Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

57.

Обстрелът беше подновен и продължи и през нощта.

Алаис виждаше от прозореца си, че къщите в равнините са превърнати в димящи развалини. Над върхарите на дърветата, като черна мъгла, хваната в клоните, висеше зловонен облак. Някои от жителите бяха успели да преминат голото пространство до развалините на Сан Висан и оттам да намерят убежище в Града. Но повечето бяха избити.

В олтара на параклиса горяха свещи.

Призори във вторник, четвърти август, виконт Транкавел и Бертран Пелтие отново се качиха при бойниците на градските стени.

Станът на французите край реката беше забулен от сутрешна мараня. Палатките, конюшните, животните, шатрите, които наподобяваха цял град, сякаш бяха пуснали корени. Пелтие погледна към небето. Чакаше ги поредният ужасно горещ ден. Това, че още в началото на обсадата загубиха реката, им действаше смазващо. Нямаше да издържат дълго без вода. Щяха да бъдат разгромени ако не от французите, то от жажда.

Вчера Алаис му беше разказала за първия случай на „обсадно“ заболяване в квартала около Родезката порта, който беше поел повечето бежанци от Сан Висан. Пелтие беше отишъл да провери на място и макар че консулът на квартала беше отрекъл, той се опасяваше, че Алаис е права.

— Много си се умислил, приятелю — каза му виконтът.

Бертран се обърна към него.

— Извинявайте, messire.

Транкавел посочи с ръка.

— Погледни ги, Бертран! Прекалено много са, не можем да ги разгромим… а и без вода!

— Ако се вярва на мълвата, Педро II, кралят на Арагон, е на един ден път с кон оттук — рече Пелтие. — Вие, messire, сте му васал. Той е длъжен да ви се притече на помощ.

Пелтие знаеше, че това ще стане трудно: Педро беше заклет католик и зет на Реймон VI, графа на Тулуза, макар че двамата мъже не се обичаха. Въпреки това между рода Транкавел и владетелите на Арагон имаше силна историческа връзка.

— Дипломатическите домогвания на краля са тясно свързани, messire, със съдбата на Каркасон. Той няма никакво желание да види Окситания управлявана от французи. — Пелтие се замисли. — Пиер-Роже дьо Кабаре и вашите съюзници подкрепят такава линия на действия.

Транкавел се подпря на стената.

— Да, така твърдят.

— Е, ще наредите ли да тръгне пратеник?

Педро откликна на молбата и пристигна надвечер в сряда, пети август.

— Отворете портата! Отворете портата за lo Rèi[1]!

Портата на замъка Контал беше широко отворена. Алаис чу врявата и отиде на прозореца, после хукна към двора, за да види какво става. В началото смяташе само да попита какви са новините. Сетне обаче извърна очи към прозорците на Голямата зала високо над нея и любопитството надделя.

Зад завесата, отделяща Голямата зала от входа за покоите на виконт Транкавел, имаше малка ниша. Алаис не се беше опитвала да се пъхне там още от времето, когато беше момиче и се промушваше, за да чуе какво прави баща й. Сега дори не беше сигурна, че ще успее да се смести в тясното пространство.

Покатери се на каменната скамейка и се пресегна да се хване за най-ниския прозорец на Пентската кула с изглед към Двора на Миди. Вдигна се, изтегли се на каменния перваз и се промуши в тясната пролука.

Имаше късмет. В помещението нямаше никой. Алаис скочи на пода, като внимаваше да не вдига шум, после отвори бавно вратата и се шмугна зад завесата. Намести се възможно най-близо до пролуката. Беше съвсем близо до мястото, където виконт Транкавел стоеше с ръце на гърба, можеше да се пресегне и да го докосне.

Алаис се бе промъкнала точно навреме. Вратите в другия край на Голямата зала се отвориха. Баща й влезе с широка крачка в залата, следван от краля на Арагон и неколцина съюзници на Каркасон, включително владетелите на Лавор и Кабаре.

Като васал на Педро, виконт Транкавел падна пред него на колене.

— Няма нужда — рече той и го подкани с ръка да стане.

Като външност двамата мъже бяха изумително различни. Кралят беше много по-възрастен от Транкавел — на години беше колкото бащата на Алаис. Беше висок и едър, не мъж, а бик, с лице, носещо белезите на не един и два военни похода. Косата му още беше черна, но както при баща й, вече бе започнала да побелява по слепоочията.

— Нареди на придворните си да се оттеглят — отсече кралят. — Ще разговарям насаме с теб, Транкавел.

— С твое разрешение, кралю, бих помолил моят майордом да остане с нас. Ценя съветите му.

Кралят се поколеба, после кимна.

— Няма думи, с които да изразим подобаващо признателността си…

Педро го прекъсна.

— Дошъл съм не да те подкрепя, а да ти помогна да видиш колко погрешен е пътят, по който си поел. Навлякъл си си това положение заради преднамерения си отказ да се справиш с еретиците във владенията си. Разполагаше с четири години — с цели четири години — за да решиш въпроса, а не направи нищо. Разрешаваш на епископите катари да проповядват свободно в градовете и селищата ти. Васалите ти подкрепят открито Bons Hommes…

— Никой васал…

— Нима отричаш, че нападения срещу свети люде и свещеници са останали ненаказани? Че църковниците са подлагани на унижения? В земите ти еретиците провеждат открито своите богослужения. Съюзниците ти им дават убежище. Всички знаят, че графът на Фоа скверни светите мощи, като отказва да им се поклони, а сестра му се е отдалечила от благодатта дотолкова, че е била ръкоположена като parfaite на церемония, на която графът е сметнал за уместно да присъства.

— Не мога да отговарям за графа на Фоа.

— Той ти е васал и съюзник — не му остана длъжен Педро. — Защо допускаш такива неща?

Алаис усети как виконтът затаява дъх.

— Сам си отговори на въпроса, господарю. Живеем рамо до рамо с онези, които наричаш еретици. Израсли сме заедно, сред тях са най-близките ни роднини. Parfaits живееха благочестиво и честно и проповядваха на все по-многобройно паство. Можех да ги прогоня точно толкова, колкото и да попреча на слънцето да изгрява всеки ден.

Думите му не трогнаха Педро.

— Единствената ти надежда е да се помириш с пресветата майка — Църквата. Ти си равен на всеки от северните владетели, които абатът е довел със себе си, и те ще се отнасят към теб като към такъв, ако се покаеш. Той обаче ще те смаже, ако и за миг му дадеш основания да смята, че още се придържаш към тези еретични помисли ако не в действията, то вътре в сърцето си. — Кралят въздъхна. — Наистина ли смяташ, че можеш да устоиш, Транкавел? Съотношението е сто към едно не в твоя полза.

— Имаме предостатъчно храна.

— Храна да, но не и вода. Изгубили сте реката.

Алаис видя как баща й стрелва с поглед виконта, очевидно се страхуваше той да не избухне.

— Не искам да те предизвиквам или да злоупотребявам с благоразположението ти към мен, но толкова ли не виждаш, че те са дошли да се бият не за душите, а за земите ни? Тази война се води не за Божията слава, а заради сребролюбието на човеците. Това, господарю, е войска на завоеватели. Ако съм подвел Църквата и с това съм те обидил, господарю, моля да ми простиш. Но не дължа нищо на графа на Невер или на абата на Сито. Те нямат права — нито духовни, нито земни, над владенията ми. Няма да предам народа си и заради такова нечестиво дело да сведа глава пред френските чакали.

Алаис усети как я плисва гордост. От изражението на баща си разбра, че той също се гордее. За пръв път смелостта и духът на Транкавел като че ли трогнаха малко краля.

— Това са благородни слова, виконте, но сега те няма да ти помогнат. Заради поданиците ти, които обичаш, ми разреши поне да кажа на абата на Сито, че ще изслушаш условията му.

Транкавел отиде до прозореца и каза едва чуто:

— Нямаме вода в града, нали?

Бащата на Алаис поклати глава.

— Не, нямаме.

Само дланите му, които се белееха върху каменния перваз на прозореца, издаваха колко много са му стрували тези думи.

— Чудесно. Ще изслушам абата.

След като Педро излезе, известно време Транкавел продължи да стои на същото място и да гледа как слънцето се скрива зад хоризонта. Накрая, след като запалиха свещите, той седна. Пелтие нареди да донесат храна и напитки.

Алаис не смееше да помръдне. Ръцете и краката й бяха изтръпнали. Стените сякаш я бяха притиснали, но тя не можеше да стори нищо.

Виждаше зад завесата краката на баща си, който сновеше напред-назад, и от време на време чуваше разговора, който се водеше през шепот.

Вече беше късно, когато Педро II се върна. Алаис веднага прочете по лицето му, че не е успял. Тя посърна. Това беше последната възможност да изнесе Трикнижието от Града, преди да започне истинската обсада.

— Имаш ли вести? — попита Транкавел и стана да го посрещне.

— Нямам вести, които ми се иска да ти съобщя, виконте — отговори Педро. — За мен е обидно дори да повторя унизителните думи на абата на Сито. — Той взе чашата вино, която му поднесоха, и я изпи на един дъх. — Абатът заяви, че бил готов да разреши на теб и на още дванайсет души по твой избор да напуснете безпрепятствено довечера замъка заедно с всичко, което успеете да вземете.

Виконтът стисна юмруци.

— А Каркасон?

— Ciutat и всичко трябвало да премине във властта на кръстоносците. След Безие владетелите искали да бъдат обезщетени.

Настана тишина.

Накрая Транкавел даде воля на гнева си и запрати чашата в стената.

— Как смее да ми отправя такава обида! — ревна той. — Как смее да засяга честта и гордостта ни! Няма да оставя и един-единствен от поданиците си във властта на френските чакали!

— Messire — прошепна Пелтие.

Транкавел се изправи.

— Признателен съм ти, господарю, че се застъпи за нас и прояви великодушие. Но ако не желаеш или не можеш да се биеш с нас, трябва да се разделим.

Педро кимна, знаеше, че нямат какво повече да си кажат.

— Бог да те пази, Транкавел — рече той покрусено.

Виконтът го погледна в очите.

— Вярвам, че ще ме пази — заяви предизвикателно.

Когато Пелтие излезе да изпрати краля, Алаис се възползва и се измъкна от залата.

 

 

Празникът Преображение Богородично мина спокойно, без никоя от воюващите страни да отбележи напредък. Транкавел продължи да обстрелва отгоре със стрели и метателни оръдия кръстоносците, а каменохвъргачката не спря да мята с глух тътен камъни по стените. И от двете страни имаше жертви, но особен напредък нямаше.

Равнините приличаха на кланица. Труповете се разлагаха направо там, където жертвите бяха покосени, подпухнали от жегата и нападнати от гризачи и черни мухи. Над полесражението кръжаха врани и ястреби, които оглозгваха костите до бяло.

В петък, седми август, кръстоносците нападнаха южното предградие Сан Микел. Успяха да превземат за кратко рова под градските стени, но бяха отблъснати от градушка от стрели и камъни. След няколко часа на застой французите се изтеглиха под несекващия обстрел, присмех и победоносни възгласи на каркасонци.

Призори на другия ден, точно когато светът трептеше като сребро в утринната светлина и по склоновете се стелеше лека мъглица, над хиляда кръстоносци се спуснаха към Сан Микел.

На слабото слънце проблеснаха шлемове и щитове, мечове и копия. Върху гърдите на всеки имаше прикачен бял кръст на фона на гербовете на Невер, Бургундия, Шартр и Шампан.

Виконт Транкавел беше заел позиции върху стените на Сан Микел и рамо до рамо с мъжете си бе готов да отблъсне нападението.

Стрелците с лъкове и копиеносците бяха в пълна бойна готовност. Пехотинците под тях бяха въоръжени с брадви, мечове и копия. Отзад бяха рицарите, които чакаха своя ред да се включат в боя.

В далечината забиха барабаните на французите, които заудряха с копията по твърдата пръст — повтарящ се тежък звук, който прокънтя над притихналата в очакване земя.

Когато кръстоносците вече бяха в обсега на стрелците, виконт Транкавел даде заповед. Небето тутакси почерня от градушката стрели.

И двете страни дадоха жертви. Първата стълба вече бе подпряна на градските стени. Стрелата, изстреляна от арбалет, изсвистя във въздуха, заби се в грубото тежко дърво и разклати стълбата. Тя се наклони и бавно започна да пада, докато накрая не се свлече на земята заедно с мъжете и не ги превърна в пихтия от кръв, кост и трески.

Кръстоносците успяха да дотикат до стените на предградието каменохвъргачка. Под нейно прикритие мокрите до кости сапьори се заеха да издърпват от стените камъни и да копаят кухина, за да отслабят укрепленията.

Транкавел изкрещя на стрелците с лъкове да унищожат каменохвъргачката. Към дървеното съоръжение полетя поредната градушка от камъни и горящи стрели. Небето се изпълни със съсък и черен пушек. Каменохвъргачката се подпали и запрати във въздуха мъжете с пламнали дрехи.

Но вече беше късно. На защитниците не им оставаше друго, освен да гледат как мината, която кръстоносците подготвяха от дни, се възпламенява. Алаис бързо затули лицето си с длани, когато от взрива във въздуха полетяха камъни, прах и пламъци.

Кръстоносците се втурнаха през отвора. Тътенът на пожара заглуши писъците на жените и на децата, които се разбягаха от тази преизподня.

Тежката порта между Града и Сан Микел беше отворена и рицарите на Каркасон се впуснаха в първото си нападение. „Пази го!“, започна да нашепва Алаис, сякаш думите бяха в състояние да отблъснат стрелите.

Кръстоносците започнаха да секат главите на загиналите и да обстрелват с тях градските стени, за да предизвикат паника и страх. Виковете и писъците станаха по-силни, когато виконт Транкавел поведе мъжете си на битка. Той беше сред първите, които пуснаха кръв, като заби меча си във врата на един кръстоносец и изрита тялото с ботуш.

По време на нападението Гилем бе съвсем близо до виконта и яздеше бойния си жребец през гъмжилото от кръстоносци, като тъпчеше наред.

Алаис зърна до него Алзьо дьо Прексан. Загледа ужасена как конят на Алзьо се подхлъзва и се свлича на земята. Гилем веднага обърна своя жребец и се притече на помощ на приятеля си. Превъзбуден от миризмата на кръв и от кънтенето на стомана, мощният кон на Гилем се изправи на задни крака и смачка един кръстоносец. Алзьо получи достатъчно време да стане и да избегне опасността.

Съотношението на силите беше в полза на кръстоносците. Цели пълчища ужасени и ранени мъже, жени и деца бягаха към града. Кръстоносците напредваха неуморно. Французите превземаха улица след улица.

Накрая Алаис чу вика за отбой.

— Repli! Repli!

Назад!

Под прикритието на нощта шепа защитници успяха да се промъкнат обратно в опустошеното предградие. Те съсякоха няколкото кръстоносци, оставени на пост, и подпалиха малкото оцелели къщи, за да лишат французите ако не от друго, то от прикритие, откъдето те да започнат отново обстрела на Града.

Но истината беше ужасяваща.

Бяха паднали и Сан Висан, и Сан Микел. Не беше превзет само Каркасон.

Бележки

[1] Краля (окситански). — Б.пр.