Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

36.

В donjon Пелтие разтърка очи и протегна ръце, за да се поразкърши — беше се схванал.

Вече часове наред от замъка Контал тръгваха пратеници с писма за всички шейсет васали на Транкавел, които още не бяха поели към Каркасон. Най-могъщите васали бяха независими, затова Пелтие не забравяше, че на тях Реймон-Роже трябва не да заповядва, а по-скоро да ги убеждава и призовава. Във всяко писмо заплахата бе изложена възможно най-ясно и немногословно: по границите се струпваха французи и се готвеха за нашествие, каквото Миди не бе виждал никога досега. Гарнизонът в Каркасон имаше нужда от подкрепление. Васалите трябваше да изпълнят съюзническите си задължения и да се явят с всички здрави мъже, които могат да съберат.

— Най-накрая — рече Транкавел и размекна восъка върху пламъка, после сложи отгоре своя печат.

Пелтие се върна при виконта и кимна на Жеан Конгост. Обикновено нямаше много време за съпруга на Ориан, но в този случай не можеше да не признае, че Конгост и подчинените му писари са работили неуморно и добре. Сега, след като слугата отнесе и последното послание на чакащите вестоносци, Пелтие разреши на писарите също да си тръгнат. По примера на Конгост те се изправиха един по един и уморено събраха пергаментовите свитъци, перата и мастилниците. Пелтие изчака двамата с виконт Транкавел да останат сами.

— Трябва да си починете, messire — рече той. — И да си пазите силите.

Транкавел се засмя.

— Força e vertu — отвърна той, както беше заявил и в Безие. Сила и смелост. — Не се притеснявай, Бертран, добре съм. Никога не съм бил по-добре. — Виконтът отпусна ръка върху рамото на Пелтие. — Но виж, ти, стари ми приятелю, наистина имаш нужда от почивка.

— Признавам си, тази мисъл е доста привлекателна, messire — потвърди той.

След седмици напрегнати нощи и будуване усещаше върху плещите си тежестта на всичките си петдесет и две години.

— Нощес, Бертран, ще си спим по леглата, макар да се опасявам, че този час още не е близо, поне за нас. — Красивото му лице стана сериозно. — Изключително важно е да се срещна колкото може по-скоро с консулите и да се явят възможно най-много от тях, при положение че ги викаме в последния момент.

Пелтие кимна.

— Имате ли някаква изрична молба?

— Дори всичките ни васали да откликнат и да доведат войници, имаме нужда от още мъже.

Той разпери ръце.

— Искате ли консулите да започнат да събират средства за водене на война?

— Да, трябват ни пари, за да пратим дисциплинирани, калени в бой наемници — арагонци или каталунци. Колкото по-отблизо, толкова по-добре.

— Мислите ли да вдигате налозите? Върху солта например? Или върху пшеницата?

— Рано е още за това. Засега предпочитам да събера необходимите средства от дарения и други задължения. — Той замълча. — Ако не успея, вече ще прибегнем към по-крайни мерки. Как върви строежът на укрепленията?

— На крак са вдигнати всички зидари и дърводелци от Ciutat, Сан Висан и Сан Микел, както и от селата на север. Вече е започнало разглобяването на подиума за хора в катедралата и на масите и столовете в трапезарията на свещениците.

Транкавел се усмихна.

— На Беранже дьо Рокфор това няма да му хареса!

— Епископът ще бъде принуден да се примири — изръмжа Пелтие. — Трябва ни дървен материал, и то час по-скоро. Дворецът на епископа и манастирът са най-близкият източник на дърво, с който разполагаме.

Реймон-Роже вдигна ръце, уж се предава.

— Не оспорвам решението ти — засмя се той. — Загражденията са по-важни от удобствата на епископа! Я ми кажи, Бертран, Пиер-Роже дьо Кабаре пристигна ли вече?

— Още не, messire, но го очакваме всеки момент.

— Щом се появи, незабавно го прати при мен, Бертран. Ако е възможно, ще отложа разговора с консулите, докато той е тук. Те го уважават много. Има ли вести от Термьонес или Фоа?

— Засега не, messire.

Малко по-късно Пелтие погледна към Парадния двор и остана доволен, че работата напредва толкова бързо. Дворът вече се огласяше от звуците на трионите и чуковете, от громоленето на колелата на каруците, които караха дървен материал, пирони и катран, от тътена на огъня в ковачницата.

С крайчеца на окото той забеляза, че към него през двора тича Алаис. Свъси се.

— Защо си пратил Ориан да ме доведе? — попита тя настойчиво, когато се изравни с него.

Баща й я погледна смаян.

— Ориан ли? Откъде да те доведе?

— Бях на гости на една приятелка — Есклармонд от Сервиан, в южния квартал на Ciutat, когато Ориан дойде, придружена от двама войници, и заяви, че си я бил пратил да ме отведе обратно в замъка. — Тя не сваляше очи от лицето на баща си, за да види как ще реагира той, но видя само изумление. — Истината ли казва?

— Не съм я виждал.

— Поговори ли с нея, както ми беше обещал, за поведението й, докато теб те нямаше?

— Не съм имал възможност.

— Умолявам те, не я подценявай. Тя знае нещо — нещо, което може да ти навреди, убедена съм.

Пелтие почервеня.

— Няма да ти позволя да отправяш обвинения срещу сестра си. Това…

— Дъската с лабиринта е на Есклармонд — прекъсна го Алаис.

Баща й остана като ударен от гръм.

— Какво? В какъв смисъл?

— Нали помниш, Симеон я е дал на жената, която е отишла за втората книга.

— Невъзможно — отсече Пелтие толкова категорично, че Алаис отстъпи крачка назад.

— Есклармонд е другият пазител — настоя дъщеря му, като говореше бързо. — Сестрата от Каркасон, за която ти е писал Хариф. Тя знае и за merel.

— Есклармонд ли ти каза, че точно тя е пазителката? — попита баща й. — Защото, ако го е направила, тогава…

— Не съм я питала направо — отсече твърдо Алаис, после добави: — Логично е, татко. Тя е точно човек, когото Хариф би избрал. — Известно време Алаис мълча. — Какво знаеш за Есклармонд?

— Знам, че се слави като лечителка. И имам основания да съм й признателен за любовта и вниманието, които ти е засвидетелствала. Има внук, нали?

— Да, правнук. Сажо. На единайсет години. Есклармонд е родом от Сервиан. Дошла е в Каркасон, когато Сажо е бил съвсем малък. Времето съвпада съвсем точно с онова, което разказа Симеон.

— Майордом Пелтие!

Двамата се обърнаха и видяха, че към тях бърза един слуга.

— Messire, господарят Транкавел настоява да отидете незабавно при него. Пристигнал е Пиер-Роже, владетел на Кабаре.

— Къде е Франсоа?

— Не знам, messire.

Пелтие го изгледа ядосано.

— Кажи на господаря, че идвам веднага — каза той рязко. — После намери Франсоа и го прати при мен. Никога не е там, където трябва.

Алаис го хвана за ръката.

— Поне поговори с Есклармонд. Чуй какво ще ти каже. Ще пратя да й съобщят.

Баща й се поколеба, после склони.

— Щом пристигне Симеон, ще изслушам тази твоя лечителка. — Той закрачи нагоре по стълбите. В горния край спря. — Я да те питам, Алаис. Как Ориан е разбрала къде да те намери?

— Сигурно ме е проследила от Сан Назари, макар че… — Тя замълча, защото се сети, че Ориан не е имала време да потърси помощта на войниците и да се върне толкова бързо. — Не знам — призна младата жена. — Но съм сигурна, че…

Ала Пелтие вече се беше отдалечил. Докато вървеше през двора, Алаис с облекчение забеляза, че Ориан я няма наоколо. После спря.

„Ами ако се е върнала?“

Запретна поли и хукна.

Веднага щом зави зад ъгъла на улицата, където живееше Есклармонд, Алаис видя, че страховете й са се оправдали — вратата беше разбита.

— Есклармонд! — извика тя. — Тук ли си?

Влезе вътре. Покъщнината беше преобърната, страничните облегалки на креслата стърчаха като счупени кости. Вещите в раклата бяха нахвърляни безразборно по пода. Мека сива прах от огнището бе размазана по земята.

Дървените нарове, където Есклармонд спеше, бяха покрити със слама, завивки и перушина — всичко беше раздрано. Виждаха се следи от щиковете и сабите, промушвали плата.

Дали Есклармонд е била тук, когато войниците са се върнали? Алаис изтича навън с надеждата да намери някого, който да й каже какво се е случило. Всички врати наоколо бяха затворени, капаците по прозорците — също.

— Господарке Алаис.

В началото тя реши, че само й се е сторило.

— Господарке Алаис.

— Сажо! — прошепна тя. — Сажо! Къде си?

— Тук, горе.

Алаис погледна нагоре. Две кехлибарени очи надзъртаха изпод наклонените стрехи на къщата.

— Ще се пребиеш, Сажо!

— Няма — ухили се той. — Правил съм го много пъти. Мога да вляза и да изляза през покрива и на замъка Контал.

— Е, от теб ми се зави свят. Слизай долу.

Алаис затаи дъх, когато малчуганът увисна от улука и скочи на земята пред нея.

— Какво се е случило? Къде е Есклармонд?

— Menina е в безопасност. Каза ми да чакам, докато дойдеш. Знаеше, че няма начин да не дойдеш.

Алаис се озърна и притегли Сажо в рамката на вратата, да не ги виждат.

— Какво се е случило? — повтори тя припряно.

Сажо заби нещастен поглед в краката си.

— Войниците се върнаха. Чух почти всичко от прозореца. Menina се страхуваше, че те ще се появят отново, след като сестра ти те отведе в замъка, затова, веднага щом излязохте, събрахме всичко важно и се скрихме в зимника. — Хлапакът си пое дълбоко дъх. — Бяха много бързи. Чухме ги как обикалят от врата на врата и разпитват съседите. Чувах ги и как тропат над главите ни — подът направо се тресеше, но така и не намериха капака за зимника. Уплаших се. — Той замълча, в гласа му вече нямаше никаква дяволитост. — Счупиха делвите на menina. Всичките й церове.

— Знам — прошепна Алаис. — Видях.

— Не спряха да крещят. Разправяха, че търсели еретици, но според мен лъжеха. Не задаваха обичайните въпроси.

Алаис го хвана под брадичката и го накара да я погледне.

— Много е важно, Сажо. Това същите войници ли бяха, както преди? Ти видя ли ги?

— Не.

— Както и да е — побърза да каже тя, защото забеляза, че Сажо е на път да се разплаче. — Личи, че си бил много смел. Сигурно си бил голяма утеха за Есклармонд. — Алаис се поколеба. — С тях имаше ли някой?

— Според мен не — отвърна нещастен Сажо. — Не можех да ги спра.

Алаис го прегърна през раменете, защото по бузката му се търкулна първата сълза.

— Недей, всичко ще бъде наред. Не се разстройвай. Направил си всичко, което си могъл, Сажо. Никой от нас не може да направи повече.

Той кимна.

— Къде е Есклармонд?

— В Сан Микел има една къща — отвърна през хлипове момчето. — Баба каза, че сме щели да чакаме там, докато ни съобщиш, че майордом Пелтие ще дойде.

Алаис се вцепени.

— Това ли ти каза, Сажо? — побърза да попита тя. — Че чака вест от баща ми?

Малчуганът беше озадачен.

— Сбъркала ли е?

— Не, но просто не разбирам как… — Алаис не се доизказа. — Както и да е. Не е важно. — Тя му избърса лицето с носната си кърпа. — Готово. Сега вече е по-добре. Баща ми наистина иска да разговаря с Есклармонд, но чака един… приятел, тръгнал насам от Безие.

Сажо кимна.

— Симеон.

Алаис го погледна учудено.

— Да — потвърди тя вече с усмивка. — Симеон. Я ми кажи, Сажо, има ли нещо, което да не знаеш?

Той също успя да се усмихне.

— Малко неща не знам.

— Предай на Есклармонд, че ще кажа на баща си какво се е случило, но че тя… и двамата, трябва да останете засега в Сан Микел.

Той я изненада, като я хвана за ръката.

— Кажи й сама — настоя Сажо. — Тя ще ти се зарадва. И можете да обсъдите нещата. Menina спомена, че се е наложило да си тръгнеш още преди да сте си поприказвали.

Алаис се взря в кехлибарените му очи, пламнали от въодушевление.

— Ще дойдеш ли?

Тя се засмя.

— Заради теб ли, Сажо? Разбира се. Но не сега. Опасно е. Може би къщата е под наблюдение. Ще пратя да ви съобщят.

Момчето кимна и хукна.

— Deman al vèspre[1] — провикна се то.

Бележки

[1] Утре по време на вечерната служба (окситански). — Б.пр.