Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

3.

Майордом Пелтие беше в едно от хранилищата до кухнята в приземния етаж и току-що беше приключил със седмичната проверка на доставките на зърно и брашно. Олекна му, като видя, че няма мухлясали чували.

Бертран Пелтие служеше вярно на виконт Транкавел вече повече от осемнайсет години. В началото на мразовитата 1191 година го бяха повикали да се върне в родния Каркасон, за да заеме длъжността intendant — майордом, на деветгодишния Реймон-Роже, наследник на владенията на рода Транкавел. Беше очаквал тази вест и се беше прибрал с голямо желание, като бе довел със себе си и своята бременна съпруга, французойка, и двегодишната си дъщеря. Никога не беше харесвал студения влажен Шартр. В Каркасон беше заварил момче, прекалено зряло за възрастта си, покрусено от загубата на своите родители и опитващо се да се справи с отговорността, стоварила се върху невръстните му плещи.

Оттогава Бертран беше неотлъчно до виконт Транкавел: в началото бе работил в замъка на попечителя на Реймон-Роже — Бертран Сесакски, после под закрилата на граф Фоа. Пелтие беше до Реймон-Роже, когато той навърши пълнолетие и се върна в замъка Контал, за да заеме полагащото му се място на виконт на Каркасон, Безие и Алби.

Като майордом Пелтие беше натоварен с управлението на замъка. Раздаваше правосъдие и отчиташе данъците, събирани от консулите, които управляваха делата в Каркасон. И по-важното, беше всепризнат довереник на виконта, негов съветник и приятел. Никой нямаше такова влияние, както Пелтие.

Замъкът Контал беше пълен с почетни гости, всеки ден прииждаха нови и нови. Seigneurs[1] на най-важните замъци в земите на Транкавел и жените им, както и най-храбрите, най-прочути chevaliers[2] в Миди. В края на юли на традиционния летен рицарски турнир по повод празника на Сан Назари биваха канени най-добрите трубадури. Въпреки сянката на войната, която беше надвиснала над тях вече повече от година, виконтът беше преизпълнен с решимост гостите му да се забавляват и турнирът да стане най-незабравимият по време на неговото управление.

На свой ред Пелтие също беше решен да не оставя нищо на случайността. Той заключи вратата на хамбара с един от многото тежки ключове, които носеше на желязна халка на кръста си, и тръгна по коридора.

— А сега избата — каза на слугата си Франсоа. — Последната бъчва беше прокиснала.

Пелтие продължи нататък по коридора, като спираше да надникне и в други помещения. Складът за платове ухаеше на лавандула и мащерка и беше празен, сякаш очакваше някой да дойде и да му върне живота.

— Покривките за маса изпрани ли са?

— Да, messire[3].

В помещението срещу избата неколцина мъже осоляваха месо. По железните куки на тавана вече бяха окачени парчета филе и шунка. Мъжете редяха късове месо и в бурета. В ъгъла един от слугите нанизваше гъби, чесън и кромид лук, за да ги сложи да се сушат.

Когато Пелтие влезе, всички спряха работа и млъкнаха. Неколцина от по-младите слуги станаха на крака. Той не каза нищо, само огледа строго помещението, кимна одобрително и продължи нататък.

Тъкмо отключваше избата, когато чу, че на горния етаж някой крещи и тича.

— Виж какво става — нареди той подразнен. — Не мога да работя при такъв шум.

— Да, messire.

Франсоа се обърна и хукна нагоре по стълбите.

Пелтие бутна тежката врата и влезе в хладната тъмна изба, където усети познатата миризма на влажно дърво и възкиселия дъх на разлято вино и бира. Тръгна по пътеките между рафтовете, докато не откри бъчвите, които търсеше. От подноса, оставен на масата, взе глинена чаша и внимателно и бавно отвъртя канелката.

Отвън в коридора се чу звук, от който Пелтие настръхна. Остави чашата. Някой го викаше по име. Алаис. Беше се случило нещо.

Пелтие прекоси помещението и рязко отвори вратата.

 

 

Алаис тичаше надолу по стълбите, сякаш я гонеше цяла глутница псета, Франсоа бързаше подире й.

Щом зърна сред буретата вино и бира прошарения си баща, Алаис нададе вик на облекчение. Хвърли се в обятията му и зарови мокро от сълзи лице върху гърдите му. От познатата, вдъхваща спокойствие миризма на баща й й се доплака още повече.

— Какво става, в името на Свети Фоа? Какво се е случило? Пострадала ли си? Кажи ми!

Алаис долови тревогата в гласа му. Опита се да говори, но думите засядаха неизречени в гърлото й.

— Татко, аз…

Той я огледа набързо. Видя размъкнатите й мръсни дрехи и в очите му проблеснаха въпроси. Погледна Франсоа.

— Намерих господарката Алаис в този вид, господарю.

— А тя не ти ли спомена каква е причината да е… да е разстроена?

— Не, messire. Каза ми само да я доведа незабавно при теб.

— Добре. А сега ни остави сами.

Алаис чу как вратата се затваря. После усети допира на тежката ръка на баща си върху рамото си. Той я отведе да седне на пейката покрай стената на избата.

— Хайде, filha[4] — рече й вече по-тихо и повдигна от лицето й кичур коса. — Не мога да те позная. Хайде, кажи ми какво се е случило.

Алаис отново направи опит да се овладее. С носната кърпа, която той й подаде, избърса мокрото си лице и зачервените очи.

— Пийни — подкани Пелтие, като й сложи в ръцете чаша вино, после седна до нея. Старото дърво се огъна под тежестта му. — Франсоа излезе. Сега сме сами. Стига си плакала и ми кажи какво се е случило. Гилем ли? Да не те е засегнал с нещо? Защото, ако те е обидил, ти обещавам, че…

— Гилем няма нищо общо, paire[5] — побърза да каже Алаис. — Никой няма вина…

Тя го погледна, после отново сведе очи, притеснена и унизена, че седи пред него в такова състояние.

— Тогава какво има? — продължи да упорства баща й. — Как да ти помогна, след като не искаш да ми кажеш какво се е случило?

Алаис преглътна. Не знаеше откъде да започне.

Пелтие хвана ръцете й.

— Трепериш, Алаис. — Тя долови тревогата и обичта в гласа му, усилията му да потисне страха си. — И си погледни дрехите — продължи баща й, като стисна между пръстите си подгъва на роклята й и го вдигна. — Мокри, целите в кал.

Алаис виждаше колко уморен и притеснен е баща й.

— Не те познавам толкова мълчалива — рече Пелтие, дано я накара да проговори. — Кажи ми какво има де!

По лицето му се четяха такава любов и доверие, че Алаис усети как сърцето й се свива.

— Страх ме е, че ще ми се ядосаш, paire. И то с право.

Чертите му се изостриха, но той продължи да се усмихва.

— Обещавам да не ти се карам. Хайде, говори.

— Дори ако ти кажа, че съм ходила на реката ли?

Баща й се поколеба, но гласът му не трепна.

— Дори и тогава.

„Колкото по-бързо си призная, толкова по-добре.“

Алаис отпусна ръце в скута си.

— Тази сутрин точно преди зазоряване отидох на реката, на едно място, където често бера билки.

— Сама ли?

— Да, сама — призна си тя и го погледна в очите. — Знам, paire, обещала съм ти и те моля да ми простиш, че не те послушах.

— Пеша ли?

Алаис кимна и изчака баща ида даде знак, че може да продължи.

— Стоях там известно време. Не видях никого. Тъкмо си прибирах нещата, за да си тръгна, когато забелязах във водата вързоп дрехи, качествено сукно. Всъщност… — Алаис замълча. — Всъщност това беше труп. На мъж, доста стар. С черна къдрава коса. Отначало помислих, че се е удавил. Не виждах почти нищо. После забелязах, че гърлото му е прерязано.

Баща й се вцепени.

— Не си пипала тялото, нали?

Алаис поклати глава.

— Не, но… — Смутена, младата жена сведе очи. — Бях толкова ужасена, че загубих самообладание и побягнах, дори не си прибрах нещата. Единственото, което ми се въртеше в ума, бе, че трябва да се махна.

Пелтие отново се свъси.

— И не си забелязала никого?

— Жива душа. Беше съвсем безлюдно. Но щом видях трупа, се притесних, че убийците може би още са някъде наблизо. — Гласът й трепна. — Стори ми се, че усещам как ме наблюдават и следят.

— Значи не си пострадала, така ли? — попита баща й предпазливо, като подбираше внимателно думите. — Никой не те е наранил? Или обидил?

Алаис разбра какво има предвид той и това пролича от руменината, плъзнала бързо по страните й.

— Не ми се е случило нищо лошо, освен че бе засегната гордостта ми и… и че изгубих доверието ти.

Тя видя как по лицето на баща й плисва облекчение. Върху него грейна усмивка, която за пръв път от началото на разговора стигна и до очите.

— Е — въздъхна Пелтие. — Засега няма да обсъждаме безразсъдството ти, Алаис… ще отбележа само, че постъпваш правилно, като ми казваш.

Той хвана ръцете й, притисна малките й тънки пръсти между огромните си длани с изпръхнала, загрубяла кожа. Алаис се усмихна, признателна, че й се е разминало.

— Извинявай, paire. Не съм искала да престъпвам дадената дума, просто…

Той махна с ръка, за да й покаже, че не е нужно да се оправдава.

— Дай да не говорим повече за това. Колкото до онзи несретник, не може да се направи нищо. Обирджиите вече са много надалеч. Не ми се вярва още да се навъртат тук.

Алаис сбърчи чело. Покрай думите най-после осъзна какво се е въртяло в съзнанието й. Затвори очи. Представи си как е стояла в ледената вода и е гледала като омагьосана трупа.

— Точно това е странното, татко — бавно каза тя. — Според мен не са били разбойници. Не са взели връхната дреха на мъжа, а тя беше хубава и изглеждаше скъпа. И той си беше с накитите. Златни верижки на ръката, пръстени. Ако са били крадци, са щели да отнесат всичко.

— Нали каза, че не си докосвала трупа! — подвикна баща й.

— Не, не съм. Просто видях ръцете под водата. Накити. Страшно много пръстени, татко. Златна гривна от преплетени верижки. Верижка и около врата. Защо ще оставят такива неща?

Алаис замълча — беше си спомнила подпухналите призрачни ръце, които мъжът сякаш беше протегнал, за да я докосне, и как на мястото на палеца имаше кръв и натрошена бяла кост. Зави й се свят. Алаис се облегна на влажната студена стена.

— Нямаше кръв — уточни тя. — Отворена рана, червена като парче месо. — Алаис преглътна. — Палеца му го нямаше, беше…

— Нямаше ли го? — попита рязко Пелтие. — Как така го нямаше?

Алаис вдигна очи, изненадана от смяната на тона.

— Палецът му беше отсечен. Отрязан до костта.

— На коя ръка, Алаис? — Сега вече баща й дори не криеше колко е притеснен. — Помисли. Важно е.

— Аз не…

Пелтие не й обърна внимание.

— На коя ръка? — повтори той.

— На лявата, на лявата ръка, сигурна съм. На ръката откъм моята страна. Мъжът беше обърнат с главата срещу течението.

Пелтие прекоси помещението, повика Франсоа и рязко отвори вратата. Алаис стана: беше разтърсена от реакцията на баща си и изумена от ставащото.

— Какво се е случило? Кажи ми, умолявам те. Защо е толкова важно на коя ръка?

— Незабавно оседлай коне, Франсоа. За мен дорестия, за господарката Алаис сивата кобила и един кон за теб.

Лицето на слугата както винаги си остана безизразно.

— Разбира се, messire. Далече ли отиваме?

— Само до реката. — Пелтие му махна да върви. — Побързай, човече. И вземи меча ми и чисто наметало за господарката Алаис. Ще те чакаме на кладенеца.

Веднага щом Франсоа се отдалечи и вече не можеше да ги чуе, Алаис се втурна към баща си. Той не пожела да я погледне в очите. Върна се при бъчвите и с разтреперана ръка си наля вино. Гъстата червена течност се разплиска от пръстената купа на масата и остави петна по дървото.

— Paire — примоли се Алаис. — Кажи ми какво става. Защо се налага да ходиш на реката? Това със сигурност не е твоя работа. Нека иде Франсоа. Аз ще му обясня къде.

— Ти не разбираш.

— Ами тогава ми кажи, за да разбера. Можеш да ми имаш доверие.

— Трябва сам да видя трупа. Да установя дали…

— Дали какво? — побърза да попита Алаис.

— Не, не — отвърна баща й и заклати глава. — Това не е твоя работа…

Гласът му заглъхна.

— Но…

Пелтие вдигна ръка — беше се овладял.

— Достатъчно, Алаис. Не питай повече. Предпочитам да ти спестя това, но не мога. Нямам избор. — Той рязко й подаде чашата. — Пийни. Ще ти вдъхне сили, ще ти даде смелост.

— Мен не ме е страх — възропта Алаис, беше се засегнала, задето баща й е изтълкувал нейното нежелание като уплаха. — Не ме е страх да гледам мъртъвци. Бях толкова разстроена заради шока. — Тя се поколеба. — Но те умолявам, messire, кажи ми защо…

Пелтие се обърна към нея и изкрещя:

— Стига!

Алаис отстъпи назад, сякаш я беше ударил.

— Извинявай — каза бързо баща й. — Не съм на себе си. — Той се пресегна и я докосна по бузата. — Никой не може да мечтае за по-вярна и непоколебима дъщеря.

— Защо тогава не искаш да ми се довериш?

Пелтие се подвоуми и за миг Алаис си помисли, че го е убедила. После на лицето му отново се появи вглъбеност и угриженост.

— Единственото, което трябва да направиш, е да ми покажеш — отвърна глухо баща й. — Останалото е моя работа.

 

 

Камбаните в Сан Назари започнаха да бият за третия от седемте канонични часа точно когато те излязоха с конете от Западната порта на замъка Контал. Бащата на Алаис яздеше отпред, тя и Франсоа го следваха плътно.

Тръгнаха по тесния прашен път с остри завои, който лъкатушеше надолу по хълма под градските стени. След като слязоха в равнината, пришпориха конете в лек галоп.

Следваха течението на реката нагоре към извора. Щом навлязоха в мочурищата, безпощадното слънце напече гърбовете им. Над застоялата вода на цели рояци кръжаха комари и черни блатни мухи. Конете тропаха с копита и размахваха опашки, за да прогонят рояците насекоми, които ги хапеха през тънката лятна козина.

Няколко жени перяха в сенчестите плитчини на отсрещния бряг на река Од — бяха нагазили във водата и биеха с бухалките прането, наслагано по плоските сиви камъни. По единствения дървен мост, свързващ мочурищата и селата на север с Каркасон и предградията му, се чуваше монотонното тракане на колела. Имаше и хора, които минаваха направо през реката там, където тя беше най-плитка: несекващ поток от селяни и търговци. Някои носеха на раменете си деца, други караха стада кози и мулета, всички се бяха отправили към тържището на главния площад.

Тримата яздеха мълчешком един зад друг. Навлязоха в гората и тръгнаха бавно между дърветата. По едно време баща й се обърна и й се усмихна. Алаис му беше признателна за това. Сега тя беше притеснена, нащрек, ослушваше се за признаци на опасност. Върбите в мочурището бяха надвиснали някак злобно над главата й и Алаис си представи очи, които ги дебнат от здрача, причакват ги и ги наблюдават. Сърцето й се свиваше.

Тя не бе съвсем наясно какво е очаквала, но когато излязоха на поляната, всичко беше мирно и тихо. Кошницата й си стоеше под дърветата, където я беше оставила, от ивиците плат се подаваха връхчетата на растенията. Алаис слезе от коня и подаде юздите на Франсоа, после отиде при водата. Сечивата й също си бяха там, където ги беше захвърлила.

Тя подскочи, когато баща й я докосна по лакътя.

— Покажи ми — подкани той.

Алаис го поведе по брега към мястото. Отначало не видя нищо и за миг се запита дали не е било само кошмар. Но трупът си беше там, носеше се във водата сред тръстиките малко по-нагоре по течението.

— Ето го. При зарасличето.

За нейна изненада баща й не повика Франсоа, а смъкна наметалото си и нагази в реката.

— Ти стой тук — провикна се той през рамо.

Алаис седна на брега и загледа как баща й крачи през плитчината, без да обръща внимание на водата, която му влизаше в кончовите на ботушите. Щом стигна до трупа, спря и извади меча си. Поколеба се за миг, сякаш се готвеше за най-лошото, после вдигна предпазливо с върха на острието лявата ръка от водата. Обезобразената длан, издута и посиняла, се закрепи за миг, после като жива се загърчи надолу към дръжката на меча и пак цопна във водата.

Пелтие прибра меча си в ножницата, наведе се и обърна трупа. Той заподскача във водата, главата клюмна, сякаш се опитваше да се откачи от врата.

Алаис побърза да се обърне. Не искаше да гледа отпечатъка на смъртта върху лицето на непознатия.

 

 

На връщане към Каркасон настроението на баща й беше съвсем различно. Очевидно му беше олекнало, сякаш от плещите му се беше смъкнал тежък товар. Той си бъбреше весело с Франсоа и ако срещнеше погледа на дъщеря си, й се усмихваше сърдечно.

Въпреки изтощението и отчаянието, че не разбира какво се разиграва, Алаис също бе преизпълнена с радост. Чувстваше се както едно време, когато беше яздила с баща си и двамата имаха време да бъдат заедно.

След като реката остана зад тях и те се упътиха към замъка, любопитството й все пак надделя. Тя събра смелост да зададе на баща си въпроса, който й беше на върха на езика още откакто бяха тръгнали.

— Разбра ли каквото искаше, paire?

— Да.

Алаис изчака, докато не стана ясно, че ще трябва да вади обяснението дума по дума.

— Но не беше той, нали?

Пелтие я погледна строго. Тя обаче продължи да упорства.

— А от описанието беше останал с впечатлението, че може би познаваш човека, така ли? И заради това настоя сам да видиш трупа, нали?

От блясъка в очите му Алаис разбра, че е на прав път.

— Мислех за един човек, който ми беше скъп — отвърна накрая той. — От времето в Шартр.

— Но този беше евреин.

Пелтие вдигна вежди.

— Да, беше евреин.

— Евреин… — повтори Алаис — твой приятел?

Мълчание. Алаис продължи да подпитва.

— Но не беше той, нали?

Този път баща й се усмихна.

— Не, не беше той.

— А кой тогава?

— Не знам.

Известно време Алаис мълча. Беше сигурна, че баща й никога не е споменавал за такъв приятел. Беше добър човек, търпелив, но въпреки това, ако беше разказвал за такъв приятел, за евреин в Шартр, тя щеше да запомни. Но понеже знаеше, че е безсмислено да говори за нещо против волята на баща си, опита друг подход.

— Но не беше грабеж, нали? За това се оказах права.

Сега вече Пелтие й отговори с охота.

— Не. Беше предумишлено убийство. Оставили са по трупа почти всички ценни вещи.

— Почти всички ли? — Баща й си замълча. — Ами ако някой ги е прекъснал? — предположи Алаис, като рискува да продължи с въпросите.

— Според мен не.

— Или може би са търсели нещо конкретно?

— Стига вече, Алаис. Сега не е нито времето, нито мястото.

Тя понечи да каже нещо — не й се щеше да прекъсват разговора, но той очевидно беше приключил. Алаис нямаше да узнае нищо повече. Щеше да направи добре, ако изчакаше баща й сам да повдигне темата. Прибраха се, без да си продумат.

Когато пред тях се очерта Западната порта, Франсоа избърза напред.

— Хубаво е да не споменаваш на никого за тазсутрешния ни поход — предупреди Пелтие.

— Дори на Гилем?

— Съпругът ти едва ли ще остане доволен, ако разбере, че си ходила сама на реката — напомни той кисело. — Мълвата плъзва бързо. Забрави за тази неприятна случка.

Алаис срещна с невинни очи погледа му.

— Разбира се. Щом такова е твоето желание. Имаш думата ми, paire. Няма да говоря за това с никого освен с теб.

Пелтие се подвоуми, сякаш подозираше, че тя го лъже, после се усмихна.

— Послушна дъщеря си, Алаис. Знам, че мога да ти имам доверие.

Бележки

[1] Феодални владетели (фр.). — Б.пр.

[2] Рицари (фр.). — Б.пр.

[3] Господарю (окситански). — Б.пр.

[4] Дъще. — Б.пр.

[5] Татко. — Б.пр.