Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

27.

Докато виконт Транкавел водеше мъжете към Безие, току зад тях затътнаха гръмотевици.

Конете бяха запенени, по хълбоците и отстрани по главите им, където шпорите и камшикът ги бяха удряли неуморно цяла нощ, се виждаха ивици кръв. Иззад разпокъсаните черни облаци, които препускаха ниско по хоризонта, се показа сребърна луна и освети бялото петно върху муцуната на коня.

Пелтие яздеше смълчан и намусен до виконта. В Монпелие бяха ударили на камък. Пелтие знаеше за родовата вражда между виконта и чичо му и не очакваше графът да бъде убеден лесно да сключи съюз въпреки роднинските връзки и васалните задължения между двамата. Но се беше надявал, че все пак ще направи някаква отстъпка заради племенника си.

Той обаче отказа дори да го приеме. Това бе преднамерена и нечувана обида. Транкавел беше оставен да чака пред стана на французите, докато не му съобщиха, че все пак ще го изслушат. Разрешиха му да вземе със себе си само Пелтие и двама от своите chevaliers и го отведоха в палатката на абата на Сито, където му казаха да предаде оръжието си. Но след като влезе вътре, виконтът беше приет не от абата, а от двама от папските нунции.

Докато нунциите го обвиняваха, че е допуснал ереста да плъзне безпрепятствено из владенията му, Реймон-Роже почти не получи възможност да каже и дума. Укориха го, че на високопоставени длъжности в най-големите си градове назначава евреи.

Накрая го отпратиха, сякаш бе незначителен дребен земевладелец, а не виконт и владетел от една от най-могъщите династии в Миди.

Като се сетеше за това, Пелтие потръпваше от гняв.

Съгледвачите на абата бяха подготвили добре папските нунции. Макар и неточно и изопачено в тълкуването, всяко от обвиненията отговаряше на фактите и бе подкрепено със свидетелства и с разкази на очевидци. Ясно бе, че Транкавел е нарочен за новия враг. Кръстоносците имаха нужда от някого, срещу когото да се сражават. След капитулацията на графа на Тулуза просто нямаше друг.

Тръгнаха си незабавно от лагера на кръстоносците край Монпелие. Пелтие погледна луната и пресметна, че ако се движат с тази бързина, призори ще бъдат в Безие. Виконт Транкавел искаше да предупреди лично хората в града, че войската на французите е само на петнайсетина левги и е тръгнала на война. Римският път от Монпелие за Безие минаваше все през открити местности и просто бе невъзможно да бъде препречен.

Виконтът възнамеряваше да призове старейшините на града да се приготвят за обсада и същевременно да потърси подкрепление за гарнизона в Каркасон. Колкото по-дълго кръстоносците бъдеха държани в Безие, с толкова повече време щеше да разполага Транкавел, за да подготви укрепленията. Смяташе да предложи убежище в Каркасон на онези, които французите застрашаваха най-много: на евреите, на шепата търговци сарацини, дошли от Испания, и на Bons Hommes. Ръководеше се не само от своя дълг като владетел. Управлението и организацията в Безие до голяма степен бяха в ръцете на дипломати и търговци евреи. И в мир, и във война виконтът нямаше намерение да се лишава от толкова ценени и подготвени поданици.

Решението на Транкавел облекчи задачата на Пелтие. Той докосна с ръка писмото на Хариф, скрито в кесията му. След като пристигнеха в Безие, единственото, което трябваше да направи, бе да се извини и да помоли за достатъчно време, за да издири Симеон.

 

 

Над река Орб изгряваше бледо слънце, когато изтощените мъже минаха по големия, извит на дъга каменен мост.

Безие се възправяше над тях, горд, величествен и сякаш непревземаем зад древните каменни стени. В изгревната светлина блещукаха кулите на катедралата и на големите църкви, посветени на света Магдалена, свети Юда и света Мария.

Въпреки умората Реймон-Роже Транкавел не бе изгубил вродения си властен вид и самообладание. Той подкара коня нагоре по плетеницата от стръмни криволичещи улици, водещи към главната порта. Чаткането на подковите по калдъръма събуди хората в притихналите предградия около крепостните стени.

Пелтие слезе от седлото и извика на стражата да отвори портата.

Владетелят беше стар приятел и съюзник, надарен дипломат и управленец, верен на династията Транкавел. Реймон-Роже го приветства с неподправена обич. Пелтие изчака двамата мъже да се поздравят и според обичая на Миди да си разменят подаръци, с които да засвидетелстват взаимното си уважение. След като приключиха необичайно бързо с официалната част, Транкавел заговори направо по въпроса. Владетелят го слушаше все по-угрижено. Веднага щом виконтът свърши, той прати да повикат градските консули.

Докато двамата разговаряха, на масата в средата на залата наслагаха хляб, месо, сирене, плодове и вино.

— Messire — рече местният владетел, — за мен ще бъде чест, докато чакаме, да се възползвате от моето гостоприемство.

Пелтие видя открилата се възможност. Промъкна се напред и прошепна тихо на виконт Транкавел:

— Messire, нужен ли съм? Иска ми се да проверя лично как са нашите хора. Дали имат всичко необходимо. Искам да се уверя, че не недоволстват и духът им е спокоен.

Транкавел го погледна изненадано.

— Сега ли, Бертран?

— Стига да е удобно, messire.

— Не се и съмнявам, че за хората ни са се погрижили добре — рече той и се усмихна на домакина си. — Не е зле да хапнеш и да си починеш малко. — Реймон-Роже се взря в лицето на Пелтие за обяснение, но не откри. — Добре тогава — каза той, все така озадачен. — Разполагаш с един час.

 

 

Щом мълвата се разпространи, улиците станаха по-шумни и оживени. Пред катедралата на главния площад се беше стекло множество.

Пелтие познаваше добре Безие, беше го посещавал многократно заедно с виконт Транкавел. Докато навлизаше в еврейския квартал, той започна да разпитва за Симеон. По едно време някой го подръпна за ръкава. Беше красиво мургаво дете с черни очи.

— Знам къде живее — рече момиченцето. — Елате с мен.

Поведе го през търговската част, където бяха масите на лихварите, по плетеница от наглед еднакви пресечки с много магазини и къщи. Спря пред врата, на която не пишеше нищо.

Пелтие огледа стената отстрани и накрая намери каквото търсеше: табелата на книговезец, изсечена над инициалите на Симеон. Усмихна се облекчено. Това беше къщата. Благодари на момиченцето и сложи в ръката му една паричка. Вдигна тежкото месингово чукало и почука три пъти по вратата.

Беше минало много време, над петнайсет години. Дали двамата със Симеон щяха да се чувстват добре заедно и да общуват с лекота?

Вратата се открехна съвсем малко и през процепа надзърна жена, която подозрително погледна Пелтие. Черните й очи бяха враждебни. Жената беше забулена със зелена забрадка, покрила косата и долната част на лицето й, и беше облечена в традиционните светли шалвари, набрани около глезените, каквито носеха еврейките в светите земи. Дългият жълт сукман покриваше коленете й.

— Искам да говоря със Симеон — рече Пелтие.

Жената поклати глава и се опита да затвори вратата, но той пъхна крак.

— Предайте му това — каза той, свали пръстена от палеца си и го тикна в ръцете на жената. — Кажете му, че го търси Бертран Пелтие.

Жената ахна. Веднага се дръпна и му направи път. Пелтие я последва зад тежката червена завеса, украсена със златни парички, пришити в горния и долния край.

— Изчакайте — каза жената и забърза по дългия коридор.

Гривните по китките и глезените й задрънчаха и тя се скри.

Отвън къщата изглеждаше висока и тясна, но след като влезе вътре, Пелтие видя, че това впечатление е измамно. И от двете страни на коридора имаше стаи. Колкото и да бързаше, той започна да разглежда с удоволствие. Подът беше покрит не с дюшеме, а със сини и бели плочки, по стените бяха накачени красиви килими. Всичко тук напомняше изисканите екзотични къщи в Йерусалим. Бяха минали много години, но Пелтие още не беше забравил багрите, духа и уханията на онази далечна земя.

— Бертран Пелтие! В името на всичко свято на този стар уморен свят!

Пелтие се обърна и видя дребен мъж, който бързаше с протегнати към него ръце. При вида на стария приятел сърцето на Пелтие подскочи от радост. Очите на Симеон си бяха все така бляскави. Макар Пелтие да беше доста по-висок, Симеон го притисна до себе си толкова силно, че за малко не го събори.

— Бертран, Бертран — заповтаря развълнувано евреинът. Гърленият му глас отекна по притихналия коридор. — Защо се забави толкова, а?

— Симеоне, стари ми приятелю! — засмя се Пелтие и го потупа по рамото. — Да знаеш колко се радвам, че те виждам, при това в такъв добър вид. Я се погледни! — подкани той и подръпна Симеон за дългата черна брада, с която евреинът се гордееше особено много. — Тук-там има по някой бял косъм, но иначе си е все така красива. Животът е благосклонен към теб май.

Симеон сви рамене.

— Можеше да е и по-добре, но можеше да е и по-зле — отвърна той и отстъпи. — Ами ти, Бертран! Е, появили са се още бръчици, но иначе очите ти са все така пламнали, а раменете — все така широки! — Симеон го потупа по гърдите. — Още си силен като бик.

Пелтие прегърна приятеля си през рамото и той го отведе в тясна стаичка в дъното с изглед към малък заден двор. Двата големи дивана вътре бяха отрупани с копринени възглавници. Из стаята имаше няколко масички от слонова кост с нежни вази и големи плоски подноси с бадемови сладки.

— Хайде, изуй си ботушите. Естир ще ни донесе чай. — Той се дръпна и отново огледа хубаво Пелтие. — Дали да вярвам на старите си очи? Наистина ли си тук след толкова години?

— Жалко, че не съм тук при по-благоприятни обстоятелства, Симеоне.

Той кимна.

— Да, да. Ела, Бертран, ела седни.

— Дошли сме, Симеоне, заедно с виконт Транкавел, за да предупредим, че от север към Безие настъпва войска. Чуй камбаните, призовават на съвет старейшините на града.

— Трудно е да не се чуят вашите християнски камбани — отвърна евреинът, като вдигна вежди, — макар че когато те бият, това обикновено не вещае нищо добро за нас!

— Знаеш, че евреите ще пострадат точно толкова, ако не и повече от така наречените еретици.

— Нищо ново под слънцето — рече меко другият мъж. — Войската наистина ли е толкова многобройна, както се твърди?

— Двайсет хиляди души, ако не и повече. Не можем да се сражаваме с тях в открит бой, Симеоне, численото превъзходство е прекалено голямо. Ако Безие успее да удържи известно време нашествениците, поне ще имаме възможност да съберем на запад войска и да се подготвим за отбраната на Каркасон. Който желае, ще получи убежище там.

— Тук бях и съм щастлив. Градът се отнася добре с мен… с нас.

— Безие вече не е безопасен. Нито за теб, нито за книгите.

— Знам. И все пак ще ми е мъчно да го напусна — въздъхна евреинът.

— Ако е рекъл Господ, няма да е за дълго. — Пелтие замълча, объркан, че приятелят му приема обстоятелствата, без дори да трепне. — Тази война, Симеоне, е несправедлива, води се с лъжи и измама. Защо се примиряваш толкова лесно с нея?

Другият мъж разпери широко ръце.

— Защо се примирявам ли? А според теб какво да сторя? Какво да кажа? Един от вашите християнски светии, Франциск, се е молил Бог да му даде сили да приеме онова, което той не може да промени. Каквото има да става, ще стане, дори и да не ми харесва. Така че — да, примирявам се. Това не означава, че ми харесва или че не ми се иска да бъде другояче.

Пелтие поклати глава.

— Гневът няма да ти помогне. Трябва да вярваш. За да се уповаваш на някакъв висш смисъл отвъд живота и познанията ни, се иска страшно много вяра. Всяка от великите религии има своите писания — Светото писание, Корана, Петокнижието, — които осмислят незначителния ни живот. — Симеон замълча с дяволито блеснали очи. — Bons Hommes не се опитват да осмислят злото, вършено от човеците. Според тяхната вяра това тук не е Божията земя, не е съвършено творение, а несъвършено, покварено царство. Те не очакват благочестието и любовта да възтържествуват над враждата. Знаят, че в тленния ни живот това няма да се случи. — Симеон се усмихна. — А ето че ти, Бертран, се изненадваш, когато злото се изправи лице в лице срещу теб. Странно, нали?

Пелтие отметна глава, сякаш са го изобличили. Нима Симеон знаеше? Нямаше откъде да знае.

Евреинът забеляза изражението му, макар и да не отвори повече дума за това.

— А моята вяра ми казва обратното: че светът е сътворен от Бога, че той е съвършен до най-малката подробност. Но когато човеците се отвърнат от словото на пророците, равновесието между Бога и човека се нарушава и ще последва възмездие, точно толкова сигурно, както това, че след деня настъпва нощ.

Пелтие понечи да вметне нещо, но се отказа.

— Какъвто и дълг да имаш към виконт Транкавел, тази война не ни влиза в работата, Бертран. Ние с теб имаме по-висша цел. Свързва ни обетът, който сме дали. Точно той трябва сега да ни направлява и да предопределя решенията, които ще вземем. — Симеон се пресегна и шляпна Пелтие по рамото. — Затова, приятелю, пази гнева и меча си за битките, които можем да спечелим.

— Откъде знаеше? — попита другият мъж. — Чул ли си нещо?

Симеон прихна.

— Че си последовател на новата Църква ли? Не, не съм чувал нищо такова. Ако е рекъл Господ, ще го обсъдим друг път, сега не му е времето. Колкото и да ми се говори на богословски теми с теб, Бертран, имаме по-неотложни задачи.

Разговорът бе прекратен от появата на слугинята, която влезе с поднос топъл ментов чай и курабийки. Тя го остави на масичката пред двамата мъже, после отиде да седне на скамейката в ъгъла.

— Не се притеснявай — рече Симеон, забелязал, че Пелтие се смущава да говори в нейно присъствие. — Естир дойде с мен от Шартр. Говори на иврит, от френския знае само няколко думи. Изобщо не разбира вашия език.

— Чудесно.

Пелтие извади писмото на Хариф и го подаде на Симеон.

— Преди месец, по Петдесетница, и аз получих такова — сподели той, след като го прочете. — В него ме предупреждаваха да те чакам, макар че, да ти призная, мислех, че ще дойдеш по-рано.

Пелтие сгъна писмото и го прибра в кесията си.

— Значи книгите са още у теб, Симеоне? Тук, в къщата. Трябва да ги вземем…

Спокойствието в стаята беше нарушено от силно чукане по вратата. Естир веднага скочи и леко дръпнатите й очи зашариха притеснено. След знака на Симеон тя излезе забързано в коридора.

— У теб ли са още книгите? — повтори вече припряно Пелтие, изведнъж разтревожен от изражението на евреина. — Не са се изгубили, нали?

— Не, не са, приятелю — подхвана той, но Естир ги прекъсна.

— Господарю, някаква жена моли да я пусна — съобщи тя на иврит толкова бързо, че Пелтие почти не долови смисъла.

— Каква жена?

Естир поклати глава.

— Не знам, господарю. Каза, че на всяка цена трябвало да се види с госта ти Пелтие.

— Сама ли си я оставила? — възкликна угрижено Симеон и се надигна.

Пелтие примига, не можеше да повярва на очите си. Дори мисълта за задачата, която е дошъл да изпълни, се изпари от главата му, щом видя Алаис на прага. Беше поруменяла, будните й кафяви очи блестяха от решителност и притеснение.

— Извинявайте, че нахълтвам така — подхвана Алаис, като поглеждаше ту баща си, ту Симеон, — но ми се стори, че слугинята не иска да ме пусне.

Пелтие се доближи до дъщеря си и я прегърна.

— Не ми се сърди, че не те послушах, но се налагаше да дойда — каза тя.

— А тази очарователна дама е… — намеси се и Симеон.

Пелтие хвана Алаис за ръката и я заведе в средата на помещението.

— Ами да, съвсем забравих. Разреши, Симеоне, да ти представя дъщеря си Алаис, макар че не мога да ти кажа как и по какъв начин се е озовала тук, в Безие. — Младата жена сведе глава. — А това е най-скъпият ми, най-стар приятел — Симеон от Шартр, родом от светия град Йерусалим.

Лицето на евреина се нагъна в усмивка.

— Дъщерята на Бертран. Алаис. — Той стисна ръцете й. — Добре дошла.