Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

17.

Каркасон

Юли 1209 година

Алаис се намести и под нея запукаха клонки и листа.

Миришеше силно на мъх, на лишеи и пръст. Нещо я жилна по ръката, боцна я съвсем леко, но мястото веднага започна да смъди. Комар или мравка. Алаис усети как отровата се влива в кръвта й. Пресегна се да отпъди насекомото. От движението й се пригади.

„Къде съм?“

Отговорът дойде като ехо. Defora. Навън.

Лежеше ничком на земята. Кожата й лепнеше и беше студена от росата. Развиделяване или здрачаване? Дрехите й, омотани около нея, бяха влажни. Алаис успя да седне съвсем бавно и за да не падне, се облегна на дънера на един бук.

Doçament. Полека, внимателно.

Видя през дърветата по билото, че небето е бяло и на хоризонта е започнало да розовее. Плоските облаци се носеха като кораб, попаднал в безветрие. Алаис различи черните очертания на плачещи върби. Зад нея имаше крушови и черешови дървета, които по това време на годината бяха белезникави и лишени от цвят.

Значи беше по изгрев-слънце. Опита се да разгледа наоколо. Светлината й се стори ослепително ярка, макар че слънце нямаше. Чу някъде наблизо вода, явно беше плитка и течеше лениво по камъните. В далечината — ясния крясък на кукумявка, завърнала се от нощен лов.

Алаис погледна ръцете си, изпъстрени с малки червени следи от ухапване. Разгледа и драскотините и раните по краката си. Освен местата, където я бяха хапали насекоми, тя видя, че по глезените й има прилични на гривни следи от спечена кръв. Доближи ръце до лицето си. Кокалчетата й бяха ожулени и отекли. Между пръстите имаше ръждивочервени черти.

Спомен. Как я теглят нанякъде, а ръцете й се влачат по земята.

Не, преди това.

„Прекосявах двора. Светещи прозорци по горните етажи.“

Тя настръхна от страх. Стъпки в тъмното, мазолеста ръка върху устата й, после ударът.

Perlihos. Опасност.

Алаис вдигна ръка към главата си и се смръщи, когато напипа лепкавата пихтия от кръв и коса зад ухото си. Стисна очи, за да прогони спомена за ръцете, които пъплят като плъхове по тялото й. Двама мъже. Миризма на застояло, на коне, бира и слама.

„Дали са намерили merel?“

Опита се да стане. Трябваше да каже на баща си какво се е случило. Той заминаваше за Монпелие, Алаис помнеше поне това. Но преди да тръгне, тя на всяка цена трябваше да разговаря с него. Пак се помъчи да стане, ала краката не я държаха. Главата й отново се размъти и Алаис се почувства безтегловна, отново в плен на безпаметния сън. Опита да се съпротивлява и да запази съзнание, но безуспешно. Сега минало, настояще и бъдеще бяха част от безконечно бяло време, разпростряло се пред нея. Цветовете, звуците, светлината изгубиха всякакво значение.