Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

68.

— Какво правиш? — попита Франсоа-Батист, щом влезе в стаята на малката къща недалеч от връх Суларак.

Мари-Сесил седеше на масата с разтворена „Книга Числа“ върху черна подложка.

— Запознавам се с разположението на залата.

Франсоа-Батист седна до нея.

— Има ли конкретна причина?

— За да си припомня разликите между тази рисунка тук и самата пещера с лабиринта.

Синът й надникна през рамото й.

— Много ли са?

— Няколко. Както е отбелязано, нашият жертвеник е тук. В пещерата е по-близо до стената.

— Това не означава ли, че лабиринтът, изсечен върху камъка, не се вижда добре?

Мари-Сесил го погледна, изненадана от уместната забележка.

— Но щом първите пазители, например Noublesso Véritable, са използвали в обредите си „Книга Числа“, не би ли трябвало жертвениците да са същите?

— Да, би трябвало — потвърди майка му. — Няма гробница, това е най-очевидното отклонение, но любопитното е, че гробът, където са били положени скелетите, е в съвсем същото положение.

— Научи ли още нещо за телата? — попита Франсоа-Батист.

Тя поклати глава.

— Значи още не знаем кои са тези хора?

Мари-Сесил сви рамене.

— Толкова ли е важно? Според мен тези неща не са от особено значение. Важна е рисунката, пътят, който Navigataidè изминава, докато изрича думите.

— Сигурна ли си, че ще можеш да разчетеш пергамента в „Книга Слова“?

— Ако е от същото време, както другите пергаменти, ще мога. Йероглифите не са много сложни.

Тръпката на очакването я плисна толкова внезапно и бързо, че тя вдигна пръсти, сякаш някой я е стиснал за гърлото. Довечера щеше да изрече забравените думи. Довечера щеше да получи силата на Граала. Времето щеше да бъде победено.

— А ако О’Донъл лъже? — попита Франсоа-Батист. — Ако книгата не е у нея? И Отие също не я е намерил?

Мари-Сесил отвори рязко очи: предизвикателният, груб тон на сина й я беше върнал към действителността. Погледна го с неприязън.

— „Книга Слова“ е там — отсече тя.

Ядосана, затвори „Книга Числа“ и я върна в калъфа. Сложи върху поставката „Книга Отвари“.

На външен вид двете книги бяха еднакви. С едни и същи дървени корици, покрити с кожа и прихванати с кожени връзки.

Първата страница беше празна, ако не се брои малкият златен бокал в средата. От другата страна на листа нямаше нищо. На третата страница бяха думите и изображенията, които се появяваха и в горния край на стените в залата в сутерена на улица „Шовал Блан“.

Първата буква на всяка от следващите страници беше откроена в червено, синьо и жълто със златисто отстрани, иначе текстът се състоеше от слети думи без интервал между тях.

Мари-Сесил насочи вниманието си към пергамента в средата на книгата.

Между йероглифите имаше малки изображения на цветя и символи в зелено. След години на изследвания и проучвания, проведени със средства от състоянието на рода Дьо л’Орадор, дядото на Мари-Сесил беше стигнал до извода, че никоя от илюстрациите не е от особено значение.

Важни бяха само йероглифите в двата папируса за Граала. Всичко останало: думи, изображения, цветове, служеше само да разкрасява или да скрива истината.

— Там е — отсече Мари-Сесил и се вторачи яростно във Франсоа-Батист. Той благоразумно премълча. — Донеси ми нещата — нареди строго майка му. — След това приготви колата.

Само след няколко секунди той се върна с квадратната чантичка с тоалетните й принадлежности.

— Къде да я оставя?

— Ето там — Мари-Сесил посочи тоалетката.

Тя отиде и седна пред огледалото. Чантичката беше от мека кафява кожа с нейните инициали, изписани със златисто. Беше подарък от дядо й.

— Къде ли са? — попита Мари-Сесил, без да се обръща.

— Наблизо — отвърна Франсоа-Батист.

Тя долови напрежението в гласа му.

— Той добре ли е?

Синът й се приближи до нея и отпусна ръце на раменете й.

— Това вълнува ли те изобщо, maman?

Мари-Сесил погледна отражението на сина си в огледалото — стоеше така, сякаш позираше за портрет. Гласът му беше нехаен. Но очите му го издаваха.

— Не — отвърна тя и видя как лицето на младежа се поотпусна. — Просто ми е любопитно.

— Ако искаш да ти отговоря на въпроса — жив е. Създал е доста главоболия, докато са го извеждали. Наложило се е да го поозаптят.

Мари-Сесил повдигна вежди.

— Надявам се, че не са се увлекли — отбеляза тя. — Не ми трябва полужив.

— Не ти трябва ли? — повтори рязко Франсоа-Батист.

Майка му прехапа език.

— Не ни трябва — поправи се тя.