Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

69.

Алис дремеше в сянката на дърветата, когато след около два часа Одрик дойде при нея.

— Приготвих нещо за хапване — каза той.

След съня изглеждаше по-добре. Кожата му вече не приличаше на восък, очите му блестяха.

Алис си събра нещата и се върна заедно с него в къщата. На масата бяха сложени козе сирене, маслини, домати, праскови и кана вино.

— Заповядайте.

Веднага щом седнаха, Алис започна да задава въпросите, които беше репетирала наум. Забеляза, че Бейар почти не яде, макар че пийна от виното.

— Алаис опитала ли се е да си върне двете книги, откраднати от сестра й и съпруга й?

— Веднага щом върху Окситания паднала сянката на приближаващата война, Хариф решил да събере Трикнижието за лабиринта — обясни старецът. — Благодарение на Ориан за главата на Алаис била обявена награда. Било й трудно да пътува. В редките случаи, когато напускала селото, се предрешавала. Било лудост да тръгне на север. Сажо възнамерявал да стигне до Шартр. Но така и не успял.

— Заради Алаис ли?

— Отчасти, но и заради баба си Есклармонд. Чувствал се отговорен към Noblesso de los Seres, точно както и Алаис към баща си.

— Какво е станало с Есклармонд?

— Мнозина Bons Hommes отишли в Северна Италия. Есклармонд не била добре и не можела да стигне толкова далеч. Гастон и брат му я отвели в малка общност в Навара, където тя останала няколко години, до смъртта си. Сажо я посещавал при всяка възможност. — Той замълча. — Алаис много тъгувала, че двете не успели да се видят отново.

— А Ориан? — попита след малко Алис. — Алаис научила ли е нещо за нея?

— Почти нищо. По-любопитен бил лабиринтът, вграден в катедралата „Нотр Дам“ в Шартр. Никой не знаел по чие нареждане е бил построен и какво означавал. Именно заради него Еврьо и Ориан се установили там, а не се завърнали в именията още по на север.

— И самите книги са били изработени в Шартр.

— Всъщност лабиринтът е бил изработен, за да отклони вниманието от пещерата с лабиринта на юг.

— Видях го вчера — вметна Алис. „Нима наистина е било вчера?“ — Не усетих нищо. В смисъл, стори ми се много красив, много внушителен, но само толкова.

Одрик кимна.

— Ориан получила каквото искала. Ги д’Еврьо я отвел на север като своя съпруга. В замяна тя му дала „Книга Отвари“ и „Книга Числа“ и му обещала да продължи да издирва „Книга Слова“.

— Като своя съпруга ли? — учуди се Алис. — Ами…

— Жеан Конгост ли? Бил свестен човек. Сухар, ревнив, но бил верен слуга. Франсоа го убил по заповед на Ориан. — Бейар замълча.

Алис поклати глава.

— Исках да попитам за Гилем — поясни тя.

— Той останал в Миди.

— Но не е ли очаквал нещо от Ориан?

— Бил неуморен в усилията си да прогони кръстоносците. С годините събрал в планините много последователи. Отначало се биел за Пиер-Роже Мирпоа. После и за сина на виконт Транкавел, когато той се опитал да си върне отнетите от баща му земи.

— Преминавал е от лагер в лагер ли? — изуми се Алис.

— Не, той… — Бейар въздъхна. — Не. Гилем дю Ма не е предал нито веднъж виконт Транкавел. Със сигурност е бил глупак, но в крайна сметка не и предател. Ориан го е използвала. Когато Каркасон паднал, Гилем бил взет в плен заедно с Реймон-Роже Транкавел. За разлика от виконта успял да избяга. — Одрик си пое дълбоко дъх, сякаш му беше мъчително да го признае. — Не е бил предател.

— Но Алаис го е смятала за такъв — пророни тихо Алис.

— Сам си е бил виновен…

— Да, знам, но дори и при това положение… да живее с такива угризения, да знае, че Алаис го мисли за по-черен и от…

— Гилем не заслужава състрадание — прекъсна я рязко Бейар. — Предал е Алаис, престъпил е брачния обет, унизил я е. Въпреки това тя… — Той замълча. — Извинете. Понякога е трудно човек да бъде обективен.

„Защо ли това го разстройва толкова много?“

— Не се ли е опитал поне веднъж да види Алаис?

— Обичал я е — отвърна простичко Одрик. — Не е искал да рискува и да отведе при нея французите.

— Тя също ли не се е опитала да го намери?

Одрик поклати бавно глава.

— Вие щяхте ли да се опитате, ако бяхте на нейно място? — попита той тихо.

Алис се замисли.

— Не знам. Въпреки онова, което той е направил, ако Алаис го е обичала…

— От време на време до селото достигали вести за военните походи на Гилем. Алаис не казвала нищо, но се гордеела с него.

Алис се намести на стола. Одрик като че ли долови нетърпението й, защото започна да говори по-бързо.

— През петте години, след като Сажо се върнал в селото — продължи той, — царувал тревожен мир. Тримата с Алаис и Хариф живеели добре. В планината имало и други каркасонци, включително някогашната слугиня на Алаис Риксанд, която се установила в същото село. Живеели скромно, но добре. — Бейар се замисли. — През 1229 година всичко се променило. На френския престол се качил нов крал. Луи бил ревностен мъж със силни религиозни убеждения. Не желаел да търпи ереста, която продължавала да се шири. Въпреки дългите години на потисничество и гонения в Миди Църквата на катарите все още можела да се мери като авторитет и влияние с Римокатолическата. На много места петте катарски епархии: в Тулуза, Алби, Каркасон, Ажан и Разес, се радвали на по-голямо уважение и влияние, отколкото католиците. В началото всичко това не засягало по никакъв начин Алаис и Сажо. Те продължили да живеят както преди. През зимата Сажо ходел в Испания, за да събира пари и оръжие за съпротивата. Алаис оставала в селото. Яздела много добре, стреляла бързо с лък и знаела да се бие с меч, била изключително смела. Носела съобщения на водачите на съпротивата в Ариеж и навред из планината Сабартес. Давала подслон на съвършени, осигурявала храна и сведения къде и кога ще има богослужение. Parfaits най-често били пътуващи проповедници и се изхранвали с ръчен труд. Чепкали вълна и предели, месели хляб. Обикаляли по двама, един по-опитен учител заедно с по-млад посветен. Обикновено по двама мъже, но понякога и жени. — Одрик се усмихна. — Точно както приятелката и наставница на Алаис — Есклармонд, правела навремето в Каркасон. Пак щяло да има отлъчване от Църквата, индулгенции за кръстоносците, нов поход за изкореняване на ереста, както го наричали, ако не се бил появил нов папа. Григорий IX. Той вече не бил готов да чака. През 1233 година подчинил на пряката си власт Светата инквизиция. Задачата й била да издири и да изтреби еретиците, без да подбира средства. За свои представители избрал доминиканците, или Черните монаси.

— Мислех, че Инквизицията се е появила в Испания.

— Грешка, която допускат всички — отвърна Бейар. — Инквизицията е била създадена за унищожаването на катарите. Започнал истински ужас. Инквизиторите обикаляли от град на град, обвинявали когото им падне. Навсякъде имали съгледвачи. Ексхумирали мъртъвци, случвало се покойници, погребани в свети земи, да бъдат изгаряни като еретици. Инквизиторите сравнявали изповеди с полуизповеди и се заели да съставят карта на катарството. Окситания започнала да потъва, залята от злостната вълна на убийствата. Съдът осъждал почтени, честни хора. От страх съсед се обръщал срещу съседа. Всички големи градове, от Тулуза до Каркасон, имали съд към Инквизицията. След като осъждали жертвите си, инквизиторите ги предавали на светските власти, които ги хвърляли в тъмница, изтезавали ги, осакатявали ги или ги изгаряли на клада. Самите те не си мърсели ръцете. Малцина били оневинявани. Но след като са ги пускали на свобода, дори те са били принуждавани да носят по дрехите си жълт кръст — знак, че са еретици.

В съзнанието на Алис изникна спомен: как тича през гората, за да избяга от преследвачите си. Как пада. Как от нея се отделя късче плат с цвят на есенен лист, което се понася във въздуха.

„Дали съм го сънувала?“

Алис се взря в лицето на Одрик и видя по него такава болка, че чак сърцето й се сви.

— През май 1234 година инквизиторите пристигнали в град Лиму. За лош късмет Алаис била там за кратко заедно с Риксанд. Като две жени, които пътували заедно, вероятно са ги взели за parfaites, задържали ги и ги откарали в Тулуза.

„Точно от това се страхувах.“

— Двете не казали истинските си имена, така че Сажо научил за случилото се чак след няколко дни. Отишъл незабавно при тях, без дори да се замисля, че се излага на опасност. Но и този път късметът не бил на негова страна. Заседанията на съда към Инквизицията се провеждали главно в катедралата „Сан Сериен“ и Сажо отишъл да търси там Алаис. Но тя и Риксанд били отведени в църквата „Сент Етиен“.

Алис затаи дъх при спомена за жената с вид на призрак, влачена от монасите в черни сутани.

— Била съм там — успя да изрече тя.

— Условията били ужасни. Мръсотия, жестокост, унижения. Затворниците били държани без осветление, без топлина. Различавали деня от нощта само по писъците на събратята си по участ. Мнозина издъхнали в тъмницата още преди да ги изправят пред съда.

Алис се опита да каже нещо, но устата й беше пресъхнала.

— А Алаис…

— Човешкият дух може да издържи много изпитания, но веднъж сломен, се срутва като прах. Инквизиторите вършели точно това. Сломявали духа, точно както мъчителите разкъсвали кожата и трошали костта.

— Разкажете ми — подкани бързо тя.

— Сажо закъснял — продължи той с глух глас. — Но не и Гилем. Чул отнякъде, че за разпит е доведена лечителка от планината, и някак се досетил, че това е Алаис. Подкупил надзирателите да го пуснат — подкупил ли ги е, или ги е заплашил, не знам. Но намерил Алаис. Двете с Риксанд били отделно и благодарение на това Гилем имал възможност да я изведе от „Сент Етиен“ и Тулуза още преди инквизиторите да се усетят.

— Но…

— Още от самото начало Алаис била убедена, че са я хвърлили в тъмница по заповед на Ориан. Със сигурност не са я разпитвали.

Алис усети, че се е просълзила.

— Гилем завел ли я е обратно в селото? — побърза да попита, като избърса с длан лицето си. — Алаис прибрала ли се е у дома?

Бейар кимна.

— Двете с Риксанд се прибрали малко преди празника Успение Богородично.

Каза го на скоропоговорка.

— Гилем не е ли отишъл с тях?

— Не — отговори Бейар. — И двамата не са се срещнали отново, докато… — Той замълча. Алис чу, всъщност по-скоро усети как старецът си поема дъх. — Дъщеря й се родила след шест месеца. Алаис й дала името Бертранд — в памет на баща си Бертран Пелтие.

Думите на Одрик сякаш увиснаха помежду им.

„Още едно парченце от пъзела.“

— Гилем и Алаис — пророни Алис.

Представи си родословието на пода в стаята на Грейс в Салел д’Од. Името „АЛАИС ПЕЛТИЕ-ДЮ МА (1193-)“, откроено с червено мастило. Алис не бе успяла да разчете името до него, бе прочела само името на Сажо, написано със зелено мастило един ред по-долу и встрани.

— Алаис и Гилем — повтори тя.

„Аз съм им пряка потомка.“

Искаше й се много да узнае какво е станало през трите месеца, когато Гилем и Алаис са били заедно. Защо са се разделили отново? Искаше да разбере и защо символът на лабиринта се появява до имената на Алаис и на Сажо.

„И до моето.“

Порой от въпроси напираше у нея, но изражението на Одрик я спря. Алис разбра инстинктивно, че не му се говори повече за Гилем.

— Какво се е случило след това? — попита тихо тя. — Алаис и дъщеря й останали ли са в Лос Серес, при Сажо и Хариф?

От усмивката, мярнала се за миг по лицето на Одрик, тя разбра, че старецът й е признателен, задето е сменила темата.

— Бертранд била красиво дете — поясни той. — Добродушно, хубаво, вечно усмихнато, все пеело. Всички го обожавали, особено Хариф. С часове й разказвал за светите земи и за дядо й Бертран Пелтие. Като поотраснала, започнала да му помага с едно друго. Когато навършила шест години, той се заел да я учи на шахмат. — Лицето на Одрик отново стана мрачно. — Но през това време черната десница на Инквизицията стигала все по-надалеч. След като разгромили равнините, кръстоносците насочили вниманието си към непревзетите крепости в Пиренеите и планината Сабартес. През 1240 година синът на Транкавел — Реймон, се завърнал от изгнание заедно с войска рицари и към него се присъединили почти всички благородници от Корбиерите. Той си върнал без особено усилие повечето градове между Лиму и Черната планина. На крак се вдигнала цялата страна: Сесак, Азил, Лор, замъците Керибю, Пейрпертюз, Агилар. Но след близо едномесечни сражения Реймон не успял да завземе отново Каркасон. През октомври се оттеглил в Монреал. Никой не му се притекъл на помощ. Накрая той се видял принуден да отиде в Арагон. — Одрик замълча. — Веднага започнали гонения. Монреал бил изравнен със земята, Монтолийо — също. Лиму и Але се предали. Било ясно, че за бунта ще плати народът. — Най-неочаквано Бейар спря. — Ходили ли сте в Монсегюр, госпожице Алис? — Тя поклати глава. — Невероятно място. Може би свещено. Дори сега там витаят духове. От трите страни е изсечено в планината. Божи храм на небето.

— Защитената планина — каза Алис.

— Много години преди това, още преди началото на Кръстоносния поход, водачите на Църквата на катарите помолили владетеля на Монсегюр Реймон дьо Перей да построи наново срутената крепост и да подсили укрепленията й. През 1243 година гарнизонът вече се командвал от Пиер-Роже дьо Мирпоа, в чийто дворец се обучавал Сажо. Алаис се страхувала за Бертранд и Хариф и смятала, че не бива да стоят повече в Лос Серес. Сажо предложил да се изселят в Монсегюр.

— Алаис катарка ли е била? — попита внезапно Алис, след като си даде сметка, че дори сега не е сигурна.

Бейар се замисли.

— Според катарите светът, който виждаме, чуваме, усещаме с обонянието и вкуса си, който докосваме, е създаден от дявола. Смятали са, че дяволът е прилъгал чистите духове да избягат от Божието царство и ги е хванал в затвора на плътта тук, на земята. Вярвали са, че ако живеят добродетелно и умрат благочестиво, душите им ще бъдат освободени от робството и ще се завърнат при Бога в славата на небето. В противен случай след четири дни ще се преродят на земята и ще започнат цикъла наново.

Алис си спомни думите в Библията на Грейс.

— Което от плът е родено, е плът, което от Дух е родено, е дух.

Одрик кимна.

— Трябва да разберете, че Bons Hommes са били обичани от хората, на които са служили. Не са взимали пари за венчавките, кръщенетата и погребенията. Не са искали налози или десятък. Според преданието един parfait се натъкнал на селянин, който бил коленичил в ъгъла на нивата си. „Какво правиш?“, попитал го. „Благодаря на Бога, че ми е дал такава добра реколта“, отвърнал селянинът. Parfait се усмихнал и помогнал на мъжа да се изправи. „Това дело не е на Бога, то е твое. Именно твоята ръка е разкопала през пролетта пръстта, именно тя е обработвала земята.“ — Бейар вдигна очи към Алис. — Разбрахте ли?

— Мисля, че да — потвърди тя. — Вярвали са, че човек може да направлява живота си.

— Да, в ограниченията и рамките на времето и мястото, където се раждаме.

— Но и Алаис ли е споделяла този начин на мислене? — продължи да упорства тя.

— Била е като тях. Помагала е на хората, поставяла е нуждите на другите пред своите. Постъпвала е, както е смятала за правилно, без да се съобразява с традициите и обичаите. — Той се усмихна. — Подобно на катарите, е смятала, че няма да има Страшен съд. Вярвала е, че злото, което вижда около себе си, не е сътворено от Бога, но в крайна сметка — не, не е била катарка. Вярвала е в света, който е могла да докосне и да види.

— А Сажо?

Одрик не отговори направо.

— Днес употребяваме думата „катар“, но по времето на Алаис вярващите са наричали себе си Bons Hommes. В писанията на Инквизицията на латински те са известни като albigenses или heretici.

— И откъде идва понятието „катар“?

— Е, не можем да допуснем победителите да пишат собствената ни история — рече Бейар. — Това е понятие, което аз и други… — Той замълча и се усмихна. — Има най-различни обяснения. Например че окситанската дума „catar“ — на френски „cathare“, идва от гръцкото „катарос“, което означава „чист“. Кой може да каже какви са били намеренията?

Алис се замисли.

— А самата религия? Къде се е зародила?

— Корените на европейското катарство са заложени в богомилството, дуалистична вяра, която от десети век нататък процъфтява в България, Македония и Далмация. Свързана е с по-стари религиозни вярвания, например със зороастризма в Персия и с манихейството. Според тях съществува прераждане.

В съзнанието на Алис започна да се избистря някаква представа. Връзката между всичко, което й разказваше Одрик, и онова, което тя вече знаеше.

„Чакай и то ще те намери. Бъди търпелива.“

— В Двореца на изкуствата в Лион — продължи Бейар — се пази препис, който катарите са направили на Евангелието от Йоан, едно от малкото писания, които като по чудо не са били унищожени от Инквизицията. Той е на окситански и по онова време се е смятало, че който го притежава, е еретик и трябва да бъде наказан. От всички свещени писания Евангелието от Йоан е най-важно за Bons Hommes. Именно в него се слага най-голямо ударение върху личното просветление на отделния човек чрез познанието — „гносис“. Bons Hommes отказват да се кланят на идоли, кръстове и олтари, изсечени от камъни и от дървета, все творение на дявола, и почитат изключително много Божието слово.

„В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“

— Прераждането — промълви бавно Алис, сякаш мислеше на глас. — Как то може да се впише в ортодоксалното християнско богословие?

— Основното в християнския Завет е дарът на вечния живот — получава го, който вярва в Христос и е изкупен чрез Неговата жертва на кръста. Прераждането също е разновидност на вечния живот.

„Лабиринтът. Пътят към вечния живот.“

Одрик стана от стола и отиде до отворения прозорец. Докато гледаше слабия му изправен гръб, Алис усети в него решителност, каквато преди не бе забелязвала.

— Я ми кажете, madomaisèla Танър — продължи старецът, — вярвате ли в съдбата? Или според вас ставаме такива, каквито сме, заради пътя, който избираме да следваме?

— Аз… — подхвана тя, после млъкна. Тук, в тези планини извън времето, високо в облаците, делничният свят и ценности сякаш губеха значението си. — Аз вярвам в сънищата си — промълви накрая Алис.

— Вярвате ли, че можете да промените съдбата си? — попита Бейар с надеждата да получи все пак отговор.

— Ако не вярвах, какъв е смисълът? Ако просто вървим по предначертан път, всичко онова, което ни прави такива, каквито сме: любовта, мъката, радостта, познанието, промените, не струва нищо.

— Значи няма да попречите на някого да направи своя избор?

— Зависи от обстоятелствата — колебливо отговори Алис. — Защо?

— Моля ви да не го забравяте — каза тихо Бейар. — Нищо повече. Когато му дойде времето, ще поискам от вас да си го припомните. Si es atal es atal.

Думите му събудиха нещо у Алис. Тя беше сигурна, че ги е чувала и преди, но така и не си спомни кога.

— Да става каквото има да става — преведе тихо старецът.