Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

59.

— Виконт Транкавел?

На вратата стоеше войник.

— Какво има?

— Крадец, messire. Взима вода от площад „Пло“.

— Трябва да те оставя, Алаис — въздъхна виконтът.

Тя кимна. От плач вече нямаше никакви сили.

— Ще имам грижата да бъде погребан най-тържествено, с почестите, които му се полагат. Беше храбър мъж, верен съветник и предан приятел:

— Неговата Църква не изисква погребение, messire. Плътта му не значи нищо. Духът му вече се възнесе.

— В такъв случай го приеми като проява на себичност от моя страна, но държа да отдам последна почит на баща ти. Изпитвах към него голямата обич и уважение. Ще се разпоредя тленните му останки да бъдат преместени в „Света Мария“.

— Той щеше да се почувства поласкан.

— Да ти изпратя ли някого на бдението? Не мога да се лиша от присъствието на съпруга ти, но може би сестра ти? Или жени, които да ти помагат?

Алаис вдигна рязко глава — чак сега си даде сметка, че нито веднъж не се е сетила за Ориан.

„Тя не го обичаше.“

— Сама ще отида при сестра си, messire.

Поклони се, когато виконтът стана, и се обърна към баща си. Сърце не й даваше да го остави. Нареди заразените завивки да се махнат и изгорят. Сетне с помощта на Риксанд приготви плащаницата и благовонията. Сама уми тялото на баща си и приглади косата му над челото, така че в смъртта да прилича на мъжа, който е бил приживе.

Постоя още малко и се вгледа в изчистеното от чувства лице. „Не можеш да отлагаш повече.“

— Риксанд, съобщи на виконта, че тялото е готово и може да бъде пренесено в параклиса. А аз трябва да кажа на сестра си.

 

 

Гиранд спеше на пода пред стаята на Ориан.

Алаис я прекрачи и натисна бравата. Този път вратата не беше заключена. Ориан лежеше на леглото, не беше дръпнала балдахина. Разбърканите й черни къдрици се бяха разпилели по възглавницата, а в ранната утринна светлина кожата й изглеждаше бяла като мляко.

— Сестро!

Ориан отвори рязко зелените си котешки очи и върху лицето й се изписа първо тревога, сетне изненада и накрая обичайното презрение.

— Имам лоши новини — каза Алаис.

Гласът й беше мъртвешки, студен.

— Толкова ли не можеше да почака? Още не са били камбаните за сутрешната служба.

— Не, не можеше. Баща ни…

Алаис не се доизказа.

„Как е възможно тези думи да са истина?“

Тя си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.

— Баща ни почина.

Ориан се стъписа, но бързо се овладя.

— Какво? — попита с присвити очи.

— Тази сутрин татко се спомина. Малко преди зазоряване.

— Как? Как се спомина?

— Това ли е всичко, което ще кажеш? — извика Алаис.

Ориан скочи от леглото.

— Отговори ми от какво е починал!

— От болест. Покоси го много бързо.

— Ти с него ли беше, когато издъхна?

Алаис кимна.

— И не си сметнала за нужно да ми съобщиш! — изкрещя Ориан.

— Извинявай, но всичко се случи ужасно бързо. Знам, че трябваше да…

— Кой още беше там?

— Виконт Транкавел и…

Ориан долови колебанието й.

— Баща ни изповяда ли греховете си, получи ли последно причастие, както го изисква Църквата? — попита настойчиво тя.

— Баща ни не е издъхнал неопростен — отвърна Алаис, като подбираше внимателно думите. — Помири се с Бога. — „Тя се е досетила“, помисли си. — И толкова ли е важно това! — извика Алаис. — Той, сестро, е мъртъв. Това нищо ли не значи за теб?

— Не си изпълнила дълга си, сестро — заяви Ориан и забучи пръст в гърдите й. — Аз съм по-голямата, не ти, а аз имах право да съм до него. А ако разбера и че си разрешила разни еретици да се навъртат около него на смъртното му ложе, ще съжаляваш горчиво.

— Не ти ли е мъчно, не те ли боли?

Алаис прочете отговора по лицето на Ориан.

— Мъчно ми е точно толкова, колкото и за някое улично псе. Той не ме обичаше. Защо да скърбя? — Тя се приближи. — Той обичаше теб. Виждаше в теб себе си. — Ориан се усмихна злобно. — Споделяше с теб най-съкровените си тайни.

Алаис поруменя.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, колкото и да се страхуваше от отговора.

— Знаеш прекрасно какво искам да кажа — изсъска сестра й. — Нима си въобразяваш, че не знам за среднощните ви разговори? — Ориан сграбчи Алаис за китката. — Я ми кажи. Къде е третата книга?

— Не знам за какво говориш.

Ориан я шляпна.

— Къде е книгата? — процеди тя. — Знам, че е у теб.

— Пусни ме.

— Не ме разигравай, сестро. Баща ми със сигурност ти я е дал. Кажи ми къде е. Искам я на всяка цена.

Алаис усети как я побиват тръпки.

— Не го прави. Може да влезе някой.

— Кой? — подвикна Ориан. — Татко вече не може да те защити.

— Гилем.

Ориан прихна.

— Да, разбира се, забравих, че си се помирила със съпруга си. Знаеш ли какво всъщност мисли той за теб? — продължи тя. — Знаеш ли, а?

Вратата се отвори рязко.

— Престани! — изкрещя Гилем. Ориан пусна Алаис. Съпругът й я притисна в обятията си. — Mon cor, дойдох още щом научих за кончината на баща ти. Моите съболезнования.

— Колко трогателно! — подвикна грубо Ориан. — Питай го какво го е върнало в леглото ти — допълни тя презрително, без да сваля очи от лицето на Гилем. — Или те е страх да чуеш? Питай го, Алаис. Това помирение се дължи не на любов или желание. То е заради книгата, нищо повече.

— Дръж си езика зад зъбите!

— Защо? Да не би да те е страх от онова, което ще кажа?

Алаис усещаше напрежението между двамата. Онова, което знаеха само те. И разбра веднага.

„Не. Само това не.“

— Гилем не желае теб, Алаис. Той търси книгата. Именно заради нея се върна в стаята ти. Толкова ли си сляпа?

Алаис се отдръпна от Гилем.

— Вярно ли е?

Отчаяние блесна в очите на Гилем.

— Тя лъже. Кълна се в живота си, тази книга изобщо не ме вълнува. Не съм й казал нищо. Как бих могъл?

— Той претърси стаята, докато ти спеше. Не може да го отрече.

— Не е вярно — извика Гилем.

Алаис го погледна.

— Но си знаел, че има такава книга?

Тревогата, мярнала се в очите му, й даде отговора, от който тя се страхуваше.

— Сестра ти се опита да ме изнудва, за да й помогна, аз обаче отказах. — Гласът му трепна. — Отказах, Алаис.

— С какво те е държала, та да иска такова нещо от теб? — възкликна тихо тя.

Гилем се опита да я прегърне, но Алаис се дръпна.

„Дори сега предпочитам той да отрича.“

Гилем отпусна ръка.

— Да, преди време аз… Прости ми.

— Малко е късно да се разкайваш.

Алаис не обърна внимание на сестра си.

— Обичаш ли я?

Гилем поклати глава.

— Толкова ли не виждаш какво прави тя, Алаис? Опитва се да те настрои срещу мен.

Алаис беше изумена, задето Гилем смяташе, че може да му повярва отново. Той протегна ръка.

— Много те моля, Алаис. Обичам те.

— Стига вече! — подвикна Ориан и застана пред Алаис. — Къде е книгата?

— Не е у мен.

— А у кого е тогава? — попита заканително сестра й.

Алаис обаче не се уплаши.

— За какво ти е книгата? Защо е толкова важна за теб?

— Само ми кажи и всичко ще приключи тук — тросна се Ориан.

— А ако не ти кажа?

— Много е лесно да се разболееш — отговори сестра й. — Грижила си се за баща ни. Заразата може би вече е вътре в теб. — Тя се извърна към Гилем. — Разбра ли ме? Ако тръгнеш срещу мен…

— Няма да позволя да й се заканваш!

Ориан се засмя.

— Не можеш да ме заплашваш, Гилем. Имам достатъчно доказателства за измяната ти, за да те качат на бесилото.

— Доказателства, които си скалъпила сама — подвикна той. — Виконт Транкавел няма да ти повярва.

— Подценяваш ме, Гилем, ако смяташ, че съм оставила място за съмнения. Стиска ли ти да ме предизвикаш? — Тя се извърна към Алаис. — Ако не ми кажеш къде си скрила книгата, отивам при виконта.

Алаис преглътна тежко. Какво ли беше направил Гилем?

— Франсоа — промълви накрая Алаис. — Татко е дал книгата на Франсоа.

В очите на Ориан се мерна объркване, но бързо изчезна.

— Чудесно. Но те предупреждавам, сестро, ако ме лъжеш, ще съжаляваш.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Как къде, да кажа последно сбогом на баща ни. Но първо ще се уверя, че си се прибрала в стаята си и си в безопасност.

Алаис отметна глава и погледна сестра си в очите.

— Напълно излишно е.

— О, изобщо не е излишно. Бих искала отново да си поговоря с теб, в случай че Франсоа не успее да ми помогне.

— Не съм направил нищо лошо — започна Гилем.

— Вече не ме вълнува, Гилем, какво си направил или не си направил. Знаел си какво вършиш, когато си спал с нея. А сега ме остави.

Алаис тръгна с вдигната глава по коридора към стаята си, следвана от Ориан и Гиранд.

— Връщам се след малко. Веднага щом приключа разговора с Франсоа.

— Както желаеш.

Ориан затвори вратата. Както се беше опасявала Алаис, сестра и завъртя ключа в ключалката. Чу как Гилем спори на висок глас с нея.

Запуши уши, за да не ги слуша. Опита се да се отърси от ревността. Ала отново и отново си представяше Гилем и Ориан, сплели ръце в прегръдка. Нямаше как да прогони мисълта, че Гилем е нашепвал на сестра й същите нежни думи, които е говорел и на нея — перли, които тя е държала близо до сърцето си.

Алаис долепи трепереща ръка до гърдите си. Усети, че сърцето й бие като обезумяло — стъписано и предадено. Тя преглътна тежко.

„Не мисли за себе си.“

Не можеше да си позволи да бъде слаба. Допуснеше ли го, Ориан щеше да й отнеме всичко ценно. По-късно щеше да се отдаде на съжаление и укори. Сега трябваше да мисли не за сломеното си сърце, а за обещанието да опази Книгата, което бе дала на баща си. Колкото и да й беше трудно, трябваше да си избие от главата Гилем. Беше допуснала да я заключат в собствената й стая заради нещо, което бе казала Ориан. Третата книга. Сестра й я беше попитала къде е скрила третата книга.

Алаис изтича и грабна наметалото, опипа подгъва, където беше пришила книгата.

Нямаше я.

Алаис се свлече на стола, покосена от отчаяние. Ориан беше взела книгата на Симеон. Всеки момент щеше да разбере, че я е излъгала за Франсоа.

„А Есклармонд?“

Гилем вече не крещеше пред вратата.

„Дали е заедно с нея?“

И тя не знаеше какво да мисли. Всъщност вече беше все едно. Гилем я беше предал веднъж. Можеше да го направи пак. Алаис беше длъжна да заключи наранените си чувства. Трябваше да се измъкне оттук, докато още бе възможно.

Тя разпра торбичката с лавандула, за да извади преписа на „Книга Числа“. Огледа за последно стаята, за която беше смятала, че винаги ще бъде неин дом.

Знаеше, че повече няма да се върне тук.

Сетне отиде развълнувана на прозореца и погледна покрива. Единственият й шанс беше да се измъкне оттук.

 

 

Ориан не чувстваше нищо. Стоеше в трепкащата светлина на свещта до ковчега и гледаше мъртвото тяло на баща си.

Нареди на хората, дошли на бдението, да се отдръпнат, и се наведе, сякаш за да целуне баща си. Хвана ръката му и издърпа от палеца пръстена с лабиринта — направо не можеше да повярва, че Алаис е била толкова глупава да го остави.

Пусна пръстена в джоба си. Оправи чаршафа, коленичи пред олтара и се прекръсти. Сетне тръгна да търси Франсоа.