Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

4.

Застанало на покрива на пивницата, откъдето имаше добра видимост, момчето с кехлибарените очи и тъмнорусата коса се обърна да провери откъде идва шумът.

Откъм Нарбонската порта по оживените улици на Града препускаше вестоносец. Сажо отдалеч виждаше, че конят му беше много запенен. Зави рязко към моста, водещ към замъка Контал.

За да вижда по-добре, Сажо се изправи, като едвам се закрепи върху острия ръб на неравните керемиди, и точно тогава забеляза, че между кулите на портата се появява майордом Пелтие на мощен жребец, следван от Алаис, която също беше на кон. Тя изглеждаше разстроена и Сажо се запита какво ли се е случило и накъде са поели те. Не бяха облечени като за лов.

Сажо харесваше Алаис. Когато идваше на гости на баба му Есклармонд, тя си говореше с него, за разлика от много жени от замъка, които се правеха, че не го забелязват. Бяха прекалено погълнати от отварите и церовете, които искаха баба му да им приготви — за треска, за отоци, за по-леко раждане или за сърдечни дела.

Но през всичките години, откакто боготвореше Алаис, Сажо никога не я беше виждал в този вид. Момчето се плъзна по светлокафявите керемиди до ръба на покрива и скочи долу. За малко не падна върху една коза, завързана за килната настрани каруца.

— Ей! Какво правиш! — ревна някаква жена.

— Не съм я и докоснал — извика Сажо и на косъм се изплъзна от метлата й.

Градът се огласяше от звуците на пазарния ден, стелеха се какви ли не миризми. По всички улички дървените капаци на прозорците се блъскаха о камъка — слугите и собствениците искаха да проветрят, докато още не е станало много горещо. Бъчварите гледаха как чираците им търкалят с тътен и трясък бъчвите по калдъръма, като се надбягваха към пивниците, за да изпреварят конкурентите. Каруците се клатеха към главния площад по неравната земя, а колелата им поскърцваха и от време на време засядаха.

Сажо знаеше всички преки пътища в Града и се провираше през забързаните крака и ръце, промушваше се между овцете и козите, между магаретата и мулетата, натоварени със стока и кошове, между свинете, които пристъпваха бавно и лениво по улиците. Едно по-голямо момче с гневно лице беше подкарало нестройно ято гъски, които кряскаха и се кълвяха помежду си; опитаха се да клъвнат по голите крачета и двете момиченца, които стояха наблизо. Сажо им намигна, за да ги разсмее. Отиде точно зад най-грозната птица и плесна с ръце.

— Какво правиш? — разкрещя се другото момче. — Махай се оттук!

Момиченцата прихнаха. Една стара сива гъска се обърна, проточи врат и изсъска злобно в лицето на Сажо.

— Така ти се пада, глупак! — каза другото момче.

Сажо отскочи от тракащите оранжеви човки.

— Пази ги по-добре.

— Само пеленачетата се страхуват от гъски — взе да му се подиграва другото момче. — Нашето пеленаче страх ли го е от една безобидна малка гъска? Nenon. Бебе.

— Мен не ме е страх — изрепчи се Сажо, сетне посочи момиченцата, които се бяха скрили зад майка си. — Но те се плашат. Внимавай какво правиш.

— А теб какво те засяга, а?

— Просто ти казвам да внимаваш.

Другото момче се доближи и насочи пръчката към лицето на Сажо.

— И какво ще ми направиш? Точно ти?

Беше с една глава по-високо от Сажо. Кожата му беше цялата в синини и червени белези. Сажо отстъпи крачка и вдигна ръце.

— Попитах какво ще ми направиш — повтори другият хлапак, готов за бой.

Думите щяха да отстъпят място на юмруците, ако не беше старият пияница, който се беше свлякъл до стената и след като се събуди, се разкрещя да се махат и да го оставят на спокойствие. Сажо се възползва и се изплъзна.

Слънцето тъкмо се извисяваше над покривите на по-големите сгради, озаряваше с коси лъчи ту една, ту друга част от улицата и блещукаше по подковата върху вратата на ковачницата. Сажо спря и надникна вътре — дори от улицата усети върху лицето си горещината на пещта.

Отпред чакаха цяла тълпа мъже, както и неколцина по-млади ecuyers с шлемове, щитове или ризници на своите господари. Сажо си каза, че ковачът в замъка не може глава да вдигне от работа.

Той нямаше родословието и потеклото, за да стане chevalier, но това не го спираше да си мечтае. Усмихна се на един-двама малчугани, негови връстници, те обаче го погледнаха така, сякаш виждат празно място — както го бяха гледали и щяха да го гледат винаги.

Сажо се обърна и продължи нататък.

Повечето търговци на пазара идваха редовно тук и се бяха подредили на обичайните си места. Още щом Сажо излезе на площада, го удари миризмата на нагрята мазнина. Той поспря пред сергия, където един мъж правеше палачинки и ги обръщаше в топлия тиган. От уханието на гъста бобена чорба и на топъл ечемичено-пшеничен хляб на момчето му се прияде. То мина покрай сергии, където се продаваха катарами и грънци, сукно, кожи, местни стоки и екзотични колани и кесии от Кордова и от още по-далечни земи, но не спря. Само поразгледа сергията с ножици за стрижене на овце и с ножове, после отиде в другия край на площада, където държаха затворени повечето живи животни. Там винаги имаше много пилета и петли в дъсчени кафези, а понякога и чучулиги и мушитрънчета, които свирукаха и пееха. Най-любими му бяха зайците, струпани на купчинки — кафяви, черни и бели.

Сажо мина покрай сергиите за зърно и сол, за сланина, бира и вино, докато не намери сергията за билки и екзотични подправки. Отпред стоеше търговец. Сажо никога не беше виждал толкова висок и черен човек. Беше облечен в дълга, проблясваща синя роба, на главата си имаше лъскав копринен тюрбан и беше обут в островърхи златисточервени чехли. Беше по-мургав и от циганите, които идваха през планината от Навара и Арагон. Сажо предположи, че е сарацин.

Търговецът беше наредил стоката си във формата на кръг: зелено и жълто, оранжево, кафяво и червено, охра. Отпред бяха розмаринът и магданозът, чесънът, невенът и лавандулата, отзад обаче имаше по-скъпи подправки като кардамон, индийско орехче и шафран. Сажо не познаваше останалите, но вече изгаряше от нетърпение да разкаже на баба си какво е видял.

От площада се отправи към странноприемницата. Тъй като не носеше у себе си пари, му хрумна да предложи да свърши някаква работа срещу паница супа. Някой го извика по име.

Обърна се и видя една от приятелките на баба си, госпожа Марти, която седеше заедно с мъжа си на тяхната сергия и му махаше. Беше тъкачка, а мъжът й беше даракчия.

Сажо също махна с ръка. Подобно на Есклармонд, и госпожа Марти беше последователка на новата Църква. Съпругът й не беше вярващ, макар че на Петдесетница беше идвал заедно с жена си у Есклармонд, за да чуе проповедта на Bons Hommes[1].

Госпожа Марти разроши косата на момчето.

— Как си, млади момко? Толкова си пораснал, че едвам те познах.

— Благодаря, добре съм — отвърна й той с усмивка, после се обърна към мъжа й, който чепкаше вълна и приготвяше къдели за продан. — Bonjorn, Sénher[2].

— А Есклармонд? — продължи госпожа Марти. — Тя добре ли е? Пак ли лекува всички?

Сажо се усмихна.

— Както винаги.

— Ben, ben.

Добре.

Сажо седна до нея, кръстоса крака и загледа как чекръкът се върти и върти.

— Госпожо Марти — рече след малко, — защо вече не идвате да се молите с нас?

Господин Марти спря да работи и хвърли тревожен поглед към жена си.

— Е, знаеш как е — отвърна госпожа Марти, но избегна да го погледне в очите. — Напоследък имаме много работа. Трудно ни е да идваме често в Каркасон, макар да ни се иска.

Тя намести хурката и продължи да преде, а тракането на педала запълни спусналата се между тях тишина.

— На Menina[3] й е мъчно за вас.

— На мен също ми е мъчно за нея, но приятелите невинаги могат да са заедно.

Сажо се свъси.

— Но защо тогава…

Господин Марти го потупа силно по рамото.

— Не говори толкова високо — пошушна той. — Нека тези неща си останат между нас.

— Кои неща? — учуди се момчето. — Аз само…

— Чухме, Сажо — прекъсна го отново господин Марти и погледна през рамо. — Целият пазар чу. Стига си говорил за молитви.

Сажо беше объркан, не знаеше какво толкова е направил, че да ядоса така господин Марти, затова стана. Госпожа Марти се извърна към мъжа си. Двамата сякаш изобщо бяха забравили за момчето.

— Бива ли да си толкова груб, Рожие — укори го тя. — Та той е още дете.

— Стига само един да се раздрънка и ще ни откарат заедно с другите. По-добре да не се излагаме на такава опасност. Ако хората решат, че общуваме с еретици…

— Дрън-дрън, еретици — схока го жена му. — Той е съвсем малък.

— Не ти говоря за момчето, а за Есклармонд. Навсякъде се знае, че и тя е от тях. А ако се разчуе, че ходим да се молим в къщата й, ще обвинят и нас, че сме последователи на Bons Hommes, и ще започнат и нас да преследват.

— Ами дай тогава да изоставим приятелите си, така ли? Само защото си чул някакви страхотии.

Господин Марти понижи глас.

— Казвам само, че трябва да сме предпазливи. Знаеш какво се говори. Че насам се е запътила войска, която да прогони еретиците.

— Това се говори от години. Правиш от мухата слон. Колкото до папските нунции, тези „Божии люде“ вече години наред кръстосват земите ни и са такива пияници, че бързо влизат в гроба, и от тая работа не е излязло нищо. Нека епископите си спорят, а ние, останалите, ще живеем както намерим за добре. — Тя се обърна към Сажо. — Не му обръщай внимание, не си направил нищо — увери го госпожа Марти и сложи ръка на рамото му.

Момчето заби поглед в краката си, не искаше жената да го види, че плаче. Госпожа Марти продължи с необичайно бодър глас:

— Я да видим сега, нали ми беше споменал, че искаш да купиш подарък на Алаис? Хайде да й потърсим нещо.

Сажо кимна. Знаеше, че госпожа Марти се опитва да го утеши, но се почувства смутен и объркан.

— Нямам с какво да ви платя — призна си той.

— Не се притеснявай. На тебе няма да ти вземем пари. Хайде, поразгледай. — Жената прокара пръсти по разноцветните ширити. — Какво ще кажеш за този? Как мислиш, дали ще й хареса? Много ще й отива на очите.

Сажо прокара пръст по нежния конец с цвят на мед.

— Не знам.

— Според мен ще й хареса. Да ти го увия ли?

Тя се извърна и затърси парченце плат да го загърне. Момчето не искаше да го помислят за неблагодарник, затова се замисли какво да каже.

— Днес я видях.

— Кого, Алаис ли? Как е тя? Със сестра си ли беше?

Сажо направи кисела физиономия.

— Не. Но въпреки това не изглеждаше много щастлива.

— Е, щом е била разстроена, тъкмо сега е моментът да й направиш подарък — отбеляза госпожа Марти. — Алаис обикновено идва на пазара сутрин, нали? Сигурна съм, че ще я намериш.

Момчето усещаше напрежението и беше доволно, че има повод да си тръгне, затова пъхна увития подарък под ризата си и се сбогува.

 

 

Сажо тръгна да обикаля и да пита за Алаис. Никой не я беше виждал.

Беше гладен и тъкмо си каза, че може да отскочи до къщи, когато най-неочаквано я зърна при сергията с козе сирене. Хукна натам, после се доближи крадешком и я прегърна през кръста.

— Bonjorn.

Алаис се стресна, но щом го видя, го възнагради с лъчезарна усмивка.

— Сажо! — възкликна тя и му разроши косата. — Изплаши ме!

— Търсих те къде ли не — ухили се той. — Добре ли си? Видях те одеве. Изглеждаше разстроена.

— Кога?

— Прибираше се с баща си в замъка. На кон. Веднага след вестоносеца.

— А, да — потвърди Алаис. — Не се притеснявай, добре съм. Просто сутринта беше уморителна. Но наистина ми е много приятно да видя милото ти лице. — Тя го целуна по главата, от което Сажо пламна до мораво. Загледа яростно в краката си, не искаше Алаис да забележи, че се е изчервил. — Така и така си тук, помогни ми да избера хубаво сирене.

Гладките кръгли буци прясно козе сирене бяха наредени съвсем симетрично върху слама в дървени тепсии. Алаис сочеше ту една, ту друга бучка, питаше колко струва, молеше Сажо за съвет, докато накрая избраха едно хубаво парче. Тя му подаде няколко монети от кесията си да плати на продавача и извади лъсната дъсчица, върху която да отнесе сиренето.

Очите на Сажо пламнаха от изненада, когато видя какво е нарисувано от обратната страна на дъската. Откъде ли я имаше Алаис? Беше толкова объркан, че изпусна монетите на земята. Смутен, се пъхна под масата да ги събере с надеждата да спечели време. Когато отново се изправи, с облекчение видя, че Алаис явно не е забелязала нищо, и забрави за дъската. След като прибраха сиренето, той се престраши да даде на Алаис подаръка.

— Имам нещо за теб — рече засрамен и пъхна рязко парчето плат в ръцете й.

— Много мило — отвърна тя. — От Есклармонд ли е?

— Не, от мен.

— Каква приятна изненада. Може ли да го отворя?

Сажо кимна със сериозно лице, но очите му блестяха от очакване, докато Алаис разгъваше внимателно плата.

— О, Сажо, колко е красив! — възкликна тя и вдигна високо лъскавия кафяв ширит. — Невероятно красив.

— Не съм го откраднал — побърза да уточни момчето. — Даде ми го госпожа Марти. Сигурно за да ме утеши.

Веднага щом го изрече, и съжали.

— Да те утеши ли? — учуди се Алаис.

В този момент се чу вик. Някакъв мъж наблизо сочеше към небето. Ниско над града от запад на изток прелиташе ято големи черни птици, подредени като стрела. Слънцето проблясваше като искри върху наковалня по лъскавите им тъмни пера. Някой наблизо каза, че това било поличба, макар никой да не беше наясно дали е добра или лоша.

Сажо не беше суеверен, но потрепери. Алаис също потръпна, прегърна го през рамо и го притегли към себе си.

— Какво има? — попита Сажо.

— Res — отривисто отговори тя.

Нищо.

Високо над тях, без да се вълнуват от света на човеците, птиците продължиха своя път.

Бележки

[1] Добродетелни люде (фр.) — така са се наричали катарите. — Б.пр.

[2] Добър ден, господине (окситански). — Б.пр.

[3] Баба (окситански). — Б.пр.