Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

45.

Алаис влезе тичешком в стаята си.

— Гилем!

Не се изненада, че стаята е празна, но все пак я обзе разочарование.

Заключи, откачи от колана си чантата и извади книгата. Беше с размерите на дамски псалтир. Дъсчените корици бяха облечени в кожа, малко износена по ъглите.

Алаис развърза кожените връзки. Първата страница беше празна, ако не се брои мъничкият бокал в златен лист в средата, който блещукаше като скъпоценен камък върху дебелия жълтеникав пергамент. Не беше по-голям от рисунката върху пръстена на баща й и върху merel, който тя бе притежавала за толкова кратко.

Алаис обърна страницата. Погледнаха я четири реда черни букви, изписани със сложен изящен почерк.

По краищата имаше рисунки и символи, образи, които се повтаряха като шев по подгъва на наметало. Птици, животни, фигури с дълги ръце и остри нокти. Алаис затаи дъх.

„Това са лицата и фигурите от сънищата ми.“

Запрелиства страниците. Текст имаше на всяка дясна страница, на обратната страна нямаше нищо. Алаис разпозна думи от езика на Симеон. В по-голямата си част книгата беше написана на нейния език. Първата буква от всяка страница беше откроена в червено, синьо или жълто със златно наоколо. Нямаше илюстрации по полетата, други букви в текста, които да са подчертани.

Алаис стигна до пергамента, скрит в средата на книгата. Той бе по-плътен и тъмен. На него имаше само няколко думи, придружени от редове цифри и мерки. Приличаше на карта. Различаваха се мънички стрелки, сочещи в различни посоки. Някои бяха златни, но повечето бяха черни.

Опита се да прочете страницата от горе и от ляво на дясно, но удари на камък: не долови никакъв смисъл. После се помъчи да разчете страницата от долу на горе, от дясно на ляво — пак никакъв смисъл. Накрая започна да чете редовете през един или думи от всеки трети ред, но и този път не разбра нищо.

„Гледай отвъд видимите образи, към тайните, скрити зад тях.“

Алаис се замисли. На всеки пазител — според способностите и познанията. Есклармонд имаше дарбата да изцерява и лекува, затова Хариф й беше поверил „Книга Отвари“. Симеон беше изучавал древната юдейска система на числата и на него бе дадена „Книга Числа“.

Какво е накарало Хариф да избере именно баща й за пазител на „Книга Слова“?

Погълната от мислите си, Алаис запали светилника и отиде до нощното шкафче. Извади малко пергамент, мастило и перо. Пелтие беше решен дъщерите му да се научат на четмо и писмо, понеже в светите земи беше разбрал колко ценно е това. Ориан се вълнуваше само от умения, прилягащи на една придворна дама в дворец: да танцува, да пее, да ловува със соколи, да бродира. Все повтаряше, че писането било за старците и за духовниците. Алаис обаче се бе възползвала от възможността. Беше схватлива.

Тя разгъна листа върху масата. Не разбираше какво е написано на пергамента, не можеше да се надява и да повтори красивия почерк, цветовете и стила. Но поне можеше да направи препис.

Отне й доста време. Щом приключи, остави пергамента на масата да изсъхне. Баща й можеше да се върне всеки момент в замъка Контал с „Книга Слова“, затова побърза, както бе предложил той, да скрие книгата.

Любимото й червено наметало нямаше да свърши работа. Платът беше много тънък и подгъвът бе издаден напред. Затова Алаис извади дебело кафяво наметало. Беше зимна дреха за лов. Разши канта отпред и направи отвор, за да пъхне книгата. После извади конците, които Сажо й беше донесъл от пазара — бяха съвсем същия цвят като плата, и приши книгата отзад.

Вдигна наметалото и се заметна с него. Сега висеше от едната страна, но щом вземеше и книгата на баща си, наметалото щеше да се изравни.

Имаше да свърши още само едно нещо. Остави наметалото на стола и провери дали мастилото е изсъхнало. Знаеше, че всеки момент могат да я прекъснат, затова сгъна пергамента и го пъхна в торбичката с лавандула, която стоеше под възглавницата й, като преди това заши отвора.

Огледа се и доволна от свършеното, се зае да прибира иглите и конците.

 

 

На вратата се почука. Алаис се втурна да отвори, очакваше, че е баща й. Но на прага стоеше Гилем, който явно не бе сигурен как ще го посрещнат. Познатата полуусмивка, обърканият поглед на малко момче.

— Може ли да вляза? — попита тихо той.

На Алаис й се искаше да го притисне до себе си, но се сдържа. Бяха казани прекалено много неща. Прекалено малко бяха забравени.

— Може ли?

— Тази стая е и твоя — рече весело тя. — Как бих могла да не те пусна?

— Твърде хладен прием — каза Гилем и затвори вратата. — Предпочитам да ми отговориш така не от задължение, а от радост.

— Аз… — Алаис се поколеба, замаяна от силния копнеж, който я плисна. — Радвам се да те видя, messier.

— Изглеждаш уморена — добави Гилем и понечи да докосне лицето й.

Колко лесно щеше да бъде Алаис да се поддаде. Да му се отдаде изцяло.

Тя затвори очи и почти усети как пръстите му се движат по кожата й. Милувка, лека като шепот и естествена като дишане. Алаис си представи как се отпуска в прегръдката му. Беше като замаяна, чувстваше се отмаляла.

„Не мога. Не бива.“

Наложи си да отвори очи и отстъпи.

— Недей — прошепна тя. — Много те моля, недей.

Гилем хвана ръката й и я стисна между дланите си. Алаис долови, че е притеснен.

— Скоро… освен ако Бог не се намеси, ще застанем лице в лице срещу тях. Когато дойде време, Алзьо, Тиери, останалите, всички ще поемем с конете. И може би няма да се върнем.

— Да — пророни тя. — Щеше й се поне мъничко живот да озари лицето му.

— Откакто сме се прибрали от Безие, Алаис, се държа лошо с теб — без причина и оправдание. Съжалявам и съм дошъл да ти поискам прошка. Ревнувам те твърде често и от ревност говоря неща… неща, за които съжалявам.

Алаис продължи да го гледа в очите, но не се престраши да отговори. Гилем се доближи още повече.

— Но ти не си недоволна, че ме виждаш.

Алаис се усмихна.

— Няма те при мен толкова дълго, Гилем, че и аз не знам какво чувствам.

— Искаш ли да те оставя?

Тя усети как в очите й напират сълзи, но се овладя. Не искаше Гилем да я вижда разплакана.

— Може би така е най-добре. — Тя бръкна в пазвата си и извади носна кърпичка, която пъхна в ръката му. — Има време нещата между нас да се оправят.

— Времето е единственото нещо, с което не разполагаме, малка ми Алаис — промълви той нежно. — Но ако Бог и французите го позволят, утре ще дойда пак.

Алаис си помисли за книгите и че съвсем скоро ще поеме на път. „Може би няма да го видя никога повече.“ Сърцето й се сви. Тя се поколеба, после го притисна силно, сякаш да запази топлината му в своето тяло.

Пусна го изведнъж, както го бе и прегърнала, после промълви:

— Всички сме в Божиите ръце. А сега, Гилем, моля те, върви си.

— Утре?

— Ще видим.

Алаис продължи да стои като статуя, докато Гилем не си тръгна. Сетне, погълната от мислите си, се върна до масата. Какво ли го е накарало да дойде? Любов? Съжаление? Или нещо друго?