Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

38.

Над лагера на кръстоносците се беше спуснала нощ.

Ги д’Еврьо избърса мазните си ръце в кърпата, която му донесе притесненият слуга. Изпи на един дъх чашата и погледна към абата на Сито, който седеше на челно място на масата, за да види дали се кани да става.

Не, не смяташе.

Самодоволен и надут в бялата си сутана, абатът се беше разположил между дука на Бургундия и графа на Невер. Постоянното боричкане между двамата и техните привърженици беше започнало още преди Кръстоносният поход да напусне Лион.

От изцъклените им погледи личеше, че Арналд-Амалрик отново им четеше конско. Ерес, пъклен огън, колко опасен е простонародният език в богослужението — все теми, по които той можеше да дърдори с часове, стига да има кой да го слуша.

Еврьо не уважаваше нито един от двамата. Смяташе ги за жалки в домогванията им: бяха доволни и на шепа жълтици, на виното и леките жени, на някой и друг дуел, след което се прибираха по домовете си, обвеяни със слава. Изглежда, слушаше само Дьо Монфор, който седеше по-нататък на масата. Очите му пламтяха с неприятна ревност, с каквато можеше да се мери само фанатизмът на абата.

Еврьо познаваше Дьо Монфор само по име, макар че бяха близки съседи. Еврьо беше наследил земи с добри ловни полета северно от Шартр. С изгодни бракове, съчетани с жестоки налози, родът си бе осигурил богатство, което през последния половин век ставаше все по-голямо. Еврьо нямаше братя, които да му оспорват благородническото звание, нямаше и кой знае какви дългове.

Земите на Дьо Монфор бяха край Париж, на по-малко от два дни път с кон от имението на Еврьо. Знаеше се, че Дьо Монфор е станал кръстоносец по лично настояване на дука на Бургундия, но амбициите му, както и неговата благочестивост и храброст също бяха всеизвестни. Дьо Монфор беше участвал в кръстоносните походи в Сирия и Палестина и по време на Четвъртия кръстоносен поход до светите земи бе сред малцината, отказали да се включат в обсадата на християнския град Зара.

Макар да беше прехвърлил четирийсетте, още беше як като бик. Беше затворен, на настроения и вдъхваше на хората си небивала вярност. Но не един и двама владетели му мътеха водата, защото го смятаха за непочтен и прекомерно амбициозен. Еврьо го презираше, както презираше всички, които тръбяха наляво и надясно, че постъпките им са Божие дело.

Той беше станал кръстоносец по една-единствена причина. Веднага щом постигнеше целта си, щеше да се завърне в Шартр с книгите, които издирваше половин живот. Нямаше намерение да умира върху олтара на чужди религиозни убеждения.

— Какво има? — ревна той на слугата, появил се иззад рамото му.

— Пристигнал е вестоносец, господарю.

Еврьо вдигна очи.

— Къде е?

— Чака досами лагера. Отказа да се представи.

— От Каркасон ли идва?

— Не пожела да уточни, господарю.

Еврьо се поклони набързо към почетното място на масата, извини се и се измъкна. Отиде бързо между палатките и животните на полянката в източния край на лагера.

В началото не видя друго, освен размазани сенки в мрака между дърветата. Когато се приближи, позна слугата на един от съгледвачите му в Безие.

— Е?

Пратеникът се свлече на колене.

— Намерихме телата им в горите край Курсан.

Сивите му очи се присвиха.

— Курсан ли? Нали уж отидоха да следят Транкавел и свитата му? Какво са търсили в Курсан?

— Не мога да кажа, господарю — изпелтечи мъжът.

Еврьо погледна към дърветата и оттам се появиха още двама от неговите хора, отпуснали ръце върху дръжките на мечовете.

— Какво намерихте заедно с телата?

— Нищо, господарю. Наметала, оръжие, коне, дори стрелите, с които са били убити… бяха изчезнали. Телата бяха съблечени голи. Всичко беше взето.

— Знае ли се кои са?

Слугата отстъпи назад.

— В castellum[1] не говорят за друго, освен за храбростта на Амиел дьо Курсан и почти не споменават мъжете. Имало е и едно момиче, дъщеря на майордома на виконт Транкавел. Алаис.

— Сама ли е пътувала?

— Не знам, господарю, но Дьо Курсан я е придружил лично до Безие. Там в еврейския квартал тя се е присъединила към баща си. Стояли са известно време в квартала. В частен дом.

Еврьо се замисли.

— Виж ти! — пророни той и върху тънките му устни заигра усмивка. — А името на евреина?

— Не са ми казвали име, господарю.

— И той ли заедно с всички останали пое към Каркасон?

— Да.

На Еврьо му олекна, макар че не го показа. Докосна камата, втъкната в колана му.

— Кой още знае за това?

— Никой, господарю, кълна се. Не съм казвал на никого.

Еврьо го наръга внезапно, като заби цялото острие в гърлото му.

С разширени от стъписване очи, пратеникът започна да се дави и да стене от предсмъртна болка. Свлече се на колене и се опита с трескави движения да извади острието, но само си разряза ръцете и накрая се строполи възнак.

Лицето на Еврьо остана безизразно. Той протегна ръка с дланта нагоре и зачака някой от войниците да му върне камата. Избърса я в края на туниката на мъртвеца и я прибра в ножницата.

— Махнете го оттук — заповяда Еврьо и подритна трупа с върха на ботуша си. — И намерете евреина. Искам да знам дали още е тук, или вече е в Каркасон. Знаете ли как изглежда?

Войникът кимна.

— Добре. И тази вечер не ме безпокойте повече, освен ако няма някакви вести оттам.

Бележки

[1] Малка откъсната крепост (лат.). — Б.пр.