Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

82.

Връх Суларак

Петък, 8 юли 2005 година

Тънката мантия почти не предпазваше Алис от усойния студ в пещерата. Тя потрепери и обърна бавно глава.

Вдясно се падаше жертвеникът. Единствената светлина идваше от старовремски светилник, който беше сложен в средата и запращаше сенки по полегатите стени. Но и тя беше достатъчна, та Алис да види символа на лабиринта върху камъка отзад, голям и внушителен в тясното пространство.

Усети, че наблизо има и други хора. Извърна се леко и видя Одрик на същото място, вързан за халка, забита в пода. Бялата му коса образуваше нещо като ореол около главата му. Старецът беше застинал като статуя, изсечена върху гроб.

Сякаш усетил, че Алис го гледа, той срещна очите й и й се усмихна.

Тя също му се усмихна едва-едва, забравила за миг, че Одрик сигурно й се сърди, задето не спази обещанието да стои отвън.

Внезапно Алис забеляза, че има някаква промяна. Плъзна поглед към дланите на Одрик, разтворени на ветрило върху бялото наметало.

„Няма го пръстена.“

— Шийла е тук — прошепна Алис едва чуто. — Оказахте се прав.

Той кимна.

— Трябва да направим нещо — изсъска Алис.

Одрик поклати едва забележимо глава и погледна към другия край на пещерата. Алис също се извърна натам.

— Уил! — пророни невярващо.

Плисна я облекчение, последвано от съжаление за окаяното състояние, в което той се намираше. Косата му беше сплъстена от спечената кръв, едното му око беше подуто, по лицето и ръцете му се виждаха рани от нож.

„Но той е тук. Заедно с мен.“

Щом чу гласа й, Уил отвори очи. Взря се в тъмното. Видя я, позна я и върху разранените му устни се мерна усмивка.

Двамата се гледаха дълго.

„Mon cor. Любов моя.“ Тази осъзната мисъл й вдъхна смелост.

Скръбният вой на вятъра в прохода се засили, вече примесен с нашепване. Монотонно говорене, което наподобяваше песен. Алис не разбра откъде идва. В пещерата проехтяха странно познати откъслечни думи и изречения, докато въздухът не се насити от звука: montanhas — планини, Noblessa — благородство, libres — книги, graal — Граал. На Алис й се зави свят, тя се почувства опиянена от думите, които звънтяха в главата й като камбани на катедрала.

Точно когато си мислеше, че повече няма да издържи, пеенето спря. Музиката заглъхна бързо и не остави след себе си нищо освен спомен.

В напрегнатата тишина се зарея един-единствен глас. Женски, ясен и красив.

„В началото на всички времена,

в земите на Египет

повелителят на тайните

даде думи и писмена.“

Алис откъсна очи от Уил и се извърна към звука. От здрача зад жертвеника като привидение изникна Мари-Сесил. Когато застана пред лабиринта, зелените й очи, изрисувани с черно и златисто, проблеснаха на мигащия светилник като изумруди. Косата й беше вдигната над челото, бе прихваната от златна диадема с диаманти отпред и блещукаше като черен кехлибар. Изваяните й ръце бяха голи, ако не се броят амулетите от усукан метал.

Мари-Сесил носеше трите книги, сложени една върху друга. Тя ги подреди върху жертвеника, до най-обикновена глинена купа. Когато се пресегна да намести светилника върху жертвеника, Алис забеляза някак между другото, че на палеца на лявата си ръка тя носи пръстена на Одрик.

„Не й стои добре.“

Алис се почувства потопена дълбоко в миналото, което не помнеше. Велумът би трябвало да е сух и чуплив при допир, като умиращи листа по есенно дърво. Но почти усещаше между пръстите си кожените връзки, меки и податливи, макар че те би трябвало да са се вкоравили от дългите години. Сякаш споменът се беше врязал в костите и кръвта й. Алис си спомни как кориците блещукат с преливащи се цветове под светлината.

Тя видя рисунката на мъничкия златен бокал, който не беше по-голям от монета от десет пенса и който сияеше като скъпоценен камък върху дебелия жълтеникав пергамент. На следващите страници: редове, написани с красив почерк. Алис чу как Мари-Сесил говори в сумрака и същевременно видя червените, сините, жълтите и златните букви. „Книга Отвари“.

В главата й нахлуха образи на двуизмерни фигури, на животни и птици. Тя си представи пергаментов лист, по-плътен от останалите и различен, полупрозрачен, жълт. Беше папирус, още си личаха влакънцата. Беше покрит със същите символи, както началото на книгата, макар че тук те се редуваха с рисунки на мънички растения, с цифри и мерки.

Сега Алис мислеше за втората книга — „Книга Числа“. Върху първата страница имаше изображение не на бокал, а на лабиринт. Без да осъзнава какво прави, Алис пак огледа пещерата, този път с различни очи, за да провери подсъзнателно формата и съотношението.

Отново се извърна към жертвеника. Най-ясен беше споменът й за третата книга. Върху първата страница, обрамчен в преливащо златисто, беше анх, древноегипетският символ на живота, днес познат по цял свят. Между облечените с кожа дървени корици на „Книга Слова“ имаше празни страници, наподобяващи бяла стража на папируса, скрит в средата на книгата. Йероглифите бяха написани близо един до друг и не се четяха лесно. Нямаше цветни петна, по нищо не личеше къде завършва едната дума и започва следващата.

Някъде между тях беше скрито заклинанието.

Алис отвори очи и усети, че Одрик я наблюдава.

Размениха си поглед, с който се разбраха. Думите изникнаха тихо от прашните кътчета на съзнанието й и се върнаха при нея. За стотна от секундата Алис сякаш напусна тялото си и погледна всичко отгоре.

Преди осемстотин години беше изрекла същите слова. И Одрик ги беше чул.

„Истината ще ни направи свободни.“

Нищо не се беше променило, най-неочаквано Алис престана да се страхува.

Вниманието й беше привлечено от звук, дошъл откъм жертвеника. Застиналостта се разсея, светът на настоящето се завърна устремно. А заедно с него и страхът.

Мари-Сесил взе глинената купа, достатъчно малка, за да я обхване с ръце. Жената вдигна и ножчето с тъпо износено острие, оставено до нея. Разпростря над главата си дълги бели ръце.

— Dintar — провикна се Мари-Сесил. — Влизам.

От тъмния проход излезе Франсоа-Батист. Огледа внимателно пещерата, местейки очи от Одрик към Алис, накрая спря поглед върху Уил. По лицето на момчето се изписа ликуване. Алис разбра, че точно то е нанесло раните на Уил.

„Този път няма да ти позволя да му причиниш болка.“

Сетне погледът му продължи нататък. Спря за миг върху трите книги, подредени една до друга върху жертвеника. Алис не разбра дали Франсоа-Батист е изненадан, или му е олекнало. После той се взря в лицето на майка си.

Въпреки разстоянието Алис долови напрежението между двамата.

По лицето на Мари-Сесил се мярна нещо като усмивка, когато слезе от стъпалото при жертвеника, както държеше в ръце ножа и купата. Докато се движеше из пещерата, от трепкащата светлина на свещите мантията й трептеше и блещукаше като усукан лунен лъч. Алис усети във въздуха мириса на парфюма й, който почти не се долавяше от тежкото ухание на запаленото дървено масло.

Франсоа-Батист също слезе по стъпалата и застана зад Уил.

Мари-Сесил спря пред него и му пошушна тихо нещо, Алис не чу какво. Макар че усмивката на младежа не угасна, Алис забеляза гнева по лицето му, когато той се наведе напред, вдигна вързаните китки на Уил и доближи ръката му до майка си.

Алис трепна, когато Мари-Сесил направи между китката и лакътя на Уил само един разрез. Той се смръщи и въпреки че не издаде нито звук, Алис долови стъписването в очите му.

Мари-Сесил поднесе купата, за да улови с нея пет капки кръв.

Повтори същото с Одрик, сетне спря пред Алис. Видимо се вълнуваше, докато прокарваше върха на острието отдолу по бялата й ръка, по линията на старата рана. После точно като хирург със скалпел вкара ножа в кожата и натисна бавно върха, докато белегът не се отвори.

Тъпата болка връхлетя Алис. Отпърво й стана топло, после студено и накрая сякаш се вцепени. Загледа като омагьосана капките кръв, които падаха една по една в странно светлата смес в купата.

После всичко приключи. Франсоа-Батист я пусна и тръгна след майка си към жертвеника. Мари-Сесил повтори всичко отначало със сина си, след това застана между жертвеника и лабиринта.

Сложи купата в средата и прокара ножа и по своята кожа, сетне загледа как кръвта й се стича на струйка по ръката.

„Смесване на кръв.“

Алис сякаш получи прозрение. Граалът принадлежеше на всички и на никоя вяра. Християни, юдеи, мюсюлмани. Петима пазители, избрани заради личните им качества и дела, а не заради потеклото. Всички бяха равни.

Алис загледа как Мари-Сесил вади нещо измежду страниците на книгите. Вдигна третата. Лист хартия. Не, не хартия, а папирус. Докато Мари-Сесил го държеше срещу светлината, ясно личаха власинките тръстика. Както и символът.

„Анх, символът на живота.“

Мари-Сесил доближи купата до устните си и отпи. Остави я с две ръце и огледа пещерата, докато не прикова поглед в Одрик. На Алис й се стори, че тя го предизвиква да я спре.

Жената свали от палеца на ръката си пръстена и размествайки застиналия въздух, се извърна към каменния лабиринт. Светилникът отзад примигваше и хвърляше сенки, които подскачаха по стените. В сумрака, обгърнал изсечената скала, Алис видя две изображения, които не бе забелязала досега.

Вътре в очертанията на лабиринта ясно личаха сянката на изображението на анх и на чаша.

Алис чу рязко щракване, сякаш някой бе пъхнал ключ в ключалка. За миг като че ли не се случи нищо. Сетне някъде дълбоко в стената екна шум, все едно нещо се размества, стържене на камък о камък.

Мари-Сесил отстъпи назад. Алис забеляза, че в средата на лабиринта е зейнал малък отвор с размерите приблизително на книга.

В съзнанието й изникнаха думи и изречения, обясненията на Одрик, примесени с онова, което тя беше научила сама. В средата на лабиринта е просветлението, в средата е заложено прозрението. Алис се сети за поклонниците християни, които в катедралата в Шартр изминават Chemin de Jérusalem и в търсене на просветление кръжат ли, кръжат по стесняващите се спирали на лабиринта.

Тук, в лабиринта на Граала, светлината — в буквалния смисъл на думата — беше в сърцевината на всички неща.

Алис загледа как Мари-Сесил вдига светилника от жертвеника и го слага горе в нишата. Той се вмести съвсем точно. Пещерата бе окъпана в светлина.

Мари-Сесил взе от една от книгите върху жертвеника папирус, който пъхна в процепа в предната част на нишата. В пещерата стана по-тъмно.

Мари-Сесил се обърна рязко и се втренчи в Одрик, а думите й развалиха магията.

— Казахте, че ще видя нещо — изкрещя тя.

Той вдигна кехлибарени очи. Алис започна да му внушава наум да мълчи, макар и да знаеше, че старецът няма да го направи. По причини, които младата жена не проумяваше, Одрик бе решен да остави церемонията да следва своя ход.

— Истинското заклинание се разкрива само когато трите папируса се сложат един върху друг. Едва тогава, в играта на светлина и сянка, ще се разкрият думите, които трябва да се изрекат, а не думите, които трябва да се премълчат.

Алис трепереше. Разбра, че студът е вътре в нея, сякаш телесната й топлина изтичаше като кръв, но тя не можеше да се овладее. Мари-Сесил обърна между пръстите си трите пергамента.

— Как да ги сложа?

— Развържете ме — каза тихо и спокойно Одрик. — Развържете ме, после застанете в средата на пещерата. Ще ви покажа как.

Тя се подвоуми, сетне кимна на Франсоа-Батист.

— Maman, je ne pense[1]

— Прави каквото ти казват — тросна се тя.

Младежът разряза мълком въжето, с което Одрик беше завързан. После отстъпи.

Мари-Сесил се пресегна назад и вдигна ножа.

— Ако направите нещо, ще я убия — заяви тя, сочейки към Алис, докато Одрик прекосяваше бавно пещерата. — Разбрахте ли? — После замахна към сина си, който стоеше до Уил. — Или ще го направи той.

— Разбрах.

Стрелна с поглед Шийла, която лежеше, без да се помръдва, сетне прошепна на Алис:

— Прав ли съм? — пророни той, внезапно обзет от съмнения. — Граалът няма да дойде при нея?

Макар Одрик да гледаше нея, Алис усети, че той задава въпроса си на някой друг. На някого, с когото вече е изживявал заедно всичко това.

Но въпреки това тя установи, че знае отговора. Беше сигурна. Усмихна се, за да му вдъхне увереността, от която той се нуждаеше.

— Няма да дойде — пророни едва чуто Алис.

— Какво чакате? — подвикна Мари-Сесил.

Одрик пристъпи напред.

— Трябва да вземете един по един папирусите — обясни той — и да ги сложите пред пламъка.

— Направете го вие.

Алис загледа как старецът вдига трите полупрозрачни листа и ги реди в ръцете си, сетне пъха внимателно между тях папирусите. Пламъкът в нишата трепна, сякаш щеше да угасне. В пещерата настана сумрак.

После, когато очите й свикнаха, Алис видя, че са останали само няколко йероглифа, осветени от редуваща се светлина и сянка, следващи очертанията на лабиринта. Всички излишни думи бяха затулени. „Ди анх джет…“, прокънтя ясно в съзнанието й.

— Ди анх джет… — изрече тя на глас, после довърши изречението, като си преведе наум древните слова. — В началото на всички времена, в земите на Египет повелителят на тайните е дал думи и писмена. Дал е живот.

Мари-Сесил се извърна към Алис.

— Прочели сте думите — сопна се тя, като отиде с широка крачка при нея и я сграбчи за ръката. — Откъде знаете какво означават?

— Не, не знам.

Алис се опита да се откопчи, но Мари-Сесил я дръпна напред, към върха на ножа, толкова близо, че тя видя кафявите петна на износеното острие. Затвори очи и повтори:

— Ди анх джет…

 

 

Всичко сякаш се случи наведнъж.

Одрик се спусна към Мари-Сесил.

— Maman!

Уил се възползва от мига и изрита Франсоа-Батист. Изненадан, младежът се свлече, като стреля с пистолета в тавана на пещерата. Изстрелът прокънтя оглушително в тясното пространство. Куршумът се удари в твърдата планинска скала и рикошира.

Мари-Сесил вдигна ръка към слепоочието си. Пръстите й се обагриха с кръв. Жената се олюля и падна.

— Maman!

Франсоа-Батист вече бе скочил на крака и тичаше. Пистолетът се плъзна и отхвърча към жертвеника.

Одрик грабна ножа на Мари-Сесил и разряза с изненадваща сила вървите, с които беше завързан Уил, после сложи ножа в ръката му.

— Развържете Алис.

Без да му обръща внимание, Уил се втурна през пещерата към Франсоа-Батист, който беше коленичил и държеше в ръце майка си.

— Не, мамо. Не си отивай. Чуй ме, мамо, събуди се.

Уил хвана младежа за горния край на сакото, което му беше прекалено голямо, и удари главата му в твърдия каменен под. После отиде при Алис и се зае да размотава въжето.

— Мъртва ли е?

— Не знам.

— Ами…

Той я целуна бързо по устните, сетне освободи ръцете й от въжето.

— Франсоа-Батист ще бъде още известно време в безсъзнание, да се махаме оттук!

— Помогни на Шийла, Уил — каза тя трескаво. — Аз ще отида при Одрик.

Уил вдигна на ръце разраненото тяло на Шийла и тръгна към прохода. Алис изтича при Одрик.

— Книгите — подвикна тя припряно. — Трябва да ги изнесем, докато онези двамата не са дошли на себе си.

Той стоеше и гледаше безжизнените тела на Мари-Сесил и сина й.

— Побързайте, Одрик — повтори Алис. — Трябва да се махаме оттук.

— Не биваше да ви забърквам — пророни той тихо. — Желанието ми да разбера, да изпълня обещание, което дадох на времето, но така и не изпълних, ме направи сляп за всичко останало. Себичен. Мислех прекалено много за себе си. — Одрик отпусна ръка върху една от книгите. — Попитахте ме защо Алаис не я е унищожила — рече внезапно старецът. — Отговорът е, че не й позволих. Измислихме как да заблудим Ориан. Заради това се върнахме в пещерата. Кръговратът от смърт и жертви продължи. Ако не беше това, може би… — Той заобиколи жертвеника и отиде при Алис, която се опитваше да махне папирусите от светилника. — Алаис не би искала това. Прекалено много погубени животи.

— Можем да поговорим за това по-късно, Одрик — каза отчаяно Алис. — Сега трябва да ги изнесем оттук. Именно това чакахте, Одрик. Възможността да видите Трикнижието отново цяло. Не можем да й ги оставим.

— И досега не знам — пророни през шепот старецът. — Какво е станало с нея накрая.

Дървеното масло в светилника почти бе свършило, но здрачът малко по малко се разсея, когато Алис издърпа първия, после втория и накрая третия папирус.

— Взех ги — съобщи тя и се обърна рязко. Грабна книгите от жертвеника и ги подаде на Одрик. — Носете ги. Хайде да тръгваме.

Алис почти го завлачи след себе си и като се взираше в здрача, тръгна към прохода. Препънаха се във вдлъбнатината в пръста, където бяха намерени скелетите, и точно тогава от мрака зад тях се чу силен пукот, сетне звукът на разместваща се скала, след това още два приглушени трясъка в бърза последователност.

Алис се просна на земята. Запълзя отчаяно напред, като стискаше със зъби папирусите и се молеше Одрик да е зад нея. Мантията се заплиташе в краката й и я бавеше. От ръката й течеше кръв, но успя някак да се добере до долния край на стъпалата.

Продължаваше да чува тътена. Внезапно екна глас.

— Не мърдайте. Или ще ви застрелям.

Алис застина.

„Изключено е да е тя. Беше простреляна. Видях я как пада.“

— Обърнете се. Бавно.

Алис се изправи полека. Мари-Сесил стоеше пред жертвеника, като едва се държеше на крака. Мантията й беше напръскана с кръв. Диадемата беше отхвърчала и косата й падаше диво и необуздано около лицето. Жената държеше в ръка пистолета на Франсоа-Батист. Оръжието беше насочено право към Одрик.

— Върнете се бавно при мен, доктор Танър.

Пещерата се разлюля от нов, по-силен трус. Мари-Сесил също го чу. На лицето й се изписа объркване. Този път вече нямаше съмнение, че е избухнал взрив. В затвореното пространство на талази лъхна студен въздух. Светилникът зад Мари-Сесил започна да се тресе, а каменният лабиринт се пропука, разтвори се и се зарони.

Алис се върна тичешком при Одрик. Земята, твърдият камък и хилядолетната пръст се разцепиха на две и започнаха да се трошат. От всеки ъгъл се посипаха камъни, а Алис заподскача, за да избегне ямите, които зейваха навсякъде около нея.

— Дайте ми ги! — изкрещя Мари-Сесил, като обърна пистолета към нея. — Нима наистина смятате, че ще допусна да ми ги отнемете?!

Думите й бяха погълнати от екота на падащи камъни: пещерата се срутваше.

Одрик се изправи и извика:

— Не, не Алис.

Мари-Сесил се извърна рязко, за да види какво гледа старецът.

И изпищя.

Алис съгледа нещо в мрака. Сияние, бяло сияние, почти като лице. Ужасена, Мари-Сесил насочи отново пистолета към Алис. Поколеба се, после натисна спусъка. Но не толкова бързо, че Одрик да не застане между тях.

Всичко сякаш се движеше в забавен кадър.

Алис изпищя. Одрик се свлече на колене. От силата на изстрела Мари-Сесил отхвърча назад и изгуби равновесие. Задраска във въздуха, запъхтяна, отчаяна, и се заплъзга в огромната бездна, зейнала в скалата.

Одрик лежеше на земята. Раната кървеше силно. Лицето му беше с цвят на хартия и Алис забеляза под почти прозрачната кожа сините вени.

— Трябва да се махнем оттук — изкрещя тя. — Може да последва нов взрив. Скалата ще ни затрупа всеки момент.

Той се усмихна.

— Всичко приключи, Алис — промълви Одрик. — A la perfin. Както и досега, Граалът запази тайните си. Мари-Сесил не успя.

Алис поклати глава.

— Не, Одрик, в пещерата беше заложен взрив. Трябва да се махаме.

— Няма да има повече взривове — възрази старецът. В гласа му нямаше съмнение. — Това беше ехо от миналото.

Алис видя, че го боли да говори. Тя доближи глава до неговата. В гърдите му се чуваше тихо хъхрене, дишането му беше повърхностно и слабо. Алис се опита да спре кръвта, ала си даде сметка, че е безнадеждно.

— Исках да разбера как Алаис е прекарала последните си мигове. Разбирате ли? Не успях да я спася. Тя беше като в капан вътре и аз нямаше как да стигна до нея. — Той простена от болка. Пое си още глътка въздух. — Но този път…

Накрая Алис прие това, което инстинктивно беше разбрала от мига, когато беше отишла в Лос Серес.

„Това е неговият живот. Това са неговите спомени.“

Сети се за родословието, съставено с толкова много любов и старание.

— Сажо — промълви Алис. — Вие сте Сажо.

За миг в кехлибарените му очи проблесна живот. По лицето му, където вече се четеше смъртта, се мярна неописуема радост.

— Когато се събудих, Бертранд беше до мен. Някой ни беше завил, за да не премръзнем…

— Гилем — каза Алис, убедена, че истината е такава.

— Чу се ужасен тътен. Видях как каменната козирка над входа се срутва. Огромният камък се свлече на земята сред градушка от кремък и прах и затисна Алаис вътре. Нямаше как да стигна до нея — допълни с разтреперан глас Одрик. — До тях.

После най-неочаквано всичко утихна.

— Не знаех — продължи измъчено старецът. — Бях дал дума на Алаис, че ако нещо се случи с нея, ще се постарая „Книга Слова“ да е в безопасност, но не знаех. Не знаех дали книгата е у Ориан и къде е самата тя. — Гласът му заглъхна до шепот. — Нищо.

— Значи телата, които намерих, са на Гилем и Алаис — каза Алис по-скоро на себе си.

Сажо кимна.

— Намерихме тялото на Ориан малко по-надолу по хълма. Книгата не беше у нея. Чак тогава разбрах.

— Умрели са заедно, за да спасят Книгата. Алаис е искала да живеете, Сажо. Да живеете и да се грижите за Бертранд, ваша дъщеря във всичко освен в едно.

Той се усмихна.

— Знаех, че ще разберете — рече й. Думите се изплъзнаха като въздишка между устните му. — Живях прекалено дълго без нея. Всеки ден чувствах отсъствието й. Всеки ден ми се искаше да не съм прокълнат, да не съм принуден да живея, когато всички любими хора остаряват и умират. Алаис, Бертранд…

Той замълча. Алис усети как сърцето й се свива.

— Не бива повече да се чувствате виновен, Сажо. Сега вече знаете какво се е случило и трябва да си простите.

„Накарай го да говори. Не допускай да заспива.“

— Имаше пророчество — рече той, — че по мое време в земите на Окситания ще се роди човек, който да свидетелства за сполетялата я трагедия. Подобно на своите предшественици — подобно на Авраам, Матусал, Хариф, аз не го желаех. Но го приех.

Сажо се опита да си поеме въздух. Алис го притегли по-близо, като обгърна с ръце главата му.

— Кога? — промълви тя с усилие. — Разкажете ми.

— Алаис призова Граала. Тук. В същата тази пещера. Бях на двайсет и пет години. Трябваше да се върна в Лос Серес, убеден, че животът ми непременно ще се промени. Вярвах, че ако ухажвам Алаис и се грижа за нея, тя ще ме обикне.

— Алаис ви е обичала — заяви яростно Алис.

— Хариф я научи да разбира древния език на египтяните — продължи той с усмивка. — Струва ми се, че малко от това познание живее още във вас. С познанието, което Хариф й беше предал, и с онова, което бяхме научили от пергаментите, дойдохме тук. Подобно на вас, когато настъпи мигът, Алаис знаеше какво да каже. Граалът действаше чрез нея.

— Как… — Алис се поколеба. — Какво стана?

— Помня мекия допир на въздуха върху кожата си, трепкащия пламък на свещите, красивите гласове, които се извиваха на вихрушка във въздуха. Думите сякаш се лееха от устните й, още неизречени. Алаис стоеше пред жертвеника, до нея беше Хариф.

— Със сигурност е имало и други.

— Да, имаше, но… вероятно ще ви се стори странно, но почти не помня. Единственото, което виждах, беше Алаис. Лицето й, съсредоточено, с едва загатнатата бръчица между веждите. Косата й се спускаше като водопад на гърба й. Не виждах нищо освен нея, за мен съществуваше само тя. Алаис вдигна чашата и изрече думите. Очите й трепнаха и се отвориха само за един-единствен миг на просветление. Подаде ми чашата и аз отпих от нея.

Клепачите му трепкаха бързо.

— Щом животът е бил толкова тягостен за вас, защо сте продължили без нея?

— Perque? — повтори той изненадан. — Защо? Защото Алаис искаше точно това. Бях длъжен да живея, за да разкажа какво се е случило на хората по тези земи, тук, сред тези планини и равнини. Да се уверя, че историята им няма да умре. Такава е целта на Граала. Да помага на онези, които ще свидетелстват. Историята се пише от победителите, от лъжците, от най-силните, от най-решителните. Откриваме истината най-често в мълчанието, в тихите места.

Алис кимна.

— Вие, Сажо, го направихте. Вие променихте всичко.

— Гилем от Толедо е описал Кръстоносния поход в лъжлива светлина, в полза на французите. Нарекъл е повествованието си La chanson de la Croisade[2]. След смъртта му тя е довършена от анонимен поет, който е симпатизирал на Окситания и който я е преименувал на La Canso[3]. Нашата история.

Алис усети, че въпреки всичко се усмихва.

— Los mots viventes — пророни Одрик. Живите слова. — Това беше началото. Зарекох се пред Алаис, че ще говоря истината, ще пиша истината, та идните поколения да знаят какви ужаси са преживели в тяхно име предците им. И да помнят.

Алис кимна.

— Хариф разбра. Беше извървял преди мен самотния път. Беше обиколил света и беше видял как думите се изопачават и изкривяват, докато се превърнат в лъжи. Той също живееше, за да свидетелства. — Сажо си пое въздух. — Не живя много след Алаис, макар че когато умря, беше на повече от осемстотин години. Тук, в Лос Серес, с Бертранд и мен до себе си.

— Но къде сте живели през всичките тези години. Как сте живели?

— Докато седях и чаках светлината да помръкне, гледах как зеленото на пролетта отстъпва място на златото на лятото, как медта на есента е измествана от белотата на зимата. Питах се отново и отново защо. Ако знаех какво е да живееш в такава самота, да бъдеш единствен свидетел на безкрайния кръговрат от раждане, живот и смърт, какво щях да направя? Оцелях през този дълъг живот с празнота в сърцето, празнота, която с годините набъбваше все повече и повече, докато накрая стана по-голяма от самото ми сърце.

— Тя, Сажо, ви е обичала — промълви тихо Алис. — Не както вие нея, но въпреки това истински и силно.

На лицето му се изписа умиротворение.

— Es vertat. Сега вече знам.

— Ако…

Одрик отново се закашля. В ъгълчетата на устата му изби кървава пяна. Алис я избърса с долния край на мантията си.

Той се опита да седне.

— Описал съм всичко, за да го прочетете, Алис. Това ви завещавам. То ви чака в Лос Серес. В къщата на Алаис, където живеехме и която оставям на вас.

На нея й се стори, че чува в далечината сирени, пронизали нощната тишина в планината.

— Вече са почти тук — рече тя, без да дава воля на скръбта си. — Казах, че ще дойдат. Стойте при мен. Много ви моля, не се предавайте.

Сажо поклати глава.

— Това е краят. Пътуването ми приключи. А вашето започва едва сега.

Алис приглади бялата му коса и я вдигна от лицето.

— Аз не съм Алаис — пророни тя.

Одрик въздъхна тежко.

— Знам. Но тя продължава да живее във вас… и вие в нея. — Той замълча. Алис долови колко силна е болката му. — Жалко, че не можахме да бъдем заедно по-дълго, Алис. Но все пак ви срещнах, все пак бях заедно с вас през тези часове. Това е повече, отколкото съм мечтал.

Сажо замълча. И последните остатъци от цвят изчезнаха от лицето и ръцете му.

В съзнанието на Алис изникна молитва, каквато са мълвели преди много време.

— Payre sant, Dieu dreyturier de bons speritz. — Някога познатите думи излязоха с лекота от устата й. — Пресвети Отче, Боже на добродетелните духове, дай ни да познаем каквото знаеш Ти, и да обичаме каквото обичаш Ти.

Алис преглътна сълзите и продължи да държи в ръцете си Одрик. Дишането му стана съвсем тихо. Накрая изчезна съвсем.

Бележки

[1] Мамо, не мисля (фр.). — Б.пр.

[2] Песен за Кръстоносния поход (фр.). — Б.пр.

[3] Песен (окситански). — Б.пр.