Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

35.

Къщата на Есклармонд беше в сянката на Валтазаровата кула.

Алаис се поколеба за миг, сетне почука по капаците на прозореца и загледа през голямото стъкло към улицата как приятелката й се движи вътре. Беше облечена в обикновена зелена рокля и беше прихванала прошарената си коса отзад на опашка.

„Знам, че съм права.“

Алаис усети прилив на обич. Беше сигурна, че подозренията й ще се окажат верни. Есклармонд я погледна. Веднага след това вдигна ръка и й махна. Лицето й се озари от усмивка.

— Алаис. Добре си дошла. Липсваше ни със Сажо.

Щом прекрачи прага на единствената стая, я лъхна познатата миризма на билки и подправки. На малкия огън в средата на помещението кипеше тенджера с вода. До стената имаше маса, пейка и два стола.

Стаята беше разделена с тежка завеса. В предната част Есклармонд посрещаше дошлите за съвет. Сега нямаше никого и завесата беше вдигната. Виждаха се глинените гърнета, наслагани едно до друго по дългите рафтове. От тавана висяха връзки билки и китки изсушени цветя. На масата бяха сложени светилник и хаванче с чукало, същите, каквито имаше и Алаис. Бяха й сватбен подарък от Есклармонд.

Над мястото за посетители имаше малка площадка, до която се стигаше по стълба и на която Есклармонд и Сажо спяха. Момчето беше горе и нададе вик, щом видя кой е дошъл. Завтече се надолу по стълбите и прегърна Алаис. Тутакси се впусна да й описва всички неща, които е правил, виждал и чувал от последната им среща насам.

Разказваше сладкодумно, с много подробности и багри, и докато говореше, кехлибарените му очи проблясваха от вълнение.

— Трябва да предадеш нещо на един-двама души, manhac[1] — каза Есклармонд, след като го остави да се наприказва. — Господарката Алаис ще те извини. — Сажо понечи да възрази, но спря, забелязал изражението върху лицето на прабаба си. — Няма да ти отнеме много време.

Алаис разроши косата му.

— Наблюдателен си, Сажо, и имаш дар слово. Може би като пораснеш, ще станеш поет.

Той поклати глава.

— Искам да стана рицар, господарке. Искам да водя битки.

— Сажо — подхвана строго Есклармонд. — Чуй ме сега хубаво.

Тя назова по име двамата души, при които момчето трябваше да отиде, и му каза да им предаде, че след три нощи време в горичката източно от предградието Сан Микел ще дойдат двама съвършени от Алби.

— Сигурен ли си, че разбра? — Сажо кимна. — Браво на теб — усмихна се жената и го целуна по главата, после долепи пръст до устните си. — Запомни. Само на онези, които ти посочих. А сега върви. Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-бързо ще се прибереш и отново ще разправяш на господарката Алаис своите небивалици.

— Не те ли е страх, че някой ще го чуе? — попита Алаис, докато Есклармонд затваряше вратата.

— Сажо е разумно момче. Знае, че трябва да разговаря само с онези, за които е предназначено съобщението. — Тя затвори капаците на прозореца. — Някой знае ли, че си тук?

— Само Франсоа. Точно той ми каза, че си се върнала.

В очите на другата жена се мярна странен поглед, но тя си замълча.

— Най-добре е така. — Есклармонд седна на масата и покани и гостенката да се настанява. — Е, Алаис. Успешно ли беше пътуването ти до Безие?

Алаис поруменя.

— Значи си чула.

— Цял Каркасон знае. Всички говорят, кажи-речи, само за това. Притесних се, когато разбрах. Заминала си почти веднага след като те нападнаха.

— И за това ли знаеш? Не ми се обади и реших, че може би си заминала.

— Тук си бях. Дойдох в замъка още в деня, когато те намериха, но същият този Франсоа не ме пускаше да вляза. Сестра ти била наредила никой да не припарва без нейно разрешение.

— Франсоа не ми е споменавал — сподели Алаис, озадачена от такъв пропуск. — Нито пък Ориан, макар че това не ме изненадва.

— Защо?

— През цялото време ме държи под око, но не защото ме обича, а защото явно крои нещо. — Известно време Алаис мълча. — Извинявай, Есклармонд, че не ти доверих какво смятам да правя, но нямаше време.

Есклармонд махна с ръка.

— Чакай да ти разкажа какво стана тук. Няколко дни след като ти напусна замъка, отнякъде се появи един мъж, който търсеше Раул.

— Раул ли?

— Момчето, което те е намерило в овощната градина. — Есклармонд се засмя горчиво. — След като те нападнаха, Раул се прочу: хвалеше се наляво и надясно, човек, като го слушаше, оставаше с впечатлението, че е сразил с голи ръце цялата Саладинова войска, за да спаси живота ти.

— Изобщо не се сещам кой е — поклати глава Алаис. — Как мислиш, дали е видял нещо?

Есклармонд сви рамене.

— Съмнявам се. Теб те нямаше повече от ден, когато се вдигна тревога. Ако Раул беше видял с очите си самото нападение, все щеше да се обади по-рано. Но както и да е. Та непознатият отишъл при Раул и го завел в кръчмата „Свети Йоан Евангелист“. Почнал да го черпи бира и да го ласкае. Колкото и да си придава важности и да дърдори, Раул си е момче, при това доста недосетливо, и когато Гастон тръгнал да затваря кръчмата, той вече не можел да стои на крака. Спътникът му предложил да го изпрати до тях.

— И?

— Раул така и не се прибрал. Оттогава не го е виждал никой.

— А мъжът?

— Изчезнал е сякаш вдън земя. В кръчмата разправял, че е от Алцона. Докато ти беше в Безие, аз отскочих дотам. Никой не е чувал за такъв човек.

— Значи оттук не можем да научим нищо.

Есклармонд поклати глава.

— Защо си била толкова късно на двора? — попита тя.

Гласът й беше спокоен и не трепна, но беше угрижена.

Алаис й разказа. Другата жена продължи да мълчи.

— Изникват два въпроса — каза тя накрая. — Първият е кой е знаел, че си била повикана при баща си, защото се съмнявам нападателите ти да са били случайно на двора. Вторият е кой стои зад нападението, ако приемем, че те са само изпълнителите на заговора.

— Не съм споменавала на никого. Така ме посъветва баща ми.

— При него те е повикал Франсоа.

— Да — призна Алаис, — но не ми се вярва той да…

— Всеки от слугите е могъл да го види, че идва в стаята ти, и да подслуша разговора. — Тя се вторачи в Алаис. — Защо отиде при баща си в Безие?

Есклармонд смени темата толкова неочаквано, че завари Алаис неподготвена.

— Даде ми една монета… — подхвана тя предпазливо, без да сваля очи от Есклармонд, — монета с изсечен върху нея лабиринт. Именно нея ми взеха крадците. След онова, което ми разказа баща ми, се притеснявах, че ако той не научи час по-скоро за случилото се, това може да осуети…

Тя замълча, не знаеше как да продължи. Есклармонд се усмихна.

— Каза ли му, Алаис, и за дъската за рязане? — попита тя тихо.

— Да, точно преди да замине и преди… преди да ме нападнат. Той беше много озадачен, особено след като споделих, че не знам откъде се е взела. — Тя замълча. — Но откъде знаеш, че аз…

— Сажо я е видял, когато ти е помагал да купиш сирене на пазара, и ми каза. Ти самата си забелязала, че той е доста наблюдателен.

— Странно е, че момче на единайсет години е обърнало внимание точно на това.

— Знае, че дъската е важна за мен — отвърна Есклармонд.

— Като merel.

Двете жени се погледнаха. Есклармонд се поколеба.

— Не — отвърна тя, като подбираше внимателно думите. — Не точно.

— Той у теб ли е? — рече бавно Алаис.

Есклармонд кимна.

— Но защо просто не ме попита? Щях да ти я дам и сама.

— Вечерта, когато изчезна, Сажо бе отишъл там именно за да те помоли за това. Чакал, чакал, но ти не си се върнала в стаята си и накрая той взел дъската. При тези обстоятелства е направил добре.

— У теб ли е още?

Есклармонд кимна.

Алаис усети прилив на тържество и гордост, задето се е оказала права, че приятелката й е последният пазител.

„Видях рисунката. Тя ми проговори.“

— Есклармонд, я ми кажи — от вълнение заговори бързо, — щом дъската е твоя, защо баща ми не я позна?

Другата жена се усмихна.

— По същата причина, заради която не знае защо дъската изобщо е у мен. Защото такава беше волята на Хариф. Заради сигурността на Трикнижието.

Алаис изгуби дар слово.

— Чудесно. Е, сега вече изяснихме нещата и трябва да ми кажеш всичко, каквото знаеш.

Есклармонд изслуша внимателно до края Алаис.

— Значи и Симеон е поел към Каркасон.

— Да, макар че даде книгата на баща ми — да я пази.

— Мъдро е постъпил — кимна Есклармонд. — Винаги ми се е струвал много свестен човек.

— На мен ми допадна изключително — призна Алаис. — В Безие татко беше разочарован, че само едната от книгите е у Симеон. Очакваше и двете да са там.

Есклармонд тъкмо понечи да отговори, когато по капаците на прозорците се заблъска.

И двете жени скочиха.

— Atencion! Atencion[2]!

— Какво е това? Какво става? — викна Алаис.

— Войници! Докато баща ти го нямаше, на няколко пъти обикаляха и претърсваха.

— Но какво търсят?

— Твърдят, че престъпници, а всъщност издирват Bons Hommes.

— Но по чие нареждане? На консулите ли?

Есклармонд поклати глава.

— На Беранже дьо Рошфор, нашия благочестив епископ, на монаха испанец Доминго де Гузман и неговите монаси проповедници, на папските нунции… казва ли ти някой! Те не се представят.

— Противозаконно е да…

Есклармонд вдигна пръст към устните си.

— Шшшт. Може пък да ни подминат.

Точно в този миг в стаята се разлетяха трески от жесток ритник. Резето поддаде и вратата се удари с глух звук о каменната стена. В стаята нахълтаха двама тежковъоръжени войници със скрити зад ниско нахлупените шлемове лица.

— Аз съм Алаис дю Ма, дъщеря на майордом Пелтие. Настоявам да ми кажете по чие нареждане сте тук.

Те не свалиха оръжието, нито вдигнаха забралата.

— Настоявам да…

На прага се мярна нещо червено и за ужас на Алаис на вратата изникна Ориан.

— Сестро! Какво те води насам?

— Дошла съм по молба на баща ни, за да те отведа обратно в замъка Контал. Вече е стигнало до ушите му колко бързо си се изнесла от вечерната служба. Той се притесни, да не би да те е сполетяла някаква злочестина и ме изпрати да те потърся.

„Лъжеш.“

— Такова нещо не би му хрумнало, ако ти не си му го подметнала. — Погледна към войниците. — И защо си довела и въоръжена охрана?

— Всички ти мислим само доброто — подсмихна се Ориан. — Е, признавам, престараха се.

— Няма нужда да се занимаваш с мен. Щом приключа, и сама ще се прибера.

Най-неочаквано Алаис осъзна, че Ориан изобщо не я слуша. Оглеждаше стаята. Алаис усети как я присвива под лъжичката. Дали сестра й не беше чула разговора?

Тя незабавно смени тактиката.

— Сега, като се замисля, защо пък да не се върна с теб. Приключих каквото имах да върша тук.

— Да вършиш тук ли, сестро?

Ориан тръгна да обикаля бавно стаята, като прокарваше ръка по облегалките на столовете и плота на масата. Вдигна капака на раклата в ъгъла, после го затвори с трясък. Алаис я наблюдаваше разтревожена.

Ориан спря пред онази част от помещението, където Есклармонд даваше съвети.

— Какво правиш тук, faitilhièr[3]? — попита презрително тя — за пръв път обръщаше някакво внимание на Есклармонд. — Отвари, магии за лековерните? — Ориан надзърна с отвращение вътре, после се дръпна. — Мнозина твърдят, че ти, Есклармонд от Сервиан, си вещица.

— Как смееш да й говориш така! — възкликна Алаис.

— Заповядайте, погледнете, ако искате, господарке Ориан — подкани благо по-възрастната жена.

Най-неочаквано Ориан сграбчи Алаис за ръката.

— Ти да мълчиш — подвикна й тя и впи остри нокти в кожата й. — Каза, че си готова да се върнеш в замъка, да вървим тогава.

Още преди да се е усетила, Алаис се озова отново на улицата. Войниците бяха съвсем близо до нея, тя усещаше дъха им. Изведнъж в съзнанието й изникна споменът за миризмата на бира, за мазолестата ръка върху устата й.

— Побързай — подкани Ориан и я побутна.

Алаис реши, че заради Есклармонд няма друг избор, освен да се подчини на волята на сестра си. На ъгъла успя да хвърли последен поглед през рамо. Есклармонд стоеше на прага и ги гледаше. Вдигна бързо пръст до устните си. Ясно предупреждение Алаис да не казва нищо.

Бележки

[1] Миличък (окситански). — Б.пр.

[2] Внимание! Внимание (окситански). — Б.пр.

[3] Вещице (окситански). — Б.пр.