Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

81.

Връх Суларак

Март, 1244 година

Гилем не можеше да настигне Алаис. Тя бе отишла много напред.

Той тръгна плахо в тъмния проход. Отстрани в пукнатите ребра го прониза болка, от която остана без дъх. Но продължи, тласкан от думите на Алаис, които кънтяха в главата му, и от страх, от който в гърлото му беше заседнала буца.

Въздухът като че ли ставаше по-студен, мразовит, сякаш животът в пещерата беше изсмукан. Забеляза, че е застанал на естествена каменна площадка. Две широки ниски стъпала водеха към по-ниско пространство, където пръстта беше равна и гладка. Върху каменния жертвеник гореше calèlh[1], който излъчваше мъждива светлина.

Двете сестри стояха една срещу друга. Ориан все така държеше ножа допрян до вратлето на Бертранд. Алаис се беше вкаменила.

Гилем се приведе, като се молеше Ориан да не го забележи. Промъкна се покрай стената, за да вижда ясно какво става.

Ориан метна нещо на земята пред Алаис.

— Вземи — изкрещя тя. — Отвори лабиринта. Знам, че „Книга Слова“ е скрита тук.

Гилем видя как очите на Алаис се разширяват от изненада.

— Чела ли си изобщо „Книга Числа“? Изумяваш ме, сестро. Там е обяснен ключът.

Алаис се подвоуми.

— Пръстенът с merel, пъхнат в него, отключва отвора в сърцевината на лабиринта.

Ориан дръпна назад главата на Бертранд, така че кожата по шията й се изопна.

— Направи го сега, сестро.

Момиченцето изпищя. Звукът прокънтя в главата на Гилем, сякаш го прониза нож. Той погледна Алаис, чиято ранена ръка висеше.

— Първо я пусни — рече тя.

Ориан поклати глава. Косата й се беше разплела, очите й блестяха диво. Без да сваля поглед от сестра си, тя направи малък разрез върху вратлето на Бертранд.

Детето изпищя отново, по шията му се застича кръв.

— Следващият разрез ще бъде по-дълбок — закани се Ориан. — Дай ми Книгата.

Алаис вдигна пръстена и отиде до лабиринта. Ориан тръгна след нея, като влачеше подире си Бертранд. Алаис чу учестеното дишане на дъщеря си. После детето загуби съзнание и се олюля напред. Краката му още бяха вързани.

За миг мислите на Алаис се понесоха като вихрушка назад към времето, когато тя за пръв път бе видяла Хариф да прави същото.

Долепи длан до грапавия каменен лабиринт. В ранената ръка я прониза остра болка. На Алаис не й трябваше свещ, за да види очертанията на египетския символ на живота — анх. После, с гръб към Ориан, пъхна пръстена в малък процеп в средата на лабиринта. Замоли се заради Бертранд да се получи. Не беше казано нищо, не бе направено нищо, нямаше предварителна подготовка, каквато се изискваше. Обстоятелствата бяха коренно различни в сравнение с единствения път, когато Алаис бе стояла и се беше молила пред лабиринта от камък.

— Ди анх джет — пророни тя.

Усети като пепел в устата си древните слова. Чу се рязко щракване. За миг сякаш не се случи нищо. После някъде от дълбините на скалата се чу как нещо се размърдва и камъкът стърже о камък. Алаис се дръпна и в полумрака Гилем видя, че в самата среда на лабиринта е зейнал отвор. Вътре имаше книга.

— Дай ми я — заповяда Ориан. — Сложи я тук, върху жертвеника.

Алаис го направи, без да сваля очи от лицето на сестра си.

— А сега пусни Бертранд. Вече не ти трябва.

— Отвори книгата — подкани Ориан. — Искам да съм сигурна, че не ме мамиш.

На първата страница имаше обрамчен със златисто символ, който потрепваше на светлината. Представляваше овал с формата на сълза, разположен върху кръст, наподобяващ пастирска гега.

— Продължавай нататък — рече Ориан. — Искам да я видя цялата.

Ръцете на Алаис трепереха, докато тя разлистваше страниците. Гилем видя смесица от странни рисунки и редове плътно нанесени символи, които запълваха целия лист.

— Вземи я, Ориан — каза Алаис, като се постара гласът й да не трепери. — Вземи книгата и ми върни дъщерята.

Гилем видя как острието проблясва. Разбра какво ще стане миг преди то да се е случило, проумя, че от ревност и огорчение Ориан ще унищожи всичко, което Алаис обича и цени.

Хвърли се върху Ориан и я запрати встрани. Пукнатите му ребра се огънаха и от болка за малко не изгуби съзнание.

Кинжалът падна от ръката й и отхвърча. От сблъсъка Бертранд също беше отхвърлена напред. Тя изпищя и си удари главата в ъгъла на жертвеника. После застина.

— Вземи Бертранд, Гилем — извика Алаис. — Ранена е, Сажо също е ранен. Помогни им. В селото чака мъж на име Хариф. Той ще ти помогне.

Гилем се поколеба.

— Моля те! Спаси я!

Последните й думи бяха заглушени от Ориан. Беше докопала кинжала и се метна към сестра си. Острието се заби във вече разранената й ръка.

Сърцето на Гилем се разкъсваше. Не искаше да оставя Алаис сама с Ориан, но виждаше, че Бертранд лежи в несвяст на земята.

— Моля те, Гилем! Върви!

Погледна за последно назад към Алаис, вдигна Бертранд и хукна. Беше разбрал, че Алаис иска от него това.

Докато залиташе тромаво през пещерата, чу тътен, нещо като гръмотевица, отекнала между хълмовете. Препъна се и реши, че не го държат краката. Пак тръгна напред, изкачи стъпалата и отново навлезе в прохода. Захлъзга се по камъните, краката и ръцете му пареха от болка. После забеляза, че земята се движи и се тресе.

Беше останал без сили. Бертранд не се помръдваше в ръцете му и с всяка крачка му се струваше все по-тежка. Шумът ставаше все по-силен. От тавана западаха парчета скала и прах.

Гилем усети срещу себе си полъха на студения въздух. Още няколко крачки, и вече беше излязъл в сивкавия здрач.

 

 

Изтича на мястото, където Сажо лежеше в несвяст.

Бертранд беше мъртвешки бледа, ала беше започнала да хлипа и да се размърдва в ръцете му. Положи я на земята до Сажо, после изтича при мъртвите войници, за да смъкне наметалата им и да направи завивка. Накрая свали от врата си и своето наметало, при което катарамата му от сребро и мед отхвърча в прахта. Сгъна го под главата на момиченцето.

Поспря, за да целуне дъщеря си по челото.

— Filha — пророни Гилем.

Това беше първата и последната целувка, която щеше някога да й даде.

Откъм пещерата се чу силен тътен. Гилем се затича и се върна в прохода. В тясното пространство шумът бе направо оглушителен.

Гилем усети, че нещо се носи стремглаво към него от мрака.

— Привидение… лице — изпелтечи Ориан с очи, обезумели от страх. — Лице в средата на лабиринта.

— Къде е Алаис? — изкрещя Гилем и я сграбчи за ръката. — Какво си й направила?

Ориан беше цялата в кръв.

— Лица в… лабиринта — изпищя тя отново.

Гилем се обърна рязко, за да види какво има зад него, но не забеляза нищо. Точно тогава Ориан заби кинжала в гърдите му.

Той знаеше, че му е нанесла смъртоносен удар. Тутакси усети как смъртта се прокрадва в крайниците му. Пред очите му причерня и в мъглата Гилем видя как Ориан бяга. Почувства, че заедно с него умира възмездието. То вече беше без значение.

Ориан излезе в сивата светлина на помръкващия ден, а Гилем тръгна слепешката през прохода с отчаяната надежда да открие Алаис в хаоса от камъни и прах.

Намери я да лежи в малка вдлъбнатинка в земята, стискаше торбата, където държаха „Книга Слова“, а в ръката си — пръстена.

— Mon cor — пророни Гилем.

При звука на гласа му очите й трепнаха и се отвориха. Алаис се усмихна, а той усети как сърцето му се преобръща.

— Бертранд?

— В безопасност е.

— Сажо?

— Той също ще оживее.

Алаис затаи дъх.

— Ориан…

— Пуснах я да си върви. Ранена е тежко. Няма да стигне далеч.

Последният пламък в светилника, който още гореше върху жертвеника, примига и угасна. Алаис и Гилем не го забелязаха, докато лежаха прегърнати. Не забелязаха нито мрака, нито тишината, спуснали се в пещерата. За тях не съществуваше нищо друго, освен самите те.

Бележки

[1] Светилник (окситански). — Б.пр.