Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

9.

Алаис стоеше на прозореца в стаята си и чакаше Гилем. Небето над Каркасон бе кадифено, наситеносиньо и беше забулило земята с нежно наметало. Откъм планините духаше лек сух северняк, който шумолеше сред листата на дърветата и тръстиките по бреговете на Од и носеше със себе си обещание за прохлада.

В Сан Микел и Сан Висан проблясваха светлини. Калдъръмените улици в самия Град кипяха от живот: хората ядяха, пиеха, разказваха си истории, пееха песни за любов, за храброст и загуба. На ъгъла след главния площад огънят в ковачницата още гореше.

„Чакам. Постоянно чакам.“

Алаис беше натъркала с билки зъбите си, за да са по-бели, и беше зашила в яката на роклята си торбичка с незабравки, за да ухае на хубаво. Стаята беше изпълнена със сладостната миризма на запалена лавандула.

Съветът беше приключил преди доста време и Алаис очакваше Гилем да си дойде или поне да прати някого да й каже кога ще се върне. От двора долу като дим се издигаха откъслечни разговори. Алаис зърна Жеан Конгост, мъжа на сестра й Ориан, който, тътрузейки нозе, прекоси двора. Тя преброи седем-осем chevaliers от замъка, които се втурнаха устремно заедно със своите ecuyers към ковачницата. Малко преди това младата жена видя как баща й се кара на някакво хлапе, че се навърта около параклиса.

А от Гилем нямаше и следа.

Алаис въздъхна, не й беше никак приятно, че се е затворила тук. Тръгна напред-назад из стаята, сновеше от масата до стола и обратно и търсеше с неспокойни пръсти нещо за вършене. Спря пред гергефа и се взря в малкия гоблен, който тъчеше за господарката Агнес: какви ли не диви зверове и птици с извити на дъга опашки се катереха и впиваха нокти в стената на замък. Ако лошото време или задълженията й я задържаха в стаята, Алаис обикновено намираше утеха в гоблена.

Тази вечер обаче нямаше сили да се заеме с нищо. Иглите си стояха недокоснати върху възглавничката, ширитът, който Сажо й подари, лежеше неразопакован до тях. Отварите, които Алаис беше приготвила от ангеликата и зарасличето, бяха старателно надписани и подредени на дървената полица в най-прохладната и тъмна част на стаята. Алаис вдигна дъската и я разглежда, докато й втръсна. Пръстите й изтръпнаха да очертават отново и отново рисунката с лабиринта. Младата жена чакаше, чакаше.

— Es totjorn lo meteis — прошепна тя.

Все една и съща песен.

Отиде до прозореца и се взря. Оттам я погледна малко, сериозно сърцевидно лице с умни кафяви очи и бледи страни, нито грозно, нито красиво. Алаис намести яката на роклята си, както беше виждала, че правят други момичета. Дали, ако пришиеше дантела…

На вратата се почука рязко.

Perfin. Най-после.

— Тук съм — провикна се Алаис.

Вратата се отвори. Усмивката върху лицето на младата жена застина.

— Франсоа! Какво има?

— Майордом Пелтие ви вика, господарке.

— По това време?

Франсоа запристъпва притеснено от крак на крак.

— Чака ви в стаята си. Мисля, че трябва да побързате, Алаис.

Тя го погледна, изненадана, че я нарича по име. Никога досега не беше допускал такава грешка.

— Да не се е случило нещо? — попита младата жена. — Да не би баща ми да не се чувства добре?

Франсоа се поколеба.

— Много е… угрижен, господарке. Ще се радва, ако отидете при него.

Тя въздъхна.

— Цял ден все обърквам нещо.

Слугата беше озадачен.

— Моля?

— Не ми обръщай внимание, Франсоа. Не съм в настроение. Ще дойда, разбира се, щом баща ми го иска. Тръгваме ли?

 

 

В стаята си в другия край на замъка Ориан седеше в средата на леглото, подвила под себе си дълги красиви крака.

Беше присвила като котка зелените си очи. Усмихна се доволно, докато прокарваха гребена през черните й, падащи на водопад къдрици. От време на време усещаше как костените зъби на гребена я докосват съвсем лекичко, нежно и многозначително по кожата.

— Действа ми много… успокояващо — каза Ориан.

Зад нея стоеше мъж. Беше гол до кръста и между широките му, яки плещи проблясваше пот.

— Успокояващо ли, госпожо? — повтори той развеселен. — Намеренията ми бяха други.

Ориан усети върху врата си топлия му дъх. Мъжът повдигна косата й и я усука отзад на гърба.

— Много си красива.

Започна да разтрива гърба и шията й — отпърво нежно, сетне по-силно. Ориан сведе глава, докато опитните му ръце се плъзгаха леко по скулите, носа и брадичката й, сякаш за да запомнят чертите й. От време на време слизаха надолу към нежната бяла кожа на врата й.

Ориан доближи ръката му до устните си и прокара език по върховете на пръстите му. Мъжът я придърпа към себе си. Тя усети горещото му силно тяло, почувства и члена му, който бе долепен до гърба й и който доказваше колко силно я желае мъжът. Той я обърна с лице към себе си, раздалечи с пръсти устните й, после започна да я целува бавно.

Тя не обърна внимание на стъпките в коридора, докато на вратата не се заблъска.

— Ориан! — извика някой пискливо и сприхаво. — Там ли си?

— Жеан! — прошепна тя съвсем тихо — беше по-скоро подразнена, отколкото разтревожена, че ги прекъсват. Отвори очи. — Нали каза, че още няма да си дойде?

Мъжът погледна към вратата.

— Мислех, че ще се забави. Когато си тръгнах, останах с впечатлението, че ще бъдат при виконта още доста време. Заключено ли е?

— Разбира се — потвърди Ориан.

— Той няма ли да се усъмни?

Жената вдигна рамене.

— Не е толкова глупав, че да влиза, ако не е поканен. Но въпреки това се скрий. — Тя посочи малката ниша зад гоблена в другия край на леглото. — Не се притеснявай — усмихна се Ориан, забелязала изражението му. — Ще го отпратя възможно най-бързо.

— И как?

Ориан обви ръце около врата му и го притегли до себе си така, че той да усети как миглите й го гъделичкат по кожата. Мъжът потрепери.

— Ориан! — изписка Конгост. — Отвори незабавно вратата!

— Почакай и ще видиш — прошепна жената, после се наведе, за да целуне мъжа по гърдите, по стегнатия корем и по-надолу. — А сега изчезвай. Дори той няма да стои вечно отвън.

След като се увери, че любовникът й се е скрил добре, Ориан отиде на пръсти до вратата, завъртя безшумно ключа, после притича отново до леглото и дръпна балдахина. Беше готова да се позабавлява.

— Ориан!

— Съпруже — отвърна тя подразнено. — Не е нужно да вдигаш такъв шум. Отворено е.

Тя го чу как се суети, после вратата се отвори и в стаята нахълта мъжът й. Ориан чу как по дървото изтрака метал: Конгост беше оставил свещта на масата.

— Къде си? — попита сприхаво. — И защо тук е толкова тъмно? Не ми е до игри.

Ориан се усмихна. Излегна се върху възглавниците, като поразтвори крака и пъхна гладките си голи ръце под главата. Не искаше да оставя нищо на въображението на Конгост.

— Тук съм, съпруже.

— Когато първия път натиснах дръжката на вратата, тя не беше отворена — подхвърли той свадливо, след което отмести балдахина и направо онемя.

— Явно не си натиснал… достатъчно силно — отвърна Ориан.

Конгост пребледня, после се изчерви до мораво. Очите му се изцъклиха и той зяпна с отворена уста стегнатите й големи гърди с тъмни зърна, разпуснатата й коса, която се бе разпиляла на ветрило, като гърчещи се змии по възглавницата, извивката на талията й и заобления й корем, триъгълника къдрави черни косми между бедрата й.

— Какви ги вършиш? — изписка той. — Веднага се покрий.

— Спях, съпруже — отвърна Ориан. — Ти ме събуди.

— Събудил съм те? Събудил съм я бил — изпелтечи Конгост. — И си спала в този… в този вид?

— Горещо е, Жеан. Нима не мога да спя както искам в собствената си стая?

— Всеки можеше да влезе и да те завари в този вид. Сестра ти, прислужницата ти Гиранд. Всеки!

Ориан седна и предизвикателно погледна мъжа си, като усука кичур коса между пръстите си.

— Всеки ли? — повтори тя присмехулно. — Освободих Гиранд — допълни Ориан хладно. — Вече нямах нужда точно от нейните услуги.

Забеляза, че на мъжа й отчаяно му се иска да й обърне гръб, а не може. В сухарените му вени течаха и желание, и отвращение.

— Всеки можеше да влезе — повтори той, макар и не така убедено.

— Да, сигурно. Но не е влизал никой. Освен ти, съпруже мой. — Тя се усмихна. Имаше вид на звяр, който се готви да нападне. — И понеже вече си тук, може би ще ми кажеш къде си бил.

— Знаеш къде съм бил — тросна се Конгост. — На Съвет.

Тя се усмихна отново.

— На Съвет ли? Толкова време? Съветът приключи много преди да се мръкне.

Той се изчерви.

— Не си в положение да ме разпитваш.

Ориан присви очи.

— Ама че си надут, Жеан. „Не си в положение…“ — имитира го тя толкова добре, че и двамата мъже трепнаха от жестокостта в гласа й. — Хайде, Жеан, кажи ми къде си ходил. Може би си обсъждал държавните дела? Или си бил с любовница, а? Имаш ли някъде в замъка любовница?

— Как смееш да ми говориш така! Аз…

— Другите мъже казват на жените си къде ходят. А ти? Може пък да си имаш основателна причина да не го правиш.

Сега вече Конгост се разкрещя.

— Другите мъже би трябвало да се научат да държат езика си зад зъбите. Това не е женска работа.

Ориан се приплъзна бавно по леглото към него.

— Не е женска работа ли? — повтори тя. — Наистина ли?

Говореше тихо и злобно. Конгост знаеше, че тя му се подиграва, но не владееше правилата на тази игра.

Ориан се пресегна и притисна с длан издайническата подутина под туниката му. Доволна, забеляза паниката и изненадата в очите му, когато започна да плъзга нагоре-надолу ръка.

— Е, съпруже — рече презрително. — Кажи ми кое според теб е женска работа. Любовта ли? — Тя натисна по-силно. — Това тук? Как ще го наречеш, нагон ли?

Конгост усети, че Ориан му залага капан, но беше като омагьосан от нея и не знаеше какво да прави. Не беше в състояние да се спре и се наведе още повече към нея. Влажните му устни се отваряха и затваряха като на риба, очите му се въртяха. Презираше я, ала тя пък знаеше как да го накара да я желае точно като всеки друг мъж, подвластен на онова, което висеше между краката му. Въпреки цялата начетеност на Конгост Ориан го ненавиждаше.

Тя дръпна най-неочаквано ръка — беше постигнала целта си.

— Е, Жеан — рече хладно. — Щом не си измислил какво да ми кажеш, можеш да си вървиш. Не ми трябваш тук.

Още преди Ориан да разбере какво става, мъжът й я удари, и то толкова силно, че я запрати обратно на леглото.

Тя зяпна изумена.

Конгост се вцепени и загледа ръката си, сякаш тя нямаше нищо общо с него.

— Ориан, аз…

— Жалък си — изкрещя му тя. От устните й потече кръв. — Казах ти да си вървиш. Хайде, тръгвай. Махай ми се от очите!

За миг й се стори, че Конгост ще започне да се извинява. Но когато той вдигна очи, Ориан видя в тях не срам, а омраза. Въздъхна облекчено. Нещата щяха да се разиграят според плана й.

— Отвращаваш ме — изкрещя Конгост и се дръпна от леглото. — Ти си като животно. Не, по-страшна си от животно, защото съзнаваш какво правиш. — Той грабна синьото й наметало, хвърлено на пода, и го запокити в лицето й. — Покрий се. Когато се върна, не искам да те заварвам разкрачена като уличница.

След като се увери, че мъжът й наистина си е тръгнал, Ориан легна отново и се зави с наметалото. За пръв път през четиригодишния им брак старият немощен глупак, за когото баща й я беше принудил да се омъжи, най-после бе успял да я изненада. Тя със сигурност бе целяла да го ядоса, но не беше очаквала той да я удари. И то толкова силно. Ориан прокара пръсти по кожата си, която още я болеше от плесницата. Конгост нарочно й беше причинил болка. Дали щеше да й остане синина? Какво пък! Тогава Ориан щеше да покаже на баща си докъде я е довел с решението си.

Засмя се горчиво. Тя не беше Алаис. Баща й държеше само на Алаис, колкото и да се опитваше да го прикрие. Като външност и характер Ориан приличаше прекалено много на майка си, та баща й да я харесва. Все едно му беше, дори и Жеан да я пребиеше от бой. Щеше да отсъди, че си го е заслужила.

За миг Ориан даде воля на ревността, която криеше от всички освен от Алаис, и тя изби иззад съвършената маска върху красивото й непроницаемо лице. Беше й много криво, че няма власт, няма влияние, чувстваше се разочарована. Какво, като е млада и хубава, щом е обвързана с мъж без амбиции и бъдеще, с мъж, който никога не е вдигал меч? Не беше честно по-малката сестра Алаис да има всичко, за което Ориан мечтаеше и което й беше отказано. А то й се полагаше по право.

Тя усука плата между пръстите си, сякаш щипеше Алаис по бледата кльощава ръка. Грозната, разглезена Алаис, която получаваше всичко, каквото си пожелае. Ориан стисна още по-силно и си представи как по ръката на сестра й избива червенина.

— Не трябваше да се заяждаш с него — екна в тишината гласът на любовника й.

Ориан почти беше забравила, че и той е тук.

— Защо пък да не се заяждам? — възкликна тя. — Това е единственото удоволствие, което мога да получа от него.

Мъжът излезе крадешком иззад завесата и докосна Ориан по бузата.

— Заболя ли те? Останал ти е белег.

Ориан се усмихна, развеселена от загрижеността в гласа му. Колко малко я познаваше той! Виждаше само каквото искаше да види, образа на жената, за каквато я мислеше.

— Няма ми нищо — отвърна Ориан.

Сребърната верижка около врата му се допря до кожата й, когато се наведе да я целуне. Тя надуши желанието му да я обладае. Прокара длани по бедрата му, където кожата беше бяла и мека в сравнение със златистия загар по гърба, ръцете и гърдите му, сетне премести очи по-нагоре. Усмихна се. Мъжът беше чакал прекалено дълго.

Наведе се, за да поеме члена му с уста, ала мъжът я изтика да легне и коленичи пред нея на пода.

— А от мен какви наслади искаш, повелителко моя? — попита той и раздалечи нежно краката й. — Това ли?

Ориан прошепна нещо, когато мъжът се наведе и я целуна.

— Или това?

Устните му се плъзнаха по-надолу, към скритото й потайно местенце. Ориан затаи дъх, когато езикът му заигра по кожата й. Мъжът започна да я хапе леко, да я лиже и възбужда.

— Или може би това?

Младата жена усети ръцете му — силни и здрави — около кръста си, когато той я притегли към себе си. Тя обви крака около гърба му.

— Или може би всъщност искаш ето това? — продължи мъжът с глас, треперлив от желанието, и после я облада. Ориан простена от удоволствие и заби нокти в гърба му. — Съпругът ти каза, че си уличница, нали? Я да проверим дали наистина е така.