Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

46.

Симеон погледна към небето. Сивите облаци се блъскаха, оспорваха си пространството, затулвайки слънцето. Той се беше отдалечил доста от Града, но искаше да се прибере, докато не се е разразила бурята.

Щом излезе при гората, която отделяше равнините край Каркасон от реката, той забави крачка. Беше останал без дъх, бе прекалено стар, за да стигне пеш толкова надалеч. Отпусна се тежко на тоягата и разхлаби яката на дрехата си. Сега вече беше близо. Естир сигурно му беше сготвила нещо и може би му беше приготвила малко вино. Тази мисъл го поободри. Ами ако Бертран беше прав? Може би до пролетта всичко щеше да приключи.

Симеон не забеляза двамата мъже, които тръгнаха след него по пътеката. Изведнъж усети удар по главата и потъна в мрак.

 

 

Докато Пелтие отиде до Нарбонската порта, там вече се бе събрала тълпа.

— Пуснете ме да мина — изкрещя той и разбута множеството.

На земята се беше свлякъл някакъв човек. От раната на челото му течеше кръв.

Над него се бяха надвесили двама тежковъоръжени войници и бяха насочили копия към врата му. Непознатият очевидно беше музикант. Малкият му барабан беше продънен, свирката му беше пречупена на две и беше метната встрани.

— Какво става тук? — попита Пелтие. — С какво се е провинил този човек?

— Не спря, когато му наредихме — обясни по-възрастният от войниците. Лицето му беше изпъстрено с белези и стари рани. — Няма разрешение.

Пелтие приклекна до музиканта.

— Аз съм Бертран Пелтие, майордом на виконта. По каква работа идваш в Каркасон?

Мъжът примига и отвори очи.

— Майордом Пелтие ли? — прошепна той и се вкопчи в ръката му.

— Същият. Говори, приятелю.

— Besièrs es presa.

Безие е превзет.

Една жена наблизо едвам се сдържа да не извика и запуши устата си с ръка. Разтърсен, Пелтие скочи на крака.

— Ей, вие — разпореди се той, — доведете подкрепление да ви смени тук и придружете този човек до замъка. — Той погледна множеството и се провикна: — Чуйте добре какво ще ви кажа! Никой да не разгласява чутото. Скоро ще узнаем истината.

 

 

Щом стигнаха в замъка Контал, Пелтие нареди музикантът да бъде отведен в кухнята да превържат раните му, а той отиде незабавно да съобщи на виконт Транкавел. Малко по-късно, подкрепен със сладко вино и мед, музикантът беше отведен в donjon.

Беше блед, но се владееше. Пелтие се притесняваше, че мъжът няма да издържи прав, затова се разпореди да донесат стол.

— Как се казваш, amic[1] — подкани Пелтие.

— Пиер дьо Мюрвиел, messire.

Виконт Транкавел седеше в средата, а съюзниците му го бяха наобиколили в полукръг.

— Benvenguda, Пиер дьо Мюрвиел — поздрави го той. — Носел си ни вести.

Човекът седеше с ръце на коленете, лицето му беше бяло като тебешир. Прокашля се и започна да говори. Бил родом от Безие, макар да прекарал последните няколко години в дворците в Навара и Арагон. Бил музикант, усвоил занаята от самия Реймон дьо Мирвал, най-добрия трубадур на Миди. Именно заради това владетелят на Безие го бил поканил в двора си. Музикантът решил да се възползва от възможността да се види отново със семейството си и приел поканата.

Говореше толкова тихо, че наобиколилите го трябваше да се напрегнат, за да го чуят.

— Разкажи ни за Безие — подкани Транкавел. — Не пропускай и най-малката подробност.

— В деня преди празника на света Мария Магдалена френската войска дойде пред градските стени и направи лагер на левия бряг на река Орб. Най-близо до реката бяха поклонниците и наемниците, просяците и несретниците, опърпана сбирщина, все хора боси, само по панталони и ризи. По-нататък, над шатрите, в море от зелено, златно и червено, се вееха знамената на владетелите и на църковниците. Вдигнаха флагщоци и насякоха дървета, за да оградят животните.

— Кой беше пратен да преговаря?

— Епископът на Безие — Рено дьо Монпейру.

— Мълви се, че е предател, messire — прошепна в ухото на Транкавел Пелтие, — и че вече е станал кръстоносец.

— Епископ Монпейру се завърна със списък заподозрени еретици, съставен от папските нунции. Не знам колко души са били посочени, messire, но със сигурност са били стотици. Там са били изброени имената на някои от най-влиятелните, най-заможните, най-благородните граждани на Безие, както и на последователи на новата Църква и обвинените, че са Bons Chrétiens. Ако консулите предадели еретиците, Безие щял да бъде пощаден. Ако ли не…

Той не се доизказа.

— Какъв беше отговорът на консулите? — попита Пелтие.

Това бе първият показател дали съюзът ще издържи пред лицето на французите.

— Че предпочитат по-скоро да се удавят във вълните на соленото море, отколкото да предадат съгражданите си.

Транкавел едва доловимо въздъхна:

— Епископът се изтегли от града, като взе със себе си неколцина свещеници християни. Командващият гарнизона Бернар дьо Сервиан се зае да организира защитата. — Той замълча и преглътна тежко. Дори Конгост, който се беше надвесил над пергамента, спря и вдигна очи. — Двайсет и втори юли започна съвсем спокойно. Беше горещо още по изгрев-слънце. Неколцина кръстоносци, от хората, които дори не били войници, а просто ги следвали, отишли на реката току под укрепленията на юг от града. От стената горе ги наблюдавали. Започнали да си разменят обиди. Един от routiers излязъл с олюляване на моста и започнал да ругае. Младежите горе на стената се вбесили дотолкова, че се въоръжили с копия и тояги, дори намерили отнякъде барабан и знаме. Решени да дадат добър урок на французина, те отворили портата и още преди някой да се усети какво става, се втурнали с крясъци надолу по склона и се нахвърлили на мъжа. Всичко приключило за секунди. Те метнали трупа на routier от моста в реката.

Пелтие погледна към виконт Транкавел. Лицето му беше бяло като платно.

— Гражданите викали от стените на момчетата да се върнат, но те били като главозамаяни и не искали и да чуят. Врявата привлякла вниманието на командващия наемниците, или roi, както го наричали подчинените му. Щом забелязал, че портата е отворена, той дал заповед за нападение. Най-после младежите видели опасността, но вече било прекалено късно. Routiers ги изклали на място. Малцината, които успели да се изплъзнат, се опитали да залостят портата, но routiers били много бързи и добре въоръжени. Успели да се промъкнат вътре и да я задържат отворена. След броени мигове френските войници, въоръжени с кирки, мотики и стълби, вече блъскали по градските стени. Бернар дьо Сервиан направил всичко по силите си, за да удържи положението, ала събитията се разиграли светкавично. Наемниците държали портата. Щом кръстоносците влязоха в града, започна клане. Навсякъде имаше трупове и осакатени тела, газехме до колене в кръв. Нашествениците изтръгваха от ръцете на майките невръстни деца и ги пробождаха с копията си. Обезглавяваха хората и набучваха главите на градската стена — да ги кълват гарваните, така че от горе свидетели на разгрома ни ставаха кървави страшилища, но не от камък, а от плът и кръв. Кръстоносците колеха де когото срещнат.

Виконт Транкавел вече не се сдържа и възкликна:

— Но как е възможно папските нунции и френските владетели да не спрат такава касапница? Знаеха ли какво става?

Дьо Мюрвиел вдигна глава.

— Знаеха, messire.

— Но избиването на невинни хора е в разрез с честта, с всички правила за водене на война — заяви Пиер-Роже дьо Кабаре. — Не мога да повярвам, че абатът на Сито с неговото религиозно усърдие и омраза към ереста ще допусне да се изтребват християнки и техните деца, та това е грях!

— Мълви се, че когато го попитали как ще различи благочестивите католици от еретиците, абатът отвърнал: „Tues-les tous. Dieu reconnaîtra les siens“[2] — каза с глух глас Дьо Мюрвиел. — Поне така се говори.

Транкавел и Дьо Кабаре се спогледаха.

— Продължавай — нареди мрачно Пелтие.

— Големите камбани на Безие биеха тревога. Жените и децата се стичаха към църквите „Свети Юда“ и „Света Мария Магдалена“ в Горния град, вътре като добичета в кошара се наблъскаха хиляди хора. Католическите свещеници облякоха сутаните и запяха Реквиема, но кръстоносците избиха вратите и подложиха всички на сеч. — Гласът му трепна. — Само за няколко часа целият ни град беше превърнат в касапница. Започна плячкосването. Всичките ни хубави къщи бяха ограбени от алчни диваци. Чак сега френските владетели се опитаха да озаптят routiers, но не от съвест, а от сребролюбие. Routiers пък не можеха да преглътнат, че са лишени от плячката, която са си извоювали, и подпалиха града, за да не се възползва никой. Дървените къщи в бедняшките квартали лумнаха като факли. Гредите по покрива на катедралата не издържаха, свлякоха се и затиснаха хората отдолу. Пламъците бяха толкова яростни, че катедралата се сцепи по средата.

— Кажи ми, amic, колцина се спасиха? — попита виконтът.

Музикантът сведе глава.

— Никой не се спаси, messire. Освен шепата хора, които успяхме да избягаме от града. Всички останали са мъртви.

— Двайсет хиляди, изклани само за една сутрин! — пророни ужасен Реймон-Роже. — Как е възможно?

Транкавел вдигна глава и погледна музиканта.

— Ти, Пиер дьо Мюрвиел, си видял неща, които никой човек не бива да гледа. Проявил си голямо мъжество и храброст, като си ни донесъл тези вести. Каркасон ти е задължен и аз ще се погрижа да бъдеш пребогато възнаграден. — Той се замисли. — Преди да се сбогуваш, бих искал да те питам още нещо. Чичо ми Реймон, граф на Тулуза, участва ли в плячкосването на града?

— Според мен не, messire. Ако се вярва на мълвата, е останал в лагера на французите.

Транкавел погледна Пелтие.

— И това е нещо.

— А докато идваше към Каркасон, подмина ли някого по пътя? — попита Пелтие. — Новината за клането разчула ли се е?

— Не знам, messire. Гледах да не минавам по главните пътища, вървях все през клисурите на Лаграс. Но не видях войници.

Виконт Транкавел се извърна към консулите си, в случай че имат въпроси, но те мълчаха.

— Добре тогава — рече той и отново погледна музиканта. — Можеш да се сбогуваш. Още веднъж благодаря.

Веднага щом изведоха Дьо Мюрвиел, Транкавел се обърна към Пелтие.

— Защо никой не ни е съобщил? Би трябвало до нас да са достигнали поне някакви слухове. От клането са минали четири дни.

— Ако разказът на Дьо Мюрвиел е верен, не е имало кой да донесе вестта — напомни мрачно Дьо Кабаре.

— Дори и да е така — отвърна Транкавел, като махна с ръка, за да отхвърли забележката. — Незабавно изпрати ездачи — всички, които можем да заделим. Трябва да разберем дали кръстоносците са още в Безие, или вече са поели на изток. Победата ще ускори напредването им.

Той се изправи и всички се поклониха.

— Заповядай на консулите да разгласят из Ciutat лошата новина. Аз отивам в capela[3] „Света Мария“. Изпрати при мен жена ми.

 

 

Докато се качваше към покоите, Пелтие имаше чувството, че влачи на краката си метални доспехи, а гърдите му са пристегнати с нещо, което му пречи да диша.

Алаис го чакаше на вратата.

— Носиш ли книгата? — попита тя въодушевено. Изражението му я накара да застине. — Какво има? Да не се е случило нещо?

— Не съм ходил, filha, в Сан Назари. Получиха се вести.

Пелтие седна тежко на стола.

— Какви вести?

Той долови страха в гласа й.

— Безие е паднал — отговори й. — Преди три-четири дни. Никой не се е спасил.

Алаис се свлече на скамейката.

— Всички ли са загинали? — попита тя ужасена. — И жените и децата?

— Сега сме на самия ръб на гибелта — потвърди баща й. — Щом те са в състояние да проявяват такава жестокост към невинни хора…

Алаис седна до него.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

Пелтие не помнеше някога да е долавял страх в гласа на дъщеря си.

— Можем само да чакаме — отвърна той.

— Но това не променя уговорката ни — рече тя предпазливо. — Ще ми разрешиш да отнеса Трикнижието на сигурно място, нали?

— Обстоятелствата се промениха.

На лицето й се изписа яростна решимост.

— Моите уважения към теб, paire, но заради това е още по-наложително да заминем. Ако не ни пуснеш, книгите ще останат като в капан вътре в Ciutat. Едва ли го искаш. — Тя замълча. — Такъв провал след всички жертви, които сте направили вие тримата със Симеон и Есклармонд, след всичките тези години, когато сте укривали книгите и сте ги пазили…

— Това, което се е случило в Безие, няма да се повтори тук — отсече Пелтие. — Каркасон може да издържи на обсадата. На всяка цена ще издържи. Ако оставим книгите тук, те ще бъдат в по-голяма безопасност.

Алаис се пресегна през масата и го хвана за ръката.

— Умолявам те, не се отмятай от думата си.

— Стига, Алаис — подвикна той рязко. — Не знаем къде е войската. Това, че Безие е бил сполетян от трагедия, вече не е новина. За нас тези събития може и да са новост, но оттогава са минали няколко дни. Нищо чудно предните отреди вече да са близо до Ciutat. Пусна ли те, все едно подписвам смъртната ти присъда.

— Но…

— Забранявам ти. Опасно е.

— Готова съм да поема риска.

— Не, Алаис — извика баща и, вече ядосан. — Няма да те принасям в жертва.

— Тогава ела с мен — извика тя. — Довечера. Хайде да вземем книгите и да тръгнем още сега, докато има възможност.

— Прекалено опасно е — повтори той упорито.

— Нима мислиш, че не го знам? Да, възможно е пътуването ни да завърши с меча на някой французин. Но със сигурност е за предпочитане да умрем, отколкото да допуснем страхът пред онова, което може да се случи, да ни открадне смелостта.

За нейна изненада баща й се усмихна.

— Такъв дух ти прави чест, filha — каза той сломено. — Но книгите ще останат в Ciutat.

Алаис го погледна ужасена и тичешком излезе от стаята.

Бележки

[1] Приятелю (окситански). — Б.пр.

[2] Избийте ги всичките. Бог ще познае своите (фр.). — Б.пр.

[3] Параклис (окситански). — Б.пр.