Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

56.

Каркасон

Август 1209 година

Французите нападнаха Сан Висан призори в понеделник, трети август.

Алаис се качи по стълбите на Майордомската кула, за да гледа заедно с баща си от бойниците. Затърси в множеството Гилем, но не го откри.

Въпреки че всичко наоколо беше огласяно от звънтежа на мечовете и бойните викове на войниците, опитващи се да превземат с щурм ниските защитни стени, Алаис чу съвсем слабо песента, която се носеше откъм хълма Гравета над равнината.

Vent creator spiritus

Mentes tuorum visita![1]

— Свещениците — каза стъписана Алаис. — Прославят Бога, а идват да ни съсекат.

Предградието пламна. Във въздуха се извиха кълба пушек, хората и животните се разбягаха кой накъдето види.

Куките се закачаха за парапета толкова бързо, че защитниците не смогваха да ги махнат. До стените бяха наслагани десетки сгъваеми стълби. Войниците от гарнизона ги изритваха и ги подпалваха, но някои се закрепваха. Всичко наоколо гъмжеше от френски пехотинци, които приличаха на мравки. Колкото повече биваха отблъсквани, толкова повече прииждаха на тяхно място.

В подножието на укрепленията и от двете страни ранените и загиналите се свличаха един върху друг. От час на час жертвите ставаха все повече.

Кръстоносците дотикаха каменохвъргачка и започнаха да обстрелват укрепленията. Тъпите удари разклатиха из основи Сан Висан.

Стените започнаха да се срутват.

— Проникнаха вътре — изкрещя Алаис. — Преодоляха защитата.

Виконт Транкавел и хората му бяха готови да дадат отпор. Размахали мечове и брадви, наредени в редици по двама-трима, се втурнаха към нашествениците. Сред тях препуснаха бойните коне с огромни копита и тежки железни подкови, които запращаха във въздуха черепите, сякаш са люспи, и размазваха крайниците на пихтия от кожа, кръв и кост. Битката обхващаше улица след улица и се приближаваше все повече през предградието до стените на самия Град. Алаис видя, че през Родезката порта в Града на цели тълпи нахлуват ужасени жители, които се опитват да се спасят от кървавото сражение. Старци, недъгави, жени и деца. Всеки годен за бой мъж беше въоръжен и се биеше рамо до рамо с войниците от гарнизона. Повечето бяха покосени на място, защото сопите не можеха да отблъснат мечовете на кръстоносците.

Защитниците се сражаваха храбро, но съотношението на силите беше десет към един не в тяхна полза. Подобно на бурен прилив, плиснал се по брега, кръстоносците напредваха, като помитаха укрепленията и разрушаваха части от стената.

Транкавел и неговите рицари правеха всичко възможно да не изгубят реката, но това беше невъзможно. Виконтът свири отбой.

Победоносните възгласи на французите кънтяха в ушите на оцелелите, когато те се връщаха в Града през Родезката порта, отворена за тях. Докато виконт Транкавел водеше разгромените си воини в редица по един към замъка Контал, Алаис гледаше ужасена картината на опустошение и разорение. Неведнъж и два пъти беше виждала смъртта, но не и в такъв мащаб. Почувства се омърсена от действителността на войната, от безсмислените й загуби.

А също измамена. Чак сега разбра, че chansons à gestes[2], които като малка бе обичала толкова много, са лъжа. Във войната нямаше нищо благородно. В нея имаше само страдание.

Алаис слезе от бойниците в двора, при другите жени, които чакаха на портата, и се замоли Гилем да е сред оцелелите.

„Дано е имало избавление за него.“

Най-сетне чу по моста чаткане на копита. Видя Гилем и се ободри. Лицето и доспехите му бяха изцапани с кръв, очите му отразяваха жестокостта на битката, но той беше невредим.

— Съпругът ти, госпожо Алаис, се би като истински мъж — каза виконт Транкавел, щом я забеляза. — Покоси мнозина и още повече спаси. Признателни сме му и за умението, и за храбростта. — Алаис се изчерви. — Я ми кажи, къде е баща ти?

Тя посочи североизточния ъгъл на двора.

— Наблюдавахме, messire, битката от бойниците.

Гилем слезе от седлото и подаде юздата на слугата си.

Алаис се приближи предпазливо, не знаеше как ще бъде посрещната.

— Messire.

Той доближи ръката й до устните си.

— Тиери беше покосен — каза глухо. — Сега ще го донесат. Ранен е тежко.

— Какъв ужас, messire!

— Бяхме като кръвни братя — продължи Гилем. — Алзьо също. Разликата във възрастта ни беше само един месец. Винаги сме се застъпвали един за друг, бяхме посветени в рицарско звание по едно и също време, на Великден.

— Знам — рече едва чуто Алаис и притегли главата му към себе си. — Ела, нека ти помогна, а после ще направя каквото мога за Тиери.

Забеляза, че в очите му блестят сълзи.

— Ела, Гилем — подкани нежно. — Заведи ме при него.

Заедно с останалите тежко ранени Тиери беше отнесен в Голямата зала. Издъхващите и ранените бяха наслагани в три редици. Алаис и другите жени правеха всичко по силите си. Алаис беше сплела косата си на плитка и я беше преметнала през рамо — приличаше на дете.

Часовете отминаваха, в тясното помещение се стелеше все по-тежка смрад, а мухите ставаха все по-досадни.

Между войниците вървяха свещеници, които изслушваха изповедите и даваха последно причастие. Под прикритието на черните сутани двама parfaits също даваха consolament на вярващите катари.

Тиери беше улучен на няколко места. Глезенът му беше счупен и бедрото му беше пронизано от копие, което бе натрошило костта. Алаис знаеше, че той е загубил много кръв, но заради Гилем направи всичко по силите си. Стопли отвара от корени и листа на зарасличе и ги добави към горещ восък. Щом компресът се поохлади, го сложи върху раните.

После остави Гилем при Тиери и насочи вниманието си към войниците, които имаха най-големи шансове да оцелеят. Тя разтвори стрит на прах корен на ангелика в отвара от невен и с помощта на слугите от кухнята донесе течността с кофи, после се зае да я дава на онези, които можеха да преглъщат. Ако успееше да предотврати инфекциите и да запази кръвта на ранените чиста, раните им може би щяха да зараснат.

При първа възможност Алаис се връщаше при Тиери, за да му сменя превръзките, макар да беше ясно, че надежда няма. Той беше изгубил съзнание, а кожата му бе придобила мъртвешки синкавобял оттенък. Алаис хвана Гилем за рамото.

— Съжалявам — пророни тя. — Ще издъхне всеки момент.

Гилем само кимна.

Алаис си запроправя път към другия край на залата. Повика я млад chevalier, малко по-възрастен от нея. Детинското му лице беше обезобразено от болка и объркване, устните му бяха напукани, в очите му се беше загнездил мъчителен страх.

— Мълчи! — пророни Алаис. — Никого ли си нямаш?

Той се опита да поклати глава. Алаис го погали по челото и вдигна плата, метнат върху ръката, с която младежът държеше щита. Рамото му беше размазано. От разкъсаната кожа стърчаха парчета кост, наподобяващи изхвърлени от морето клонки. Отстрани на бедрото му зееше дупка. От раната течеше кръв, която се стичаше на малка локва.

Дясната му ръка беше залепнала върху дръжката на меча. Алаис се опита да я отскубне, но пръстите се бяха вкочанили и не помръднаха. Тя откъсна от полата си парче плат и запуши с него дълбоката рана. Извади от кесията стъкленичка и капна две дози валерианов извлек върху устните на младежа, за да не го боли толкова, докато издъхва. Не можеше да стори нищо повече.

Смъртта беше безпощадна. Идваше бавно. Малко по малко гъргоренето в гърдите на младежа се засили и той задиша все по-трудно. Очите му помръкнаха, изпадна в още по-голям ужас и извика. Алаис остана при него, пя му и го гали по челото, докато душата му не напусна тялото.

— Дано Бог прибере душата ти — пророни тя и му затвори очите.

Покри лицето му, после отиде при следващия ранен.

Работи цял ден: промиваше и превързваше раните, докато очите я заболяха, а ръцете й почервеняха от кръвта. Надвечер през високите прозорци на Голямата зала влязоха ко̀си ивици предзалезна слънчева светлина. Мъртвите вече бяха изнесени. Живите бяха настанени възможно най-удобно.

Алаис беше капнала от умора, но я крепяха мислите за предната нощ, за обятията на Гилем. Костите я боляха, гърбът й се беше схванал, но това като че ли вече нямаше значение.

 

 

Ориан се възползва от ситуацията в замъка Контал и се промъкна в стаята си, за да чака там своя информатор.

— Крайно време беше — тросна се тя. — Казвай какво научи.

— Евреинът издъхна още преди да сме разбрали много, но според господаря той вече е предал книгата на баща ви.

Ориан се подсмихна, ала не каза нищо. Не бе доверила на никого какво е открила в наметалото на Алаис.

— А Есклармонд от Сервиан?

— Държа се смело, но накрая му каза къде да намери книгата.

Зелените очи на Ориан блеснаха.

— И у теб ли е сега?

— Още не.

— Но е вътре в Ciutat, нали? Господарят Еврьо знае ли го?

— Той, господарке, разчита вие да му предоставите тези сведения.

Ориан се позамисли.

— Старицата мъртва ли е? А момчето? Нали тя не може да ни попречи? Не може да съобщи на баща ми?

Мъжът се усмихна напрегнато.

— Жената е мъртва. Малкият се изплъзна, но според мен той не може да ни навреди. Ще го намерим и ще го убием.

Ориан кимна.

— И предаде ли на господаря Еврьо, че… че проявявам интерес?

— Да, господарке. Той се почувства поласкан, задето сте готова да служите по този начин.

— А условията ми? Ще се погрижи ли да напусна невредима Ciutat?

— Да, господарке, стига да му предоставите книгите.

Тя стана и започна да снове напред-назад.

— Чудесно, всичко това е чудесно. А със съпруга ми ще се оправиш ли?

— Няма да ме затрудни, господарке, но трябва да ми кажете къде ще се намира в даден час. — Мъжът се замисли. — Ще струва обаче повече отпреди. Опасността е много по-голяма, дори в такива смутни времена. Писар на виконт Транкавел. Той е човек с положение.

— Знам прекрасно — тросна се хладно Ориан. — Колко?

— Три пъти повече, отколкото за Раул — отговори мъжът.

— И дума да не става! — възкликна тя. — Няма откъде да взема толкова злато.

— Но цената ми, господарке, е такава.

— А книгата?

Този път мъжът се усмихна широко.

— За книгата ще се пазарим отделно, господарке!

Бележки

[1] Ела, Творец на духа, ще помним Твоето пришествие! (лат.). — Б.пр.

[2] Рицарски песни (фр.). — Б.пр.