Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

75.

Монсегюр

Март, 1244 година

В скривалището под цитаделата Алаис и тримата й спътници се опитваха да не слушат зловещия звук на изтезанията. Но писъците на болка и ужас проникваха дори през дебелата планинска скала. Виковете се промушваха като чудовища в убежището им.

Алаис се молеше душата на Риксанд да се завърне при Бога, молеше се за всичките си приятели, добродетелни мъже и жени, молеше се за милост. Единственото, на което можеше да се уповава, беше планът й да е успял.

Само времето щеше да покаже дали Ориан се е заблудила и е решила, че Алаис и „Книга Слова“ са били погълнати от пламъците.

„Какъв огромен риск!“

Алаис, Хариф и водачите им смятаха да останат в каменната гробница, докато се свечереше и хората бъдеха изведени от цитаделата. Сетне под прикритието на нощта четиримата бегълци щяха да се спуснат по стръмните планински пътеки и да се отправят към Лос Серес. Ако им провървеше, утре на здрачаване Алаис щеше да си бъде у дома.

Те нарушаваха всички условия на примирието и на капитулацията. Алаис не се съмняваше, че ако ги заловяха, възмездието щеше да бъде бързо и жестоко. Пещерата всъщност представляваше дупка в гънките на планината, беше плитка и близо до повърхността. Ако тръгнеха да претърсват цитаделата, войниците със сигурност щяха да ги открият.

При мисълта за дъщеря си Алаис прехапа устни. Усети как Хариф търси ръката й в тъмното. Кожата му беше суха и грапава, като пясъците на пустинята.

— Бертранд е силна — каза той, сякаш знаеше какво я потиска. — Като теб е. Смела е и ще издържи. Скоро отново ще бъдете заедно.

— Но тя е съвсем малка, Хариф, не е хубаво, че вижда такива неща. Сигурно е много уплашена…

— Бертранд е смела, Алаис. Сажо също. Няма да ни подведат.

„Дано си прав…“

Алаис седеше в тъмното със сухи очи и сърце, което щеше да се пръсне от съмнения и страх пред бъдещето. Притесненията и неизвестността бяха направо непоносими. Мисълта за бледото бяло личице на Бертранд продължаваше да я преследва.

Дълго след като бе замлъкнала и последната жертва, писъците на Bons Hommes продължаваха да кънтят в главата на Алаис.

 

 

Над долината се стелеше огромен облак лютив черен пушек, който беше затулил деня.

Сажо стискаше ръката на Бертранд, когато двамата излязоха през Голямата порта от замъка. Беше заключил болката дълбоко в сърцето си, на място, до което инквизиторите нямаха достъп. Сега той нямаше да скърби за Риксанд. Сега нямаше право да се страхува за Алаис. Трябваше да се съсредоточи и да пази Бертранд, така че те двете да се приберат здрави и невредими в Лос Серес.

В подножието на склоновете бяха наслагани масите на инквизиторите. Съдебният процес трябваше да започне незабавно, в сянката на кладата. Сажо разпозна инквизитора Ферие, мъж, когото цялата област ненавиждаше. Той се придържаше сурово към духа и буквата на църковния закон. Сажо премести поглед надясно, където седеше другият инквизитор — Дюранти, човек, който вдъхваше не по-малко страх.

Стисна още по-здраво ръката на Бертранд.

Когато излязоха на по-равното, Сажо видя, че разделят задържаните. В едната посока пращаха старците, мъжете от гарнизона и момчетата, в другата — жените и децата. Усети пронизващ страх. Щеше да се наложи Бертранд да се изправи сама пред инквизиторите.

Тя долови промяната в настроението му и уплашена го погледна в лицето.

— Какво става? Какво ще ни направят?

— Brava[1], разпитват мъжете отделно от жените — отвърна той. — Не се притеснявай. Отговаряй на въпросите им. Бъди смела и стой точно където си, докато дойда. Не ходи никъде с никого, разбра ли? С абсолютно никого.

— Какво ще ме питат? — рече тихо момичето.

— Името, възрастта — отвърна Сажо и повтори подробностите, които Бертранд трябваше да запомни. — Знаят, че съм от гарнизона, но нямат причини да ни свързват. Когато те попитат, кажи, че не знаеш кой е баща ти. Посочи Риксанд за своя майка и обясни, че цял живот си живяла в Монсегюр. Каквото и да става, не споменавай Лос Серес. Ще запомниш ли всичко?

Бертранд кимна.

— Браво на теб. — Сетне, за да я понасърчи, той добави: — Едва ли съм бил по-голям от теб, когато баба ми ме пращаше да съобщавам едно или друго. Караше ме да повтарям по няколко пъти, докато се увереше, че съм запомнил всичко дума по дума.

Бертранд се усмихна плахо.

— Мама твърди, че имаш невероятна памет. Като сито.

— Права е. — Сажо отново стана сериозен. — Възможно е да те питат и за Bons Hommes и в какво вярват те. Отговаряй възможно най-честно. Така е почти изключено да си противоречиш. Не можеш да им кажеш нищо, което те вече да не са чували. — Той се поколеба и накрая й напомни още нещо. — И не забравяй. Изобщо не споменавай майка си или Хариф.

Очите на момиченцето се напълниха със сълзи.

— Ами ако войниците претърсят цитаделата и намерят мама? — попита то с все по-уплашен глас. — Какво ще правят, ако ги открият?

— Няма да ги открият — побърза да я увери Сажо. — Не забравяй, Бертранд. Щом инквизиторите приключат с теб, стой където си. Веднага щом мога, ще дойда да те взема.

Още не беше довършил изречението, когато един от войниците заби пръст в гърба му и го подкара надолу към селото. Бертранд беше отпратена в обратната посока.

Отведоха го на място, оградено с дъски, където Сажо видя Пиер-Роже дьо Мирпоа, командващия гарнизона. Вече го бяха разпитали. За Сажо това беше добър знак. Показваше, че условията на капитулацията се спазват и мъжете от гарнизона са разглеждани като военнопленници, а не като престъпници.

След като се присъедини към другите войници, които чакаха да бъдат повикани, Сажо махна каменния пръстен от палеца си и го скри в дрехите си. Кой знае защо, без него се чувстваше като гол. От двайсет години, откакто Хариф му го беше поверил, почти не го беше свалял от ръката си.

Разпитите се провеждаха в две палатки. Монасите чакаха с жълти кръстове, за да ги прикачат върху гърбовете на онези, за които се установеше, че са общували с еретици, после отвеждаха задържаните във второ оградено пространство, където ги затваряха като до бичета на тържище.

Беше ясно, че докато не бъдат разпитани всички, от най-стария до най-младия, никой няма да бъде пуснат. Съдебният процес можеше да продължи дни наред.

Когато дойде ред и на Сажо, му разрешиха да влезе сам в една от палатките. Той спря пред инквизитора Ферие и зачака.

Восъчното лице на Ферие беше безизразно. Той попита Сажо как се казва, на колко години е, каква длъжност заема и откъде е родом. Пачето перо задраска по пергамента.

— Вярваш ли в рая и ада? — попита внезапно инквизиторът.

— Да, вярвам.

— Вярваш ли в чистилището?

— Да, вярвам.

— Вярваш ли, че Божият Син е бил направен съвършен Човек?

— Аз съм войник, а не монах — отговори Сажо, без да вдига поглед.

— Вярваш ли, че човешката душа има само едно тяло, в което и с което ще бъде възкресена?

— Свещениците казват, че е така.

— Чувал ли си някой да твърди, че е грях да полагаш клетва? И ако си чувал, кого?

Този път Сажо вдигна очи.

— Не, не съм чувал — отвърна той предизвикателно.

— Е, бива ли да говориш така, войнико. Служил си в гарнизона повече от година, а не знаеш, че еретиците отказват да полагат клетва.

— Служил съм на Пиер-Роже дьо Мирпоа, инквизиторе. Не съм слушал какво говорят другите.

Разпитът продължи още известно време, но Сажо остана верен на ролята си на обикновен войник: постоянно твърдеше, че не разбира нищо от писания и вяра. Не обвини никого. Все повтаряше, че не знае нищо.

Накрая инквизиторът Ферие нямаше друг избор, освен да го пусне да си върви.

Слънцето вече залязваше. Здрачът пропълзяваше отново в долината и покриваше всичко с черни сенки.

Сажо беше пратен при неколцина войници, които също бяха минали разпита. Всеки получи завивка, парче корав хляб и чаша вино. Сажо видя, че на цивилните задържани не раздават нищо.

Унинието му стана още по-голямо, когато започна да се свечерява.

Постоянно го глождеше мисълта, че не знае дали Бертранд е преминала през изпитанието и дори къде точно я държат в огромния лагер. Сажо се страхуваше за Алаис, която сигурно гледаше спускащия се мрак, все по-разтревожена с наближаването на часа за път. Беше му криво, че е безсилен да стори каквото и да било, за да помогне.

Притеснен, той стана да се поразтъпче. Усещаше как влагата и студът се просмукват в костите му.

— Assis[2] — изръмжа един войник от охраната и го бутна с копието по рамото.

Сажо щеше да се подчини, ако не беше забелязал по-високо в планината някакво раздвижване. Няколко души, натоварени да претърсят околността, се бяха отправили към скалистата урва, където се криеха Алаис, Хариф и техните водачи. Пламъците на факлите, които носеха, трепкаха и хвърляха сенки по разлюлените от вятъра храсти.

Кръвта на Сажо се смрази.

Вече бяха претърсили крепостта. Сажо си мислеше, че всичко е приключило. Но беше ясно, че те смятат да огледат и храсталака, и плетеницата от пътеки в подножието на цитаделата. Ако продължаха в същата посока, щяха да отидат точно на мястото, където трябваше да е Алаис. А вече бе почти тъмно.

Сажо хукна към оградата.

— Ей! — подвикна войникът, който ги пазеше. — Не чу ли какво ти казах. Спри!

Сажо не му обърна внимание. Без да се замисля за последиците, прескочи дъсчената ограда и се завтече нагоре по склона, към войниците, тръгнали да претърсват. Чу, че войникът долу вика подкрепление. Единствената му мисъл беше, че трябва да отклони вниманието от Алаис.

Мъжете, тръгнали на оглед, спряха да видят какво става.

Сажо изкрещя, за да ги накара от наблюдатели да станат участници. Те се обърнаха един по един. Сажо забеляза, че объркването върху лицата им отстъпва място на войнствеността. Те бяха отегчени и премръзнали, само чакаха да се сбият.

Сажо има време само да разбере, че планът му е успял, когато някой заби юмрук в корема му. Той се опита да си поеме въздух и се преви о две. Двама от войниците извиха ръцете му назад и върху Сажо от всички страни се посипаха удари. Усети на гърлото си вкуса на кръв, ударите не спираха да се сипят.

Чак сега осъзна, че не е преценил правилно положението. Смяташе само да отклони вниманието от Алаис. В съзнанието му изникна бледото лице на Бертранд, която го чакаше. Един от пестниците се стовари върху челюстта му и всичко потъна в мрак.

Бележки

[1] Миличка (окситански). — Б.пр.

[2] Седнал (фр.). — Б.пр.