Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

62.

— Алаис! Алаис! Събуди се!

Някой я дърпаше за рамото. Нещо не беше наред. Тя седеше на брега на реката, в спокойствието и шарената сянка на своята полянка. Усещаше как хладната свежа вода я гъделичка между пръстите на краката, как слънцето я милва нежно по бузата. Долавяше върху езика си силния вкус на корбиерско вино, носът й беше пълен с опияняващото ухание на топъл бял хляб.

Гилем беше легнал до нея на тревата и спеше.

Светът беше толкова зелен, небето — толкова синьо.

Алаис трепна, събуди се и видя, че още е във влажния полуздрач на подземните проходи. Над нея се беше надвесил Сажо.

— Събуди се, господарке.

Алаис седна с усилие.

— Какво има? Есклармонд добре ли е?

— Виконт Транкавел е бил взет в плен.

— Взет в плен ли? — повтори тя изумена. — Къде? От кого?

— Мълви се, че са го предали. Хората разправят, че французите са го прилъгали да отиде в стана им, а после са го пленили. Според други се е предал доброволно, за да спаси Града. И…

Сажо млъкна насред изречението. Дори в сумрака Алаис видя, че той се е изчервил.

— Какво има?

— Според мълвата в свитата на виконта са били и господарката Ориан, и рицарят Дю Ма. — Момчето се поколеба. — Те също не са се върнали.

Алаис стана. Погледна към Есклармонд, която беше потънала и спокоен сън.

— Почива си. Известно време може и без нас. Ела. Трябва да разберем какво става.

Улиците отвън бяха пълни с хора.

Сажо я хвана за ръката и я затегли към една къщурка отсреща.

— Гастон със сигурност знае.

Когато Алаис се появи, Гастон и брат му Поне станаха на крака.

— Господарке!

— Вярно ли е, че виконтът е бил пленен? — попита тя.

Гастон кимна.

— Вчера сутринта графът на Оксер е предложил на виконт Транкавел да се срещне в присъствието на абата с графа на Невер. Виконтът отишъл с малка свита, в която била и сестра ти. Никой не знае, господарке Алаис, какво се е случило оттук насетне. Господарят Транкавел или се е предал по собствена воля, за да изкупи свободата ни, или е бил заловен с измама.

— Не се е завърнал никой — добави Поне.

— При всички положения битка няма да има — заяви тихо Гастон. — Гарнизонът се е предал. Французите вече са завзели основните порти и кули.

— Какво! — възкликна Алаис и погледна невярващо първо единия, после и другия мъж. — Какви са условията на капитулацията?

— Че всички граждани на Каркасон, били те катари, евреи или католици, ще могат да напуснат града, без да се страхуват за живота си, като не носят нищо освен дрехите на гърба си.

— Няма ли да има разпити? Клади?

— Очевидно не. Цялото население трябва да се изсели от града, но няма да пострада.

Алаис седна на един стол.

— А господарката Агнес?

— Тя заедно с невръстния престолонаследник ще бъде отведена при графа на Фоа, но при условие че се откаже от правата на сина си над престола. — Гастон се прокашля. — Много съжалявам, господарке Алаис, че загуби и съпруга, и сестра си.

— Някой знае ли каква е съдбата на нашите мъже?

Поне поклати глава.

— Това някаква измама ли е? — попита разгневена Алаис.

— Няма как да разберем, господарке. Едва когато хората тръгнат да се изселват, ще видим дали французите ще изпълнят обещанието си.

— Всички трябва да напуснат града само през една порта — Одската в западната част, когато по здрач забият камбаните.

— Значи това е краят — каза почти през шепот тя. — Градът се е предал.

„Добре поне че татко не доживя да види виконта пленник на французите.“

— Състоянието на Есклармонд се подобрява, ала тя все още е много немощна. Сигурно прекалявам, но мога ли да ви помоля да я изведете от Града? — Алаис се замисли. — Най-разумно е да пътуваме отделно, макар че заради вашата безопасност, както и заради сигурността на Есклармонд не ми се иска да посочвам причините.

Гастон кимна.

— Сигурно се притесняваш, че хората, нанесли й тези ужасяващи рани, още я издирват.

Алаис го погледна изненадана.

— Да — призна тя.

— За нас ще бъде чест да ти помогнем, господарке. — Той поруменя. — Баща ти… Беше справедлив човек.

Тя кимна.

— Да, така е.

 

 

Когато умиращите лъчи на залязващото слънце обагриха външните стени на замъка Контал с яростна оранжева светлина, дворът, уличките и Голямата зала бяха притихнали. Всичко беше изоставено, пусто.

При Одската порта се беше стекло огромно множество уплашени, стъписани хора, които отчаяно се опитваха да не губят от поглед близките си и извръщаха очи от презрителните лица на френските войници, зяпнали ги така, сякаш са не човеци, а зверове. Войниците бяха хванали дръжките на мечовете, само чакаха повод.

Алаис се надяваше, че се е предрешила убедително. Едвам пристъпваше с мъжките ботуши, които й бяха няколко номера по-големи. Внимаваше да не изостава от мъжа отпред. Беше се пристегнала с ивици плат, за да изглежда по-плоска отпред и да скрие безценния товар, който трябваше да изнесе. С панталона, ризата и сламената шапка приличаше на всички останали момчета. Беше сложила в устата си камъчета, за да промени чертите на лицето си, беше си отрязала косата и беше втрила в нея кал, за да я направи по-тъмна.

Опашката се придвижи напред. Алаис гледаше в земята. Когато се приближиха до портата, хората застанаха в редица по един. Там стояха четирима кръстоносци с тъпи лица, върху които се беше изписало презрение. Те спираха хората и ги караха да се събличат, за да докажат, че не изнасят нищо.

Алаис видя, че мъжете от стражата са спрели покритата носилка на Есклармонд. Запушил устата си с кърпа, Гастон обясни, че майка му е много болна. Кръстоносецът дръпна завесата и тутакси отстъпи назад. Алаис едвам се сдържа да не се усмихне. Тя беше зашила в пикочен мехур на свиня прогнило месо и беше омотала краката на Есклармонд с мръсни окървавени бинтове.

Мъжът от стражата им махна с ръка да минават.

Сажо бе тръгнал с господин и госпожа Куза и шестте им деца. Алаис беше намазала и неговата коса с кал — да изглежда по-тъмна. Единственото, което не можеше да скрие, бяха очите му, затова му беше наредила да не вдига поглед.

Редицата от чакащи отново се люшна напред. „Мой ред е.“ Бяха се разбрали Алаис да се преструва, че не разбира, ако някой я заговори.

— Ти! Селянино. Какво носиш там?

Алаис продължи да стои със сведена глава, едвам издържаше на изкушението да докосне ивиците плат около тялото си.

— А ти!

Щикът разряза въздуха и Алаис се приготви за удар, който обаче не последва. Ала момичето отпред беше повалено на земята. Запълзя из прахта, за да си вземе шапката. Вдигна уплашено лице.

— Canhòt.

— Какво казва? — смотолеви мъжът от стражата. — Нищо не им разбирам.

— Chien[1]. Носи кученце.

Още преди някой да е разбрал какво точно става, войникът изтръгна от ръцете на момичето кучето и го набучи на копието си. Кръвта напръска роклята на момичето.

— Хайде! Бързо!

Момичето беше толкова стъписано, че не можеше да помръдне. Алаис му помогна да стане и го насърчи да продължи, като го побутна към портата и устоя на желанието да се обърне и да провери къде е Сажо. Не след дълго и тя беше излязла от града.

„Сега вече ги виждам.“

Френските владетели бяха на хълма над портата. Но не водачите, които, както Алаис предположи, чакаха изселването да приключи, за да влязат в Каркасон, а рицари с цветовете на Бургундия, Невер и Шартр.

В края на редицата, най-близо до пътя един висок слаб мъж беше яхнал едър сив жребец. Въпреки горещото южняшко лято кожата му бе бяла като мляко. До него стоеше Франсоа. А до Франсоа Алаис съгледа познатата червена рокля на Ориан.

Но не и Гилем.

„Продължавай да вървиш, не вдигай поглед от земята.“

Вече беше толкова близо, че долавяше миризмата на кожените седла и юзди на конете. Ориан сякаш бе впила пламнал поглед в нея.

По ръката я потупа старец с пълни с болка очи. Нуждаеше се от помощ, за да изкачи стръмния склон. Алаис подложи рамо. Трябваше й точно такъв късмет. Всички ги мислеха за внук и дядо и така Алаис мина точно пред погледа на Ориан.

Пътят сякаш нямаше край. Най-сетне излязоха на сянка в подножието на хълма, където земята ставаше равна и започваха горите и блатата. Алаис видя как старецът отива при сина и снаха си, после тя се отдели от основната група и се скри сред дърветата.

Веднага след това изплю камъчетата от устата си. Отвътре бузите й бяха разранени. Свали шапката и прокара пръсти по косата си, която стърчеше във всички посоки, сякаш беше влажна слама, остра и бодлива.

Вниманието на Алаис беше привлечено от вик.

„Не! Само не и той!“

Един войник държеше Сажо отзад за яката. Алаис видя как момчето рита и се опитва да се отскубне. Държеше нещо в ръцете си. Кутийка.

Сърцето на Алаис заби като обезумяло. Беше безсилна да стори каквото и да било. Госпожа Куза спореше нещо с войника, който я удари по главата и я запрати в прахта. Сажо се възползва от суматохата. Освободи се от хватката на мъжа и хукна надолу по склона. Господин Куза помогна на жена си да се изправи.

Алаис затаи дъх. За миг й се стори, че всичко ще бъде наред. Войникът бе изгубил интерес. После обаче Алаис чу как някаква жена закрещя. Беше Ориан, която викаше и сочеше Сажо.

„Познала го е.“

Тутакси настана суетня. Двама войници от стражата се завтекоха надолу по склона след Сажо, той обаче тичаше бързо. Войниците бяха с тежко оръжие и брони и не можеха да се мерят с едно единайсетгодишно момче. Алаис го подкани наум да побърза, като го гледаше как криволичи, докато не излезе при прикритието на гората.

Ориан разбра, че може да го изпусне, и прати след него Франсоа. Конят му препусна и бързо догонваше Сажо, но той се шмугна в храсталака.

Алаис разбра, че момчето се е отправило към мочурището, където Од се разделяше на няколко ръкава. Всичко наоколо се зеленееше като ливада напролет, отдолу обаче дебнеше смъртоносна опасност. Местните хора не припарваха насам.

Алаис се качи на едно дърво, за да вижда по-добре. Франсоа или не знаеше накъде се е отправил Сажо, или нехаеше, защото пришпори коня. „Настига го.“ Сажо се препъна, но успя да се задържи и продължи да тича, като криволичеше между храстите.

Най-неочаквано Франсоа нададе вик на гняв, който тутакси прерасна в тревога. Мочурището беше поддало под задните крака на коня. Ужасеното животно се мъчеше да отстъпи назад. Но от всеки отчаян опит да се измъкне затъваше все повече в предателската тиня.

Франсоа се хвърли от седлото и заплува към края на блатото, ала тялото му затъваше все повече в калта.

Сетне настана тишина. На Алаис й се стори, че дори птиците са спрели да пеят. Ужасена за Сажо, тя скочи на земята точно когато момчето се появи пред погледа й. Беше с пепеляво лице, горната му устна трепереше от усилието, но продължаваше да стиска кутийката.

— Отведох го в мочурището — рече Сажо.

Алаис сложи ръка на рамото му.

— Умно направи.

— И той ли беше предател?

Тя кимна.

— Според мен Есклармонд се опитваше да ни каже точно това. — Алаис бе доволна, че баща й не е доживял да разбере, че го е предал не друг, а Франсоа. Тя се отърси от тази мисъл. — Но защо взе тази кутийка, Сажо? За малко да те убият заради нея.

— Menina каза да я пазя като зеницата на окото си.

Сажо разпери пръсти по дъното на кутията, докато не натисна едновременно и двата края. Чу се рязко щракване, после момчето обърна дъното — отдолу имаше нещо като чекмедже. Сажо бръкна и извади парче плат.

— Това е карта. Menina каза, че ще ни трябва.

Алаис разбра на мига.

— Есклармонд не смята да идва с нас — заключи тя тъжно.

Сажо поклати глава.

— Но защо не ми е казала? — възкликна с разтреперан глас Алаис. — Не ми ли е вярвала?

— Ти нямаше да я пуснеш.

Алаис оброни глава върху дънера на дървото. Изведнъж осъзна каква тежка задача е паднала върху плещите й. Не знаеше как ще се справи без Есклармонд.

Сякаш прочел мислите й, Сажо рече:

— Ще се грижа за теб. И няма да отнеме много време. Щом предадем на Хариф „Книга Слова“, ще се върнем и ще намерим Есклармонд. Si es atal es atal.

Да става каквото има да става.

— Дано всички сме мъдри колкото теб.

Сажо се изчерви.

— Трябва да отидем ето тук — обясни той, като посочи на картата. — Не е отбелязано върху никоя карта, но баба го нарича село Лос Серес.

„Ами да.“ Името не само на пазителите, но и на мястото.

— Видя ли? — попита момчето. — В планината Сабартес.

Алаис кимна.

— Струва ми се, че най-после видях.

Бележки

[1] Куче (фр.). — Б.пр.