Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

21.

Алаис се събуди точно когато отвън се прокрадваше зората.

За миг се учуди, че е в стаята на баща си. Седна в леглото и се протегна, за да се разсъни. После зачака споменът за деня да се върне, ярък и силен.

По някое време през дългите часове между полунощ и разсъмване Алаис беше взела решение. Въпреки накъсания сън мозъкът й беше бистър като планински ручей. Тя не можеше да седи безучастно и да чака баща си. Когато беше споделил с нея за свещения си дълг към Noublesso de los Seres и за тайната, която пазеха, баща й не беше оставил у нея никакво съмнение, че честта и гордостта му зависят от това дали ще успее да изпълни завета. Неин дълг беше да го издири, да му разкаже за случилото се.

Алаис отиде до прозореца и отвори капаците, за да проветри. Непоклатима и неподвластна на времето, Черната планина потрепваше в далечината, морава във все по-силната утринна светлина. При вида й младата жена се преизпълни с още по-голяма решимост. Светът я зовеше.

Алаис се излагаше на опасност, все пак щеше да пътува сама. Баща й би я нарекъл своенравна. Но тя яздеше отлично, беше бърза и се осланяше на инстинкта, беше убедена, че ще се изплъзне на всяка банда мародери или разбойници. Освен това, поне доколкото знаеше, в земите на виконт Транкавел нямаше нападения.

Докосна цицината отзад на главата си — доказателство, че някой й мислеше злото. Ако й беше дошло времето да умре, по-добре да се изправи с лице пред смъртта с меч в ръката.

Вдигна от масата студения светилник и видя отражението си в окаденото стъкло. Беше бледа, очите й блестяха от умора. Но се долавяше и целеустременост, каквато преди не бе имало.

Не й се искаше да се връща в стаята си, но нямаше избор. Прекрачи внимателно Франсоа и след като се промъкна през двора, влезе в жилищните помещения на замъка.

Лукавата сянка на Ориан — Гиранд, спеше на пода пред стаята на сестра й и Алаис мина на пръсти покрай нея. Красивото намусено лице на прислужницата се беше отпуснало в съня.

Когато Алаис влезе в стаята си, я посрещна тишина. Болногледачката вече я нямаше. Сигурно се беше събудила и, видяла, че младата жена я няма, се беше изнесла.

Без да губи време, Алаис запретна ръкави. Планът й щеше да се увенчае с успех само ако тя успееше да заблуди всички, че е прекалено омаломощена. Никой в замъка не биваше да узнава, че всъщност е поела към Монпелие.

Извади от дрешника най-леката ловджийска рокля — червеникавокафява, от катеричи кожи, със светли ръкави с цвят на камък, които под мишниците бяха много широки и надолу се стесняваха и завършваха с връх като ромб. Пристегна около кръста си тънък кожен колан, на който закачи ножа за ядене и зимната ловджийска чанта.

Обу ловджийските ботуши, които й стигаха до коляното, пристегна кожените върви в горния край, за да втъкне втори нож, после намести токата и се заметна с обикновено кафяво наметало с качулка, което не беше поръбено с кожа.

След като се облече, Алаис взе от ковчежето няколко скъпоценни камъни и накити, включително огърлицата от слънчев камък и тюркоазената огърлица и пръстен. Можеха да й влязат в работа: да ги замени срещу подслон или за да премине безпрепятствено, особено след като излезеше от владенията на виконт Транкавел.

Накрая се увери, че не е забравила нищо, и извади меча си от скривалището зад леглото, където го беше държала недокоснат още от сватбата си. Стисна го здраво в дясната ръка и го вдигна пред лицето си, после сложи острието върху дланта си. Още си беше право и надеждно. Тя описа във въздуха осморка, за да си припомни тежестта и нрава на оръжието. Усмихна се. Пасваше добре на ръката й.

Прокрадна се в кухнята и се примоли на Жак за ечемичен хляб, смокини, чирози, бучка сирене и манерка вино. Той както винаги й даде повече, отколкото й беше нужно.

Вдигна от сън прислужницата си Риксанд и й каза да предаде на господарката Агнес, че се чувства по-добре и ще се присъедини към другите придворни дами в Дамската зала след обедната служба. Риксанд се изненада, но не каза нищо. Алаис не обичаше тази част от задълженията си и стига да беше възможно, обикновено молеше да я извинят, че не присъства. В дамска компания се чувстваше като хваната в кафез и се отегчаваше от глупавите женски брътвежи. Днес обаче това щеше да послужи като неоспоримо доказателство, че тя смята да се прибере в замъка.

Надяваше се да не забележат скоро отсъствието й. Ако й провървеше, чак когато камбаната забиеше за вечерната служба, щяха да разберат, че още не се е прибрала, и да вдигнат тревога.

„А дотогава ще съм много далеч оттук.“

— Риксанд, иди при господарката Агнес чак след закуска — заръча й тя. — Изчакай първите лъчи на слънцето да осветят западната стена на двора, разбра ли? Дотогава, ако някой — дори слугата на баща ми — дойде да ме търси, кажи, че съм отишла да пояздя при нивите отвъд Сан Микел.

Конюшните се падаха в североизточния ъгъл на двора, между Казармената и Главната кула. Когато Алаис се приближи, конете зачаткаха с копита и зацвилиха тихо с надеждата да им даде зоб. Алаис спря при първата преграда и погали по широката муцуна старата си сива кобила. Отпред и отстрани тя беше изпъстрена с твърди бели косми.

— Не днес, стара ми приятелко — каза Алаис. — Не мога да искам толкова много от теб.

Другата й кобила — шестгодишна, арабска порода, беше в съседното помещение. Казваше се Тату и й беше подарък за сватбата от баща й. Беше дореста, с цвят на зимни жълъди, с бяла опашка и грива, светложълти глезени и бели петна и на четирите крака. Тату стигаше до раменете на Алаис, беше с характерната за породата сплескана муцуна, с плътни кости, як гръб и кротък нрав. И по-важно, беше издръжлива и много бърза.

Алаис видя с облекчение, че в конюшнята е само Амиел, най-големият син на ковача, който дремеше върху сеното в дъното. Щом я зърна, той скочи на крака, притеснен, че са го заварили да спи.

Започна да се оправдава, но Алаис го прекъсна.

Амиел провери копитата и подковите на кобилата, сложи й юзда, после подложи парче плат и по молба на Алаис намести върху него не ловджийско, а яздитно седло.

Алаис усети тежест в гърдите. Подскачаше като ужилена и при най-малкия звук откъм двора.

Чак когато Амиел приключи с приготовленията, тя извади изпод наметалото си меча.

— Острието е тъпо — рече Алаис.

Двамата се спогледаха. Амиел пое безмълвно меча и го занесе в ковачницата.

Алаис загледа как от наковалнята хвърчат искри, докато Амиел напряга плещи, стоварва чука върху острието и го сплесква, изравнява и заточва.

— Хубав е, господарке — рече той глухо. — Ще ви служи добре, макар че… Моля се на Бог да не опирате до него.

Алаис се усмихна.

— Leu tanben.

Аз също.

Амиел й помогна да се качи на седлото и преведе кобилата през двора. Алаис със свито сърце се молеше да не я види някой в последния момент.

Скоро излязоха на Източната порта.

— На добър път, господарке — прошепна Амиел, когато Алаис сложи в ръката му един сол.

Стражата отвори портата и младата жена подкара с разтуптяно сърце Тату напред по моста, а оттам по ранните утринни улици на Каркасон. Първата опасност беше преодоляна.

Щом мина през Нарбонската порта, тя пришпори кобилата.

Libertat. Свобода.

Докато яздеше към слънцето, изгряващо на изток, Алаис се чувстваше в мир със света. Косата й се вееше назад, от вятъра страните й си възвърнаха руменината. Докато Тату препускаше през равнините, младата жена се запита дали душата се чувства така, след като напусне тялото. Дали я обзема това усещане за Божията благодат, за Бога, Който стои над всичко, за сътворението, което смъква всичко тленно, докато не остане само духът.

Алаис се усмихна. Съвършените проповядваха, че ще дойде време, когато всички души ще бъдат спасени и всички въпроси ще получат отговор на небето. Засега обаче тя бе готова да чака. Имаше да върши още много неща на земята.

Сянката й се носеше зад нея и всички мисли за Ориан, за замъка, за страха се стопиха. Алаис беше свободна. Градските стени и кули се смаляваха все повече и повече и накрая изчезнаха съвсем.