Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

24.

Шартр

В кухнята в къщата на улица „Шовал Блан“ в Шартр Уил Франклин изпи млякото направо от пластмасовата бутилка, за да притъпи вкуса на коняк в устата си.

Икономката беше пренесла закуската рано сутринта, точно преди да й свърши смяната. Италианската кафеварка беше на печката.

Уил предположи, че е оставена за Франсоа-Батист: ако Мари-Сесил не си беше у дома, икономката не се стараеше чак толкова заради американеца. Франсоа-Батист сигурно също спеше до късно, защото всичко на масата си стоеше непокътнато. Две купички, две чинии, две чаши с чинийки. До голямата купа бяха наслагани четири различни вида сладко, имаше и мед. Уил вдигна бялата ленена салфетка. Отдолу имаше праскови, нектарини, пъпеш и ябълки.

Не му се ядеше. Предната вечер, за да убие времето, докато се появи Мари-Сесил, беше изпил чаша коняк, после втора и трета. Отдавна беше минало полунощ, когато тя си дойде, а Уил вече се беше докарал до алкохолно опиянение. Мари-Сесил беше в диво настроение и се постара той да забрави, че са се карали. Не си легнаха чак до зори.

Уил стисна между пръстите си листчето хартия. Мари-Сесил дори не си беше направила труда сама да напише бележката. И този път бе оставила икономката да му съобщи, че тя заминава по работа извън града и се надява да се върне преди почивните дни в края на седмицата.

Уил и Мари-Сесил се бяха запознали чрез приятели на майка му и баща му през пролетта, на парти по случай откриването на нова художествена галерия в Шартр. Уил беше в началото на половингодишното си щуро пътуване из Европа, а Мари-Сесил беше сред хората, подкрепили със средства галерията. Свали го тя. Привлечен и поласкан от вниманието, той бързо започна да разказва на бутилка шампанско живота си. Тръгнаха си от галерията заедно и оттогава не се бяха разделяли.

„Поне отстрани погледнато“, помисли горчиво Уил. Пусна студената вода и си наплиска лицето. Сутринта се обади на Мари-Сесил, без да е сигурен какво точно иска да й каже. Беше му писнало от тези постоянни приливи и отливи, в които никога не знаеше за какво точно става дума.

Погледна през прозореца към малкия заден двор. Както всичко останало в къщата, беше проектиран съвършено и точно. Светлокафяви ситни камъчета, високи глинени саксии с лимонови и портокалови дръвчета. В саксиите на прозореца избуяло червено мушкато. Портичка от ковано желязо в стената, покрита с многовековен бръшлян. Всичко говореше за постоянство. И щеше да си бъде тук дълго след като Уил си отидеше.

Почувства се като човек, който се е събудил и е установил, че светът всъщност не е такъв, какъвто си го е представял. Най-умното беше да се вдигне и да си тръгне. Колкото и разочарован да беше от връзката си с Мари-Сесил, тя се бе държала и щедро, и мило с него. И ако трябваше да бъде откровен, бе изпълнила своята част от уговорката. Той се беше докарал дотук заради нереалистичните си очаквания. Мари-Сесил нямаше никаква вина. Тя не бе давала обещания.

Беше предприел това пътуване заради възможността да си даде сметка какво всъщност иска от живота. Първоначалните му намерения бяха да отиде от Франция в Испания, да събира идеи за книгите си, да търси вдъхновение, но откакто беше дошъл в Шартр, той не бе написал, кажи-речи, и ред. Негови теми бяха бунтът, гневът и тревогата, несветата троица на американския живот. У дома бе намирал колкото щеш поводи да негодува. Тук нямаше какво да каже. Занимаваше го само Мари-Сесил, но това бе единствената забранена тема.

Допи млякото и реши да закуси навън. Гадеше му се само при мисълта да води любезен разговор с Франсоа-Батист.

Отиде във вестибюла до входната врата. Тишината там се нарушаваше само от тиктакането на богато украсения старовремски часовник.

Тясната врата вдясно от стълбите водеше към огромната винарска изба под къщата. Уил грабна дънковото си яке от закачалката и тръгна да излиза, когато забеляза, че един от гоблените е изкривен съвсем леко, но в съвършената симетрия на помещението с ламперия това веднага биеше на очи.

Уил посегна да го намести, после се поколеба. Надолу по стената, иззад лъснатото дърво се процеждаше тънък сноп светлина. Уил погледна към прозореца над вратата и стълбището, макар да знаеше, че по това време на деня слънцето още не огрява вестибюла.

Светлината, изглежда, идваше иззад тъмната дървена ламперия. Озадачен, Уил повдигна гоблена. В ламперията имаше врата с малка месингова топка. Уил я завъртя. Съвсем тихо поскърцване и вратата се отвори. Лъхна го едва доловима миризма на подземие. Надзърна вътре и веднага откри източника на светлина: самотна матова крушка над стръмните стълби, които се спускаха надолу в здрача.

Отстрани намери два електрически ключа. Единият беше за крушката над вратата, а другият запали наниз от жълти крушки с формата на свещи, които висяха от метални аплици, прихванати за каменната стена чак до долу. Вместо парапет от двете страни на стълбите имаше син усукан шнур, промушен през черни метални халки.

Уил прекрачи първото стъпало. Таванът — стари тухли, кремък и камък, беше нисък, само на педя от главата му.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-студено ставаше. Преброи двайсет стъпала. Никъде не се виждаха отдушници или вентилация, но отнякъде сякаш лъхаше свеж въздух.

Озова се в малко преддверие към масивна врата, запълнила цялата ширина и височина на коридора. Електрическите крушки хвърляха върху всичко болнаво жълта светлина.

Тежкият старовремски ключ в ключалката се завъртя лесно. Веднага щом Уил прекрачи прага, обстановката се преобрази. Вече го нямаше циментовия под. Вместо него имаше дебел виненочервен мокет, който заглушаваше стъпките му. Оскъдното осветление беше отстъпило място на богато украсени метални аплици. Стените също бяха от тухли и камък, но тук имаше гоблени, изображения на средновековни рицари, жени с порцеланова кожа и качулати свещеници в бели сутани, със сведени глави и протегнати напред ръце.

Уил долови мирис на тамян — тежката възсладка миризма, която му напомни за отдавна забравените Коледи и Великдени от неговото детство. Неволно се обърна назад. Видът на стълбите, които водеха към къщата, го поуспокои. Късият коридор завършваше с тежка плюшена завеса, изпъстрена с извезани сърмени символи, смесица от египетски йероглифи, астрологически фигури и зодиакалните знаци.

Уил дръпна завесата.

Зад нея имаше друга врата. Беше от същото тъмно дърво като ламперията горе във вестибюла, а краищата й бяха украсени с дърворезба. Не се виждаше нито дръжка, нито ключалка, нищо, с което вратата да се отваря. Уил прокара отгоре пръсти с надеждата да разбере как се влиза. Все имаше някакъв начин. После плъзна ръка по страничната рамка, пак по горната и отново надолу, докато накрая не напипа точно над пода малка вдлъбнатинка.

Приклекна и натисна силно. Чу се остро кухо тракане, сякаш стъклено топче подскача по облицован с плочи под. Механизмът се задейства и освободи вратата.

Уил се изправи, по дланите му беше избила пот. Беше настръхнал. Каза си, че ще стои вътре най-много две-три минути и после ще се махне. Искаше просто да надзърне. Какво толкова. Накрая се осмели и бутна вратата.

Вътре бе тъмно като в рог, миризмата на запален тамян беше много по-силна.

Опипом потърси по стената електрически ключ, но не намери. Сети се, че ако дръпне завесата, откъм коридора ще влезе малко светлина, и завърза тежкия плюш на голям възел. Първото, което съгледа, беше собствената му сянка, издължена и очертана над прага. Най-после очите му свикнаха с кафеникавочерния здрач и той видя какво има зад тъмнината.

Стоеше в края на дълго правоъгълно помещение. Таванът беше нисък и сводест. Покрай двете стени бяха наредени дървени скамейки като в църква или манастирска трапезария, краят им не се виждаше. Горе, там, където стените се съединяваха с тавана, имаше фриз, едни и същи думи и символи, които се повтаряха многократно. Май бяха същите, както египетските йероглифи, които Уил беше видял отвън по завесата.

Точно в средата на помещението имаше внушителна каменна ракла, наподобяваща ковчег. Уил я обиколи, като прокарваше ръка по повърхността. Беше гладка, само в средата имаше някакъв релеф. Той се надвеси, за да го разгледа по-добре, и проследи с пръсти очертанията. Представляваха изображение на вместени една в друга все по-малки окръжности, като пръстените на Сатурн.

Когато очите му съвсем привикнаха със здрача, Уил забеляза, че на всяка от четирите страни в камъка е издълбана буква: И в горния край, С и Ю — откъм двете по-дълги страни, една срещу друга, и З в долния край. Точките на компаса?

После видя малък каменен блок с височина около трийсетина сантиметра в основата на раклата, който беше изравнен с буквата И. В средата имаше извита на дъга плитка вдлъбнатина.

Подът около него беше по-тъмен от останалата част. Изглеждаше влажен. Уил приклекна и го опипа. Дезинфектант и още нещо, възкисела миризма като от ръжда. Под ъгъла на камъка се беше закачило нещо. Уил го изчегърта с нокти.

Беше раздърпано парченце плат. По краищата имаше кафяви петънца. Като засъхнала кръв.

Уил изпусна парчето плат и хукна, като затръшна вратата и откачи завесата още преди да е осъзнал какво прави. Завтече се по коридора, изкачи се шеметно по тясното стръмно стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж, и накрая излезе във вестибюла.

Преви се одве, подпря се на колене и си пое въздух. После си даде сметка, че в никакъв случаи не трябва да се разбере, че е ходил долу. Угаси осветлението и с треперещи пръсти намести гоблена.

За миг застана като вкаменен. От старовремския часовник разбра, че са минали най-много двайсет минути.

Погледна си ръцете. Разтърка върховете на пръстите си и ги подуши. Миришеха на кръв.