Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

76.

Ориан се беше посветила на издирването на „Книга Слова“.

След разгрома на Каркасон и завръщането в Шартр съпругът й доста бързо беше изгубил търпение — наградата, за която й беше платил, я нямаше. Между тях никога не беше имало любов и когато желанието му към нея угасна, разговорите бяха заменени с юмруци и каиш.

Ориан търпеше побоите и непрекъснато мислеше за отмъщение. Земите и богатствата на мъжа й се увеличаваха, той имаше все по-голямо влияние над краля на Франция. Беше оставил Ориан сама. Тя беше свободна да продължи издирването и започна да плаща на цяла мрежа съгледвачи в Миди, които да й предоставят сведения.

Само веднъж се беше доближила до възможността да залови Алаис. През май 1234 година беше напуснала Шартр и беше заминала на юг, за Тулуза. Когато отиде в катедрала „Сент Етиен“, установи, че надзирателите са били подкупени и сестра й отново е изчезнала.

Ориан беше решила да не допуска отново същата грешка. Този път още щом беше чула мълвата за жена със същото описание, тя беше дошла с един от синовете си на юг.

Тази сутрин й се стори, че в моравата светлина на изгрева вижда как книгата гори. Беше на крачка от успеха. Провалът я хвърли в ярост. Не можеха да я успокоят нито синът й Луи, нито слугите. Но следобед Ориан бе започнала да преосмисля начина, по който е разтълкувала събитията от сутринта. Ако наистина беше видяла Алаис, а Ориан се съмняваше дори в това, нима беше възможно сестра й да допусне „Книга Слова“ да изгори на кладата на инквизиторите?

Ориан отсъди, че това е изключено. Прати слугите да поразучат из лагера и разбра, че Алаис има дъщеря, момиченце на девет-десет години, чийто баща бил войник под командването на Пиер-Роже дьо Мирпоа. Ориан не вярваше, че сестра й ще довери на човек от гарнизона такъв безценен предмет. Войниците щяха да бъдат претърсени. Но едно дете?

Ориан изчака да се мръкне и отиде на мястото, където държаха жените и децата. Подкупи пазачите, за да влезе. Никой не й зададе никакви въпроси и не я отпрати. Докато минаваше, усети неодобрителните погледи на черните монаси, но това не я трогна.

Пред нея изникна синът й Луи, наглото му лице беше зачервено. Вечно търсеше одобрение, вечно се чудеше как да й угоди.

— Какво искаш? — тросна се майка му.

— Има едно момиче, което трябва да видите, мамо.

Ориан отиде с него в другия край на ограденото пространство, където едно момиченце спеше малко встрани от останалите.

Приликата с Алаис беше изумителна — сякаш гледаше близначката на сестра си. Детето излъчваше същата яростна решимост и имаше същия цвят на кожата, както Алаис на неговите години.

— Остави ме сама — нареди Ориан. — Тя няма да ми повярва, ако и ти стоиш тук.

Лицето на Луи помръкна и това я подразни още повече.

— Остави ме — повтори тя и му обърна гръб. — Иди да приготвиш конете. Не ми трябваш тук.

Щом той си тръгна, Ориан приклекна и потупа момиченцето по ръката.

То се събуди веднага, очите му блестяха от страх.

— Коя сте вие?

— Una amiga — отвърна Ориан на езика, от който се беше отказала преди трийсет години. — Приятелка.

Бертранд не се помръдна.

— Ти си французойка — отсече тя вироглаво, след като погледна облеклото и прическата на Ориан. — Не беше в цитаделата.

— Не, не съм била — потвърди тя, като се опитваше да говори търпеливо, — но съм родена в Каркасон, точно като майка ти. Израснали сме заедно в замъка Контал. Познавах дори дядо ти, майордом Пелтие. Сигурна съм, че Алаис ти е говорила често за него.

— Кръстена съм на дядо си — побърза да каже момиченцето.

Ориан се сдържа и не се усмихна.

— Е, Бертранд. Дошла съм да те изведа оттук.

Детето се намръщи.

— Но Сажо ми каза да стоя тук, докато не дойде да ме вземе — рече то вече не така предпазливо. — Предупреди ме да не тръгвам с никой друг.

— Това ли ти каза Сажо? — усмихна се Ориан. — А на мен каза, че знаеш да се грижиш за себе си и трябва да ти дам нещо, с което да те убедя да ми вярваш.

Тя показа пръстена, който беше откраднала от студената ръка на баща си. Както и очакваше, Бертранд го позна и посегна към него.

— Сажо ли ти го даде?

— Вземи го. Виж сама.

Момиченцето завъртя пръстена и го огледа. Изправи се.

— Къде е Сажо?

— Не знам, освен ако… — отговори тя и се смръщи от яд.

— Да? — погледна я Бертранд.

— Как мислиш, дали е имал предвид, че трябва да се прибереш у дома?

Детето се позамисли.

— Възможно е — рече не особено убедено.

— Далече ли е? — попита нехайно Ориан.

— Един ден път с кон, но по това време на годината може би и повече.

— А селото има ли си име? — подметна небрежно жената.

— Лос Серес — каза Бертранд, — но Сажо ме предупреди да не споменавам пред инквизиторите.

Noublesso de los Seres. Не само името на пазителите на Граала, но и мястото, където той можеше да бъде намерен. Наложи се Ориан да прехапе език, за да скрие радостта си.

— Дай като начало да махнем това — каза тя, после се наведе и смъкна от гърба на Бертранд жълтия кръст. — Не бива да се досетят, че сме бегълки. Имаш ли багаж?

Ако книгата беше у момичето, нямаше нужда да ходят толкова далеч. Търсенето й щеше да приключи тук.

Бертранд поклати глава.

— Нямам.

— Чудесно тогава. А сега тихо. Не бива да привличаме вниманието.

Бертранд пак беше като на тръни, но докато вървяха покрай заспалите хора, Ориан разказваше за Алаис и за замъка Контал. Беше обаятелна, убедителна и внимателна. Малко по малко спечели момичето.

Пусна още една монета в ръката на пазача, който стоеше на изхода, после изведе Бертранд от лагера, при мястото, където синът й я чакаше с шест войници на коне и покрита каруца.

— Те с нас ли ще дойдат? — попита Бертранд, изведнъж се беше усъмнила.

Ориан се усмихна и я качи в каруцата.

— По пътя някой трябва да ни пази от разбойници, нали? Сажо няма да ми прости никога, ако допусна с теб да се случи нещо.

След като Бертранд беше настанена, Ориан се обърна към сина си.

— Ами аз? — възкликна той. — И аз искам да дойда.

— Ти ще стоиш тук — отсече майка му. — Ако случайно си забравил, си във войската. Не можеш да изчезнеш просто така. Ще стане по-лесно и бързо, ако тръгна сама.

— Но…

— Казах вече — сопна се Ориан тихо, за да не ги чуе Бертранд. — Трябва да защитаваш интересите ни тук. Оправи се с бащата на момичето, както говорихме. Остави другото на мен.

 

 

Единствената мисъл на Гилем бе как да намери Ориан. Дойде в Монсегюр, за да помогне на Алаис и да я предпази от Ориан. Близо трийсет години я наблюдаваше отдалече.

Сега вече Алаис беше мъртва и той нямаше какво да губи. От година на година жаждата му за мъст бе ставала все по-голяма. Съжаляваше, че навремето не е убил Ориан. Нямаше да пропусне втори шанс.

Скрил лицето си под качулката на наметалото, Гилем се промъкваше през лагера на кръстоносците, докато не видя зеленото и сребристото на шатрата на Ориан.

Отвътре се чуваха гласове. Говореха на френски. Млад мъж даваше заповеди. Гилем си спомни сина на Ориан, младежа, който бе седял до нея на трибуните. Долепи ухо до шатрата и заслуша.

— Той е войник от гарнизона — каза с наглия си глас Луи д’Еврьо. — Познат е под името Сажо дьо Сервиан. Същият, който предизвика днес безредиците. Селяндури — изсъска той презрително. — И добре да се отнасяш с тях, се държат като добичета. — Младежът се засмя сприхаво. — Отведоха го на ограденото място край шатрата на Юг де Арси, по-далеч от другите задържани, за да не създава неприятности. — Луи заговори тихо и Гилем почти не го чуваше. — Това е за теб — рече той. Издрънчаха монети. — Сега половината. Останалото, след като свършиш работа.

Гилем изчака войникът да излезе, после се промъкна през входа, където не пазеше никой.

— Казах ти да не ме безпокоиш — тросна се Луи, без да се обръща.

Ножът на Гилем опря в гръкляна му.

— Ако издадеш и звук, ще те убия — закани се Гилем.

— Взимай каквото искаш… Само не ме убивай.

Гилем огледа разкошната шатра, красивите килими и топлите завивки. Ориан беше получила богатството и общественото положение, към които винаги се беше стремила.

— Как се казваш?

— Луи д’Еврьо. Не знам кой си, но майка ми ще…

Гилем дръпна рязко главата му.

— Не ме заплашвай. Няма кой да те чуе. — Притисна още по-плътно острието към бледата северняшка кожа на Еврьо. Младежът застина. — Сега вече е по-добре. И така. Къде е Ориан? Ако не ми отговориш, ще ти прережа гърлото.

Когато чу името на Ориан, Еврьо настръхна, но от страх езикът му се развърза.

— Отиде на мястото, където държат жените — изпелтечи той.

— Защо?

— За да потърси… едно момиче.

— Не ми губи времето, nenon — изръмжа Гилем. — Какво момиче? Защо го търси?

— Детето на една еретичка. На сестрата на майка ми — каза Еврьо така, сякаш имаше в устата си отрова. — На леля ми. Майка ми искаше да види сама момичето.

— Алаис — пророни невярващо Гилем. — На колко години е детето?

Направо надушваше страха, избил по кожата на Еврьо.

— Откъде да знам? На девет-десет.

— А бащата? И той ли е загинал?

Еврьо се опита да се размърда. Гилем увеличи натиска върху врата му и обърна острието така, че върхът да притисне кожата под лявото ухо на младежа.

— Той е войник от гарнизона на Пиер-Роже дьо Мирпоа.

Гилем разбра.

— И ти прати войник да се погрижи за него…

Острието на ножа му проблесна, отразило светлината на свещта.

— Кой си ти?

Гилем не му обърна внимание.

— Къде е Еврьо? Защо не е тук?

— Баща ми е мъртъв — отвърна младежът. В гласа му имаше не скръб, а нещо като самохвална гордост, която Гилем не можеше да разбере. — Сега вече аз съм владетел на именията на рода Еврьо.

Гилем се засмя.

— Или най-вероятно ги владее майка ти.

Момчето трепна, сякаш го удариха.

— Я ми кажи, господарю Еврьо — каза Гилем презрително, — защо момичето е притрябвало на майка ти?

— Толкова ли е важно? То е дете на еретици. Трябваше да ги изгорят всички на кладата.

В мига, в който изрече думите, Еврьо съжали, но беше късно. Гилем преряза гръкляна му, като прокара ножа от едното до другото ухо.

— Per lo Miegjorn — каза той.

За Миди.

Кръвта рукна на тласъци от раната върху красивите килими. Гилем пусна Еврьо и той се свлече.

— Ако слугата ти се върне бързо, ще живееш. В противен случай не е зле да се помолиш на своя Бог да ти опрости греховете.

Гилем отново си сложи качулката и побягна. Трябваше да намери Сажо преди убиеца.

 

 

Малката група продължи да си проправя път през студената нощ.

Ориан вече съжаляваше, че са взели каруцата. С коне щяха да се придвижват по-бързо. Дървените колела се удряха в парчетата кремък и дращеха по твърдата вледенена земя.

Заобикаляха главните пътища, които още бяха препречени, и първите няколко часа пътуваха на юг. После, когато зимният здрач отстъпи място на нощната тъма, завиха на югоизток.

Бертранд спеше, завита презглава с наметалото. Хапещият вятър свистеше под чергилото на каруцата. Момичето беше засипало Ориан с въпроси за живота в Каркасон едно време, преди войната. Ориан се подразни и й даде бучки захар и вино с приспивателно. Накрая детето млъкна и потъна в дълбок сън.

 

 

— Събуди се!

Сажо чу нечий глас. Мъж. Съвсем наблизо.

Опита се да се размърда. Всичко го болеше. Пред очите му блеснаха светкавици.

— Събуди се!

Този път гласът беше по-настойчив.

Сажо трепна. До разраненото му лице се допря нещо студено и успокояващо. В съзнанието му бавно изникна споменът за ударите по главата, тялото, навсякъде.

Дали беше мъртъв?

После си спомни. Някой извика на войниците да спрат.

Вероятно не беше мъртъв.

Сажо отново се опита да се раздвижи. Усети зад гърба си нещо твърдо. Разбра, че ръцете му са извити назад. Опита се да отвори очи, но едното се бе издуло. Затова пък другите му сетива се бяха изострили. Чуваше, как конете пристъпват, как чаткат с копита. Чуваше гласа на вятъра и писъците на козодоите. На самотен бухал. Това бяха звуци, които разбираше.

— Можеш ли да движиш краката си? — попита мъжът.

Макар болката да беше жестока, Сажо се размърда.

— Ще се задържиш ли на кон?

Сажо се вгледа в мъжа, който го освободи. Нещо в гласа и в начина, по който извръщаше главата си, му се стори познато.

Изправи се със залитане.

— На какво дължа такава добрина? — попита, като разтриваше китките си.

После внезапно разбра. В съзнанието му изплува замъкът Контал и Алаис.

— Гилем дю Ма — промълви Сажо.

Мъжът го погледна изненадано.

— Познаваме ли се, приятелю?

— Едва ли помниш — отговори Сажо, нямаше сили да го погледне в лицето. — Я ми кажи, amic[1] — натърти той на думата. — Какво искаш от мен?

— Дойдох да… — Гилем беше смутен от враждебността му. — Ти си Сажо дьо Сервиан, нали?

— И какво от това?

— Заради Алаис, която и двамата… — Гилем замълча и се отърси от вълнението. — Тук е сестра й Ориан заедно с един от синовете си. Пристигнали са с войската на кръстоносците. Ориан е дошла заради Книгата.

Сажо го погледна вторачено.

— Каква книга? — попита той предизвикателно.

Гилем продължи, без да му обръща внимание:

— Ориан е научила, че имате дъщеря. Отвлякла я е. Не знам накъде са поели, но точно след здрачаване са напуснали лагера. Дойдох да ти съобщя и да ти предложа помощ. — Той се изправи. — Но ако ти не я искаш…

Сажо пребледня.

— Чакай! — извика той.

— Ако искаш да си върнеш дъщерята жива — продължи Гилем, без да трепва, — предлагам да забравиш за враждебното си отношение към мен, каквото и да го е породило.

Той му подаде ръка.

— Знаеш ли къде Ориан е могла да я отведе?

Сажо се взря в мъжа, когото беше мразил цял живот. Но заради Алаис и дъщеря му пое протегнатата ръка.

— Детето си има име — рече той. — Казва се Бертранд.

Бележки

[1] Приятелю (окситански). — Б.пр.