нямало никого, до нея се стигало лесно през градините отзад. Според съседите преди петнайсетина минути била минала полицейска кола, която взела госпожа Жиро. С нея се качил и някакъв възрастен мъж.

— Кой?

— Виждали са го и преди, но никой не знае как се казва.

След като отпрати Бресар, Отие се заспуска по хълма.

Не след дълго излезе откъм задната страна на къщата на Жиро. Фасадата беше боядисана в пепелявожълт цвят. През незаключената портичка се влизаше в градина с плочник.

Остъклената задна врата имаше навес, покрит с пълзящи растения. Отие надзърна и видя, че освен ключа в ключалката вратата е прихваната долу и горе и с райбери. За да не оставя улики, той потърси откъде другаде може да влезе.

До френските прозорци имаше малко кухненско прозорче, горното крило на което беше отворено. Отие надяна латексовите ръкавици, пъхна ръка в процепа и завъртя дръжката. Заяждаше, а пантите изскърцаха, докато отваряше и долната част на прозореца. Когато отворът стана достатъчно широк, той се покатери и се озова в леденостуден килер.

Лъхна го миризма на маслини и на стар хляб.

Премина в хола. В ъгъла имаше писалище със стара електрическа пишеща машина. Той я включи, машината забръмча и се съживи. Адвокатът сложи лист хартия и натисна два-три клавиша. Придърпа машината напред и се зае да претърсва отделенията за писма. Нищо не привлече вниманието му. Прерови чекмеджетата. В първите две не откри кой знае какво — писалки, кламери, пликове, марки и купчина листове. В най-долното имаше само един малък дебел плик. Беше с пощенското клеймо на Ариеж: 18:20 ч., 4 юли 2005 г.

Отие бръкна вътре. Откри само квитанция, потвърждаваща, че в осем и половина госпожа Жиро е получила колетна пратка. Квитанцията беше същата като копието, дадено му от Доминго.

Отие я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Това не доказваше по безспорен начин, че Био е взел пръстена и го е пратил на баба си, но все пак сочеше натам. Отие продължи да издирва самия пръстен. След като огледа целия първи етаж се качи горе. Вратата на задната стая се падаше точно срещу стълбите. Това очевидно беше спалнята на самата Жиро. Отие претърси гардероба и чекмеджетата на шкафчето. Всичко беше старателно сгънато и подредено, с лек мирис на розова вода.

Пред огледалото на тоалетката имаше кутийка за накити. Вътре имаше две брошки, наниз пожълтели перли и златна гривна, няколко чифта обици и сребърно кръстче. Венчалната халка и годежният пръстен бяха пъхнати в протрития червен филц, личеше, че Жиро ги вади рядко.

За разлика от първата, втората спалня беше почти празна — единично легло и писалище с настолна лампа. На Отие му хареса. Стаята му напомни голите килии в абатството.

Личеше, че съвсем наскоро тук е имало някой. На нощното шкафче стоеше чаша с вода и стихосбирка на окситанския поет Рьоне Нели. Отие се приближи до писалището. Отгоре бяха оставени старовремска писалка и шишенце мастило, няколко листа дебела хартия и попивателна.

Адвокатът направо не повярва на очите си. Някой беше седял зад писалището и беше писал писмо на Алис Танър. Името се четеше съвсем ясно.

Отие обърна попивателната и се опита да разчете и подписа. Почеркът беше особен и някои букви се сливаха, той обаче продължи да упорства.

Сгъна грубата попивателна и също я пъхна в горния джоб на сакото си. Тъкмо тръгваше, когато погледа му привлече късче хартия на пода. Отие го вдигна. Беше парче от билет за влак с днешна дата. Ясно се четеше Каркасон.

Камбаните на „Сен Жиме“ му напомниха, че разполага със съвсем малко време. Хвърли последен поглед наоколо и излезе, откъдето беше влязъл.

След двайсет минути вече седеше на балкона в апартамента си на Ке дьо Пешру с изглед към реката и към средновековния Град. На масичката до него имаше бутилка „Шато Вилрамбер Муро“ и две чаши. На коленете си адвокатът държеше папката със сведенията за Жан Жиро, които неговата секретарка беше събрала през последния час. В друга папка беше предварителното заключение на съдебния антрополог за скелетите, намерени в пещерата.

Отие се позамисли, сетне извади няколко страници от папката на Жиро. Пак залепи плика, наля си чаша вино и зачака посетителката.